ДЪРЖАВНО-ПОЛИТИЧЕСКО УКРЕПВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ през първата половина на ІХ век.

Увод - Създаване на българската държава - значение. Вътрешно-политическа криза през втората половина на VІІІв. - преодоляване.

а) външна политика;

б) вътрешна политика;

а) външна политика;

б) вътрешна политика;

а) управлението на хан Маламир (831г.-836г.);

б) управлението на хан Пресиян (836г.-852г.).

Заключение.

УВОД:

Създаването но българската държава е важно събитие в Европейския югоизток и в политическата история на цяла Европа в прехода от Античността към Средновековието. Това събитие е естествен резултат от сложните исторически, демографски, икономически и културни процеси в обширните евразийски пространства през епохата на т. нар. “Велико преселение на народите” (ІV-VІв.)

С появата си на политическата сцена Българската държава до голяма степен променила хода на събитията в дадения регион и оставила дълбоки следи в социално-икономическия, политическия и културен живот на Ранното Средновековие.

Създаването на политическа организация от славяни и прабългари било началния момент, без който не би могло да се осъществи формирането на хомогенна българска народност. Българската държава оцеляла в продължение на векове в един от най-невралгичните пунктове на Европа, на пътя между Изтока и Запада, защото разполага с многобройно и постоянно обитаващо я население. То осигурявало стопанската, финансовата и политическата стабилност на държавата, явяваща се защитник на славяните от така наречената българска група. Последните обитавали Мизия, Поморавието, Добруджа, Тракия и Македония. Защитата на славяните от Българската група от чужда експанзия била най-значителната мисия на Българската държава през Средновековието. Тази задача била изпълнима само при условие, че се постигне тяхното обединение.

Още със своето създаване Българската държава започнала да привлича славяните, които се намирали извън нейните предели. Част от тях се присъединили от 681г. до началото на ІХ век като резултат от успешната обединителна политика, която провеждали българските владетели. При хан Аспарух (681-701) били приобщени през 685г. Тимочаните, а при хан Тервел (701-718) реализирал ново териториално разширение, като присъединил областа Загоре (705).

От своя страна славяните от Българската група оказвали помощ на България в двубоя и със силната Византийска империя и и помагали да оцелее. Особено ярко проличала тази тяхна роля в периода на политическата криза от средата на VІІІ век, продължила почти половин век. Тази криза била един критичен момент в ранносредновековната история на България, свързан с династичните борби между прабългарските аристократични родове за престола.

Началото на сериозните политически сътресения било поставено с отстраняване народа Дуло от престола. Последният български владетел от рода на хан Аспарух бил хан Севар, който се възкачил на престола през 738г. Той бил сменен през 753г. от хан Винех, който принадлежал на рода Укил. За кратко време на ханския престол се изредили няколко хана. Кризата се задълбочила при последователите на Винех - Телеу, Сабил, Умор, Токту и Паган. В домогванията си за престола едни от тях се осланяли на Византия, а други били за решителни действия срещу нея. Не без значение за нестабилността на ханската власт били и някои противоречия между славяни и прабългари, които Византия подклаждала.

Отношенията с южната ни съседка се влошили. Император Константин V Копроним в продължение на двадесет години (755-775) организирал девет похода срещу България, подлагайки я на непрекъснати военни нападения. Всички тези походи целели унищожението на държавата ни - заветната мечта на империята. България успяла да се съхрани, за което не малък дял има помощта (пряка и косвена) оказана от славяните от югозападните части на полуострова. С бунтове и вълнения те нерядко отвличали вниманието на империята. Византия предприела действия за покоряване на някои славяни като използвала различни похвати. Правела опити за християнизиране и заселвала малоазиатско население в техните земи. Но въпреки някои успехи империята не могла да ги покори. България поддържала у тях непокорство и съпротива. При проявената активност и настъпателност на Византия, българските владетели били призовани да се явят в защита на славяните.

Показателни са действията на хан Телериг (768-777). При него вътрешното положение в България започнало да се стабилизира. Използвайки дипломатическа хитрост той успял да се справи с византийските привърженици в България. Византийският натиск бил постепенно неутрализиран, а вътрешните размирици затихнали. Това позволило на хана да активизира политиката си спрямо славяните, живеещи в на юг от Стара планина. Той се възползвал от факта, че племената в Родопската област и Македония не признавали византийската политическа власт и през 774г. изпратил 12 хиляден отряд към териториите на племето верзити, за да ги подпомогне в усилията им да запазят своята независимост. С този ход била продължена външно политическата линия на ханството, наложена от основателя му - хан Аспарух, приобщаване и сплотяване на славяните за борба срещу Византия.

При хан Кардам (777-803) централната власт укрепнала напълно, а междуособиците окончателно останали в миналото. Вътрешната стабилност позволила на България да активизира външната си политика по отношение на славянските племена в Македония. Византийският контраудар в Тракия претърпял неуспех. В битката при крепостта Маркели (дн. Карнобат) императорските войски били разбити. Скоро след това бил сключен мирен договор (792), съгласно който Византия възобновила плащането на ежегоден данък на българският хан. Все пак хан Кардам не се отказал от политиката на обединение на славяните извън България и продължил да действа в тази посока, като вниманието му било насочено към Македония.

Особено ярка и целенасочена политика за приобщаване на славяните от южните и югозападните райони на полуострова в началото на ІХ в. провеждал наследникът на хан Кардам - хан Крум (803-814). Годините на управление на хан Крум били съпроводени с редица промени в европейското политическо развитие. След Великото преселение на народите на европейския континент настъпва период на относителна политическа и етническа стабилност. В Западна и Средна Европа като основна политическа сила се издигнала Френската империя на Карл Велики (768-814), който през 800г. бил коронясан от папата за император. С неговата активна подкрепа Римската църква укрепила авторитета си и се стремяла да установи хегемония над християнизираща се Европа. Под ударите на франките залязъл Аварския хаганат. Върху хода на събитията на Балканският полуостров продължавали да оказват известно въздействие хазарите и арабите.

Именно в такава обстановка на престола се възкачил хан Крум. Той поставил началото на нова династия, която управлявала българската държава до края на Х век.

а) външна политика.

Във външнополитически аспект България трябвало да отстоява съществуването си като държава в двубоя между Византия и Франция, които се стремили към световно превъзходство. Продължавал стремежът на Византия да унищожи България и да възвърне границите си по р. Дунав. За да и се противопостави успешно България трябвало да премине в настъпление и да присъедини нови славянски племена. Във вътрешнополитически аспект българският владетел имал за цел да изгради централизирана държава и да ускори процеса на преодоляване на различията между славяни и прабългари и тяхното обединение, т. е. изграждане на единна българска народност.

Двете линии са взаимосвързани и обусловени, но в началото на ІХ в. имала предимство външнополитическата. Според едно сведение родът на хан Крум произхождал от прабългарите, които обитавали областта Панония. Може би това било една от причините в първите години от своето управление хан Крум да обърне поглед на северозапад към земите на Аварският хаганат. Под властта на аварите се намирали множество славяни, които обитавали земите по Средния Дунав. Към 803г. франките успели да разгромят военната мощ на хаганата и завладели западната му част. Възползвайки се от това през 805г. българският хан нападнал отслабеният хаганат и го унищожил окончателно. В български ръце попаднали обширни области между Дунав и Карпатите. Покорени били славянските племена - тимочани, браничевци и абодрити, които живеели западно от р. Тимок. Българската власт се простряла чак до р. Тиса. България присъединила Панония и Трансилвания. Извършените завоевания били важни в икономическо и стратегическо отношение. В новите територии имало изобилие от каменна сол и желязна руда - два особено ценени в онази епоха артикули. България се превърнала в непосредствен съсед на Франкската империя, утвърдила своето положение в централна и източна Европа.

Хан Крум дръзнал да даде на големия завоевател Карл Велики, защото походите му към аварските владения били реална заплаха за Българската държава. В резултат на действията на Българският хан и на франките е унищожен Аварският хаганат в Панония. Сложен е краят на едно от най-опасните и агресивни политически обединения в централна Европа, което в продължение на столетия представлявало страшна заплаха за своите съседи и пречело години наред за изграждането на самостоятелни балкански държави. България се превръща в първостепенна политическа сила.

Хан Крум не забравил обаче и славяните в южните и югозападните райони на полуострова. Подобно на своите предшественици, той виждал в тях свои съюзници, а в присъединяването им - възможност за усилването на държавата, тъй като основната мярка за мощта на дадена държава през Средновековието бил броят на нейното население.

Енергичните външнополитически ходове на хан Крум предизвикали тревога у Византия. Отдавнашната мечта да бъде нанесен смъртоносен удар на България отново обладала управляващите кръгове. През 807г. хан Крум подкрепил разбунтувалите се византийски славяни с внезапен поход по долината на р. Струма. Император Никифор І Геник противодействал като организирал поход срещу българските земи. Насред път обаче той бил принуден да се върне обратно поради внезапно разкрит заговор срещу него. Византийската демонстрация на сила не могла да стресне българският владетел. Още на следващата годена (808) български военен отряд проникнал по р. Струма и не само разбил стануващата там византийска армия, но и пленил 1100 литри злато, предназначено за заплати на войниците (1 литра =72 номизми). С тази акция българският владетел показал, че има траен интерес към Северна и Средна Македония, населени изключително със славяни от българската група.

През 809г. хан Крум се насочил срещу ключовата крепост Средец, която била стратегическа за овладяването на Македония. Въпреки яростната съпротива градът бил превзет и стените му разрушени. Множество цивилни и военни лица били екзекутирани като наказание за оказаното противодействие.

Превземането на София било тежък удар за Византия, за да бъде оставено без последствия, но реакцията на Никифор не била най-правилната. Той се отнесъл коравосърдечно към бегълците от София, дори заповядал да бъдат наложени тежки наказания на спасилите се. Бягайки от императорския гняв, в България се озовали някои византийски военачалници, които по-късно служили честно на хан Крум. Император Никифор І (802-8011) заповядал в славянските райони да бъдат заселвани ромеи, като се надявал, че може по този начин да се противопостави на българите. Тази мярка се провалила напълно.

Успехите на българското оръжие предизвикали сериозно безпокойство в Константинопол. В началото на 811г. Никифор І подготвил нов поход срещу България. Намерението му било да превземе столицата Плиска и да ликвидира българската държава, за което преди него мечтаели и други императори. За целта Никифор свикал под знамената много известни патриции и отбрани отряди от “златната младеж” под командването на престолонаследника Ставрикий. Императорът събрал голяма войска - към 60000 души, която предвождал лично. Заедно с армията се движели и леко въоръжени отряди от бедняци, които се надявали на изобилна плячка в българските земи.

Походът започнал през май 811г. Внезапното нахлуване на византийците изненадало българския владетел, който не се намирал в столицата Плиска. Никифор бил сигурен, че ханът няма сили да противостои на елитната армия. Така мислил и хан Крум и затова, когато нашествениците достигнали крепостта Маркели в Тракия, той поискал мир, но императорът надменно отхвърлил предложението. Византийците преминали старопланинските проходи, разгромили два български отряда, които се противопоставили и се отправили към столицата Плиска, която превзели и подложили на разграбване и опожаряване. Напълно били разрушени дворците на хана. Жертва на византийските войници станали и много невръстни деца и хора на всякаква възраст. В тази обстановка хан Крум отново предложил мир. Той увещавал нашественика да се оттегли, като се задоволи с постигнатото. Но опиянен от победите си, императорът останал глух и за това предложение. Отказът да преговаря обаче по-късно му коствал много скъпо.

Докато византийците се бавели в Плиска, хан Крум събрал голяма войска, като мобилизирал всичко годно да носи оръжие. Той привлякъл на своя страна аварски отряди, наел срещу пари славяни, въоръжил дори и жени. По негова заповед били преградени всички старопланински проходи.

Уплашени, византийците се опитали бързо да се оттеглят от завладените земи. Намерението на Никифор да премине през цяла Северна България, да завземе Средец и да се върне през Пловдив и Одрин в Константинопол, останала неизпълнено. На 23 юли 811г. той повел войската си по обратния път през Стара планина. В ранните зари на 26 юли 811г. българите връхлетели внезапно върху разположените на стан по северния склон на Върбишкия проход византийци. Главният удар се стоварил върху императорския отряд. Последвало катастрофално поражение на византийците. Още същия ден в нозете на хана бил посечен плененият император Никифор, а синът му Ставракий по чудо избягал. Тежко ранен той все пак се добрал до Константинопол. Поради тежкото раняване той бил принуден да абдикира от трона и да предостави властта на зет си Михаил І Рангаве.

Поражението на император Никифор намерило дълбок отзвук в тогавашния свят. Съвременници от византийски и западен произход не пропускат да отбележат в съчиненията си от онова време, безславната гибел на императора. Наистина империята не познавала от столетия такова поражение, в което загинал и императора. Теофан разказва, че хан Крум наредил от черепа на Никифор да бъде изработена сребърна чаша. С нея той вдигал наздравици със славянските велможи. Но това не би трябвало да се възприема като израз на варварство или на отмъстителност. Това било ритуал, чрез който силата на убития противник преминава у неговия победител.

Независимо от удържаната победа хан Крум отново поискал мир и подновяване на договора от 716г. За водене на преговори в Константинопол бил изпратен славянският княз Драгомир. След очаквания византийски отказ войната била подновена с пълна сила. През есента на 812г. българската войска преминала в настъпление на широк фронт, като сражения се водели от Югоизточна Тракия до долината на р.Струма. Българите превзели такива важни крепости като Несебър, Девил, Созопол, Пловдив и др. Най-големият град в Югоизточна Тракия - Одрин, бил подложен на продължителна обсада. За да затвърди своята власт в Тракия, хан Крум започнал да провежда изселническа кампания по отношение на византийското население. Той изселвал десетки хиляди ромеи и ги заселвал в българските земи на север от Дунавската делта, където служели за погранично население. Устремното напредване на българите създало паника в Тракия. Населението масово напускало малките селища и търсело убежище в големите градове и защитените крепости.

На следващата година - 813, след като византийците отказали да възстановят мирния договор от 716г., хан Крум отново нахлул в Тракия. Край крепостта Версиникия той нанесъл ново сериозно поражение на византийците. Това станало на 22 юни 813г. Поражението коствало трона на Михаил Рангаве. Очаквайки скорошен удар срещу столицата, новият император Лъв V я подготвил за продължителна отбрана. Както се очаквало, на 17 юли 813г. хан Крум се явил под стените на Константинопол и за ужас и почуда на обсадените му жители извършил на морския бряг ритуални молитви и езически жертвоприношения.

До атака на крепостта не се стигнало. Хан Крум си давал сметка за отбранителните възможности на крепостта и нямал намерение да предприема неподготвена обсада. Българският владетел се съгласил на преговори с императора. Тайното намерение на Лъв V обаче било да примами и убие българския хан. Византийците грижливо подготвили засадата. Ханът се явил на уреченото място, но в последния момент разбрал какво ще последва и успял да избяга. Макар и посипан със стрели, той се отървал невредим. Възмутен от вероломството на византийците, хан Крум наредил да бъдат сринати до основи всички църкви и манастири в околностите на столицата. Цяла Тракия била опустошена, пленените византийци и добитъка били изклани. Десет хиляди жители на Тракия, между които и невръстния наследник на императора - Василий І, били взети в плен и заселени в земите отвъд Дунава. Опустошаването на територията между Константинопол и Одрин било много добре обмислено. Подобни действия лишавали столицата от снабдяване и я правели по-уязвима при едно следващо нападение.

Блестящите победи вдъхнали увереност на хан Крум и в него назряла идеята за щурм на столицата на империята. Така в началото на ІХ век българите за първи път предявили открито своите претенции към “Втория Рим” - Константинопол. От тогава мечтата за превземането на византийската столица и трона на василевса станала болезнена амбиция за някои български владетели. Българското господство над Черноморието и Източна Тракия я правело да изглежда реално осъществима.

През зимата на 813-814г. хан Крум извършил не скрити приготовления за превземането на Константинопол. Сторели се обсадни машини и съоръжения, подготвяла се разнообразна техника. Цялото обсадно въоръжение трябвало да бъде превозено от 5 000 коли теглени от волове. Докато траели приготовленията 30 000 българска армия действала в Югозападна Тракия за да не даде възможност на империята да организира отпор. Били пленени повече от 50 000 византийци, които също били отпратени на север от Дунав. Но в разгара на приготовленията, на 13 април 814г. хан Крум внезапна починал. Според някои той умира от сърдечен удар. Според други той става жертва на убийство.

Със смъртта на хан Крум българите загубили един от своите най-енергични и смели владетели. Удържаните от него военни победи довели до включването в пределите на България на нови области от Средния Дунав и на юг от Балкана, в които живеело многочислено славянско население. Това от една страна укрепило нейния авторитет в Европа и на Балканите, като обединител на славянските племена, а от друга - увеличило тежестта и значението на славяните като най-многобройното население в държавата. За да се противопоставят на българите, византийците потърсили помощта на Карл Велики. Българското ханство стъпило на европейската политическа сцена като трета велика сила редом с Византия и Франкската империя.

Красноречиви свидетелства за делата на хан Крум са достигналите до нас каменни надписи, които по негово нареждане били изсичани, за да ознаменуват победите му. Някои надписи са лаконични и носят само имената на крепостите край които се е състояла битката. а други като така наречения “Хамбарлийски надпис”, разказват с повече думи за делата на хана. От този надпис научаваме и за стремежите на хан Крум да централизира своята обширна държава.

б) вътрешна политика.

Към началото на ІХ век в административно отношение България представлявала своеобразен конгломерат. От една страна, прабългарите били съсредоточени в една вътрешна област, която се уреждала и управлявала по свои вътрешни закони, наследени от далечното минало. От друга страна многобройните славянски племена били подчинени на прабългарския хан, признавали неговата върховна власт, но също живеели и се самоуправлявали по своето обичайно право. Териториите, които били населени със славяни, се наричали във византийските летописи “Славинии”.

Стабилизацията на държавата след преодоляване на вътрешните междуособни борби и активизирането на нейната външна политика през последната четвърт на VІІІ век поставят на изпитание съществуващата вече вековна административна уредба. Бързият административен растеж в началото на ІХ век изисквал нов по-ефективен начин на устройство, който да бъде насочен към една цел - централизация на държавата и укрепване на ханската власт.

Първите стъпки в тази насока били направени от хан Крум От т. нар. “Хамбарлийски надпис” от 812г. научаваме, че ханът поверил управлението на завоюваните земи в Тракия в ръцете на неговите най-близки помощници.Ново завладените територии били разделени на три части - център, ляво и дясно крило. Центърът бил под властта на брата на хана, лявата се управлявала от кавхана Иратаис, а дясната - от ичергубоила Тук. Те притежавали военна и административна власт и се отчитали единствено на хана. Хан Крум не спрял до тук. Той придал в помощ на българските управители чиновници от византийската администрация. Така съчетавал старата тюркска традиция и местното византийско управление. Осъществила се приемствеността във властта и се избягвало обособяването на славяни, прабългари и завареното местно население.

Стремежите на хан Крум да централизира обширната си държава намерили израз не само в уредбата на тракийските земи, но и в неговия най-значителен вътрешнополитически акт - първото българско законодателство. Така редом с промените в административната уредба на България вървяла и своеобразна “юридическа революция”. Тя имала за цел не само да закрепи и легитимира постигнатото, но и да не позволи връщане назад. Обичайното право, което регулирало социалните отношения, вече не било достатъчно актуално и ефективно. Усложнената организация на “степната държава” на прабългарите, териториалната експанзия, придружена с включването на многобройно славянско население, довели до стесняване на обхвата на традиционно-правните отношения. Към тези фактори трябва да прибавим и непрекъснато растящото византийско влияние, което отворило широко пътя за проникване на юридически норми и представи, които не се срещали нито при прабългарите нито при славяните.

Текстът на Крумовите закони не е запазен в оригинал, а под формата на преразказ в една византийска енциклопедия от Х в. - “Свидас лексикон”. Там се разказва, че след като разгромил аварите, хан Крум събрал пленените велможи и ги разпитал какви са причините за падане на тяхната държава. Аварските първенци посочили като главна причина пиянството, клеветата, кражбите и др. пороци, които се ширели по това време. Впечатлен от разказа, хан Крум издал своите закони. Сведенията за тези закони са мъгляви, но едно е неоспорима - хан Крум е първият български владетел, който обявил публично действието на закони, валидни за всички без разлика за прабългари и славяни. Това по принцип означавало, че обичайното право на тези народи преставало да действа като регулатор в държавата.

Новите закони гарантирали защитата на частната собственост от посегателствата на крадци. Те били насочени към въдворяване на ред в държавата и опазване на обществения морал. Определяли се строги мерки срещу клеветниците и пияниците. Пристъпилите закона се наказвали с отнемане на имота, отрязване на крайниците или смърт. Членовредителните наказания не са варварска измислица, защото те се срещат и във византийското законодателство от същата епоха. Особено интересен е един параграф, според който на просяците да се дава толкова, че да не просят повече.

В историческата наука има спорове за това, какво целели законите на хан Крум спрямо обезземляването на дребните собственици. Според някои автори законите целели да спрат процеса на обезземляване, а според други - съдействали за създаване на едра феодална собственост и ускорявали процеса на обедняване на селяните.

Късните сведения за законодателството ни задължават да бъдем внимателни в оценката му. В този си вид наказателните разпоредби не можели да заместят напълно обичайното право на прабългари и славяни, което си оставало основен регулатор на обществения живот. Не може да се приема без резерва и сведението в “Свидас”, че за да се пребори с пиянството хан Крум заповядал да бъдат изкоренени лозята в България.

Независимо от всичко, издаването на законите може да се прецени като важна крачка към централизирането на Българската държава и преодоляване на различията между прабългари и славяни. Законодателството е доказателство и за настъпилите изменения в социалната структура на българското общество през ІХ в., свързани с появата и налагането на феодалните отношения. Обществото вече било силно диференцирано и имало обеднели хора (просяци), които били постепенно поставяни под зависимостта на отделни земевладелци или на централната власт. Това означава, че старата родова аристокрация, която била свързана с войната, преминава в миналото и отстъпва мястото си на аристокрация, свързана със земята. Все по-силна ставала и “служебната” аристокрация, свързана с личността на хана, която се издържала от управлението на административните области.

Въвеждането на общовалидно кодифицирано (писано) право в държавата свидетелства и за промените в ханската институция. Налагането на новите юридически норми било немислимо без силна държавна власт с ясно изразен монархически характер. Така Крумовите закони за пръв път разкрили значението на върховната власт, която носи законодателят.

След смъртта на хан Крум, българският престол бил зает от неговия син хан Омуртаг (814-831). Съществува мнение, базирано на исторически източници, че хан Омуртаг не заел веднага бащиния престол поради династична криза. Това станало едва година по-късно (815). Въпросът за характера на политиката на хан Омуртаг също е спорен. Според някои автори, той продължил политиката на своя баща, а според други - неговото управление било срещу държавно-политическите начала на баща му.

Смъртта на хан Крум била посрещната с огромна радост и облекчение в Константинопол. Император Лъв V се погрижил да прегради пътя на българите към столицата, въпреки че се надявал сина на хан Крум да не продължи пътя на своя баща. Опитът на хан Омуртаг да продължи политиката на баща си спрямо Византия претърпял неуспех.В едно сражение в Тракия българската войска претърпяла неуспех. Едно поражение не означавало, че войната е загубена, но въпреки това българският владетел променил външнополитическия си курс. Хан Омуртаг получил в наследство обширна държава с висок международен престиж, върху която обаче още личали пораженията от наскоро завършилата война с Византия. Плиска била в развалини, не били малко и дадените жертви. Страната се нуждаела от мирна и съзидателна политика, която да довърши наченатите промени от великия хан. Това накарало Омуртаг да потърси сближение с Византия.

През 815г. между България и Византия бил сключен 30 годишен мирен договор. Хан Омуртаг бил подтикнат към това и от замисляния съюз между византийците и франките.

Византийските хроники разказват за церемонията, извършена при сключването на мира. За да се гарантира мира по-здраво българите приели да се закълнат по християнски, а императорът се задължил да извърши сложна езическа церемония по полагане на клетва.

Част от клаузите на договора са съхранени в т. нар. Сюлейманкьойски надпис. На първо място се уреждала границата между България и Византия в Тракия - от Черно море до Източните Родопи. Тя минавала по окопа Еркесия, северно от Странджа. Българите получавали повече, отколкото имали по договора от 716г. и повече от това за което настоявал хан Крум през 812г.

Специално внимание било отделено на славяните, които живеели в пограничните райони между двете държави (в Черноморската област и в Източна Тракия). Тази клауза била изцяло в полза на България и означавала, че империята се задължавала да не преселва насила славяни от родните им места в малоазиатските провинции - мярка, която била често прилагана като средство против българското проникване, а вече изселените от империята славяни трябвало да се върнат по родните си места.

Двете страни се договорили за начините за размяна на военнопленници. В отделна точка се определял откупът, срещу който българската страна се задължава да върне пленените от Крум ромеи.

Въпреки недостатъчните сведения за договора от 815г., можем да твърдим, че след договора от 716г. този е най-важният, който регулирал отношенията между България и Византия. За втори път империята юридически признавала българските завоевания и се отказва от стари свои територии. Договорът бил подновен през 820г. с император Михаил І Балба. Българо-византийските отношения продължили да се развиват в мирна посока. Мирният договор бил спазван през цялото управление на хан Омуртаг. Израз на добрите отношения била помощта, която българите оказали на император Михаил през 823г. за потушаването на опасен бунт, ръководен от претендента за престола на империята Тома Славянина.

Мирът с Византия дал възможност на хан Омуртаг да обърне по-голямо внимание на северозапад, където назрявали сериозни събития. През 818г. тимочаните, браничевците и абодритите, възползвайки се от автономията си, се отцепили от България и поискали да признаят върховенството на Франкската империя. Верен на своята външнополитическа линия, хан Омуртаг се помъчил по дипломатически път да убеди император Людовик Благочестиви да не приема славяните. И трите последователни пратеничества до франкския двор получили уклончиви отговори. Това принудило хана да предприеме решителни действия. През 827г., както разказва френският летописец Айнхард, българската флота навлязла по река Драва и с оръжие заставила отцепниците да признаят върховенството на Омуртаг. Франките не успели да се притекат на помощ на славяните, защото ударът бил твърде неочакван. Славяните в Панония били разорени с огън и меч, местните князе - прогонени, а на тяхно място били назначени български управители. Две години по-късно (829г.) повторили похода си по Средния Дунав и Драва и затвърдили властта си над среднодунавските славяни.

Противодействието на франките не било особено силно. Българско-франкския конфликт не прераснал във война. До голяма степен това се дължи на факта, че франките никога не са имали трайни интереси на Балканите. Ябълката на раздора били посочените вече славянски племена. След като българският владетел затвърдил властта си над тях, отношенията с франките се уредили.

Североизточната българска граница вероятно преминавала по река Днепър. Тези земи били твърде неспокойни и хан Омуртаг трябвало да отблъсква напора на номадските племена в граничните райони. Трудно е да се каже кои са тези номади, защото сведенията за тях са оскъдни. Безспорен е само фактът, че хан Омуртаг водил война по р. Днепър и запазил контрола над тези области.

б) вътрешна политика.

Успоредно с умелата си и успешна външна политика хан Омуртаг осъществявал богата и разнообразна вътрешнополитическа дейност. Започнатата от хан Крум административна реформа била продължена и от хан Омуртаг. Тази реформа лишила от автономия славяните и сложила край на административния дуализъм. Било направено ново административно деление, което обхванало цялата територия на страната. България била разделена на области - т. нар. комитати, които били ръководени от комити. Броят на комитите не бил постоянен, а се менял според територията на държавата. Към средата на ІХ в. те наброявали 10. Възможно е комитите да са били обединени в още по-големи административни области - тарканства. А най-малките административни области били жупите, начело на които стояли жупани. Така племенен принцип на изграждане на държавата бил заменен с административно-териториален. Съставът на местните управители се определял вече директно от хана, с което се постигало единство и се засилвало влиянието на централната власт.

Системата на властта се развивала и усъвършенствала непрекъснато. Самият хан бил върховен законодател, съдия, главнокомандващ армията и върховен жрец, като при определени условия извършвал и жертвоприношения. При Омуртаг владетелската титла се сдобила с ново и дълбоко съдържание. Той станал не само велик хан но и владетел на многото българи. Тази формула внушавала убеждението, че хана владее многоброен народ, а силата на българската държава била равна на високото самочувствие на нейният хан. Българската държава била разположена на голяма територия - от р. Тиса до Черно море, от р.Днепър до Родопите. Известно е обаче, че през средновековието мощта на една държава се измервала не само с територията, която заемала, но и с числеността на населението. През 882г. към титлата се прибавя нов израз: “От бога поставен владетел”, което е ново доказателство за усилване на властта на хана.

Ханската власт се предавала само по мъжка линия, на най-големия син. При смърт на престолонаследника или по друга причина вторият син на хана също имал право да наследи властта. Понякога и третият син можел да стане хан, но това се случвало само при изключителни обстоятелства и с одобрението на народните събори. Постепенно народният събор се превърнал в своеобразен парламент, който имал по-скоро декоративни отколкото действителни пълномощия.

Ханът вземал своите решения с помощта на болярски съвет, в който влизали представители на висшата аристокрация. Между тях били кавханът, ичергубоилът, кана-боил-коловъра, богатур-боил-коловъра, миник, жупан и др. Сред първите помощници на хана бил кавхана, който важни военни, дипломатически и политически функции. В някои случаи той бил съуправник с хана или регент (настойник). След кавханът идвал ичергубоилът. Вероятно той командвал вътрешните крепости на държавата и бил командващ на столичния гарнизон. Имал разностранни функции - политически, военни, граждански. Особени функции в държавата имали тарканите. Преди всичко това били военни функции.

Разклонената мрежа от длъжности, санове и военни чинове говори за съчетаване на граждански с военни функции. Цялата административно-управленческа терминология била прабългарска, което говори за преддържавно наследство.

Настъпили промени и в организацията на българската армия. Първоначално тя се набирала отделно от редовете на прабългари и славяни. В началото на ІХ в. започнала постепенно да се оформя единна армия, състояща се от две части - постоянна дружина на хана и опълчение, събрано в случай на нужда. Българската армия била добре организирана сила. В нея царял строг ред и дисциплина. За проявена немарливост към оръжието или бойните коне, войниците изтърпявали сурово наказание, включително и смърт.

От казаното до тук става ясно, че през първата половина на ІХ в. България била една добре уредена в административно отношение държава, в която длъжностите били точно определени, а функциите - ясно определени. Постепенно се оформила широка прослойка служебна аристокрация, която неизбежно се отдалечавала от родовите си корени. Централизацията на държавата протича заедно с монархизацията на ханската институция, което в крайна сметка довело до преобразуването и в самодържавна власт от византийски тип.

Постепенната централизация на държавата и въвеждането на стройна и добре организирана бюрократична, чиновническа система, която постепенно обхванала цялата държава, неизбежно довело до централизиране и на финансово-данъчната система. За нея няма почти никакви сведения, но косвено можем да съдим за нейната ефективност. Материализиран израз на централизираната фискална система е разгърнатото строителство през първата половина на ІХ в., особено на хан Омуртаг и на неговите наследници.

В нашата история времето на хан Омуртаг с основание се величае като епоха на съзидателното начало - нему принадлежи заслужената слава на първостроител на материалната ни култура през ІХ в. Опожарената столица Плиска била възстановена. От укрепен лагер тя била превърната в истински средновековен град с яки каменни стени. Столицата била украсена с великолепни постройки. Между тях на първо място археолозите поставят Омуртаговия дворец, езическото светилище, обществените сгради и др.

В различните краища на държавата били построени и други дворци-крепости. За тази строителна дейност на хан Омуртаг научаваме от множеството надписи на камък. Т. нар. Чаталарски надпис разказва за строеж на дворец край река Тича. Друг надпис ознаменува строеж край р. Дунав. Той е запазен в църквата “Св. 40 мъченици” в Търново.

Във Византийските летописи името на хан Омуртаг неизменно се свързва с усилените гонения на християните, които категорично отказвали да изоставят вярата си, което можело да доведе до засилване на византийското влияние в България.

а) управлението на хан Маламир (831г.-836г.).

През 831г. хан на българите станал третият син на Омуртаг - хан Маламир (831-836). Вторият омуртагов син починал рано и така стечението на обстоятелствата издигнало третия син начело на държавата. Новият хан обаче бил непълнолетен и за регент бил назначен кавханът Исбул.

Хан Маламир запазил добрите отношения с франките, опитал се да продължи и политиката на добросъседство с Византия.

При хан Маламир продължило благоустройството на столицата. Кавханът Исбул построил водопровод и го подарил на своя владетел. Археологическите данни показват, че в Плиска били построени и обществени бани и дори малки басейни.

Хан Маламир умира твърде млад и на престола се възкачва неговия племенник Пресиян (836-852). Той бил син на второто дете на Омуртаг. Подобно на Маламир и той бил малолетен и за негов регент също бил назначен кавханът Исбул. При новият български хан външната политика се активизирала значително и била насочена към южните и югозападните райони на Балканите. Неговото управление се характеризира с по-нататъшното териториално разширение на българската държава. Заета със войни, Византийската империя трудно можела да противостои на българския натиск на Балканския полуостров, който се съчетавал със стремежа на славянските племена да се приобщят към Българската държава.

б) управлението на хан Пресиян (836г. - 852г.).

Сведенията за управлението на хан Пресиян са твърде оскъдни. Около 837г. в Солунската област избухнало въстание на местните славянски племена, което българите охотно подкрепили. Българските войски, командвани от кавхан Исбул, постигнали военен превес с бързи и енергични действия.

Византия търсела начин да пресече активността на северния си съсед и Константинопол активизирал византийските заселници, които били погранично население в Отвъндунавска България. Местният управител не успявал да се противопоставя на войнствените ромеи, които се качили на изпратените им кораби и отплавали към Византия. Тази акция не прекратила обаче българското настъпление в югозападните райони. Освен това България не загубила политически контрол по Поднепровието.

В отговор на византийските действия хан Пресиян предприел нападение в Беломорието, с което напълно прекъснал средиземната връзка между Константинопол и Солун. Българските войски завоювали обширни територии в Централна и Източна Македония, както и част от Албания. Границите на ханството достигнали до Охридското и Преспанското езеро, като в пределите на държавата били включени и територии по поречието на р. Струма и от Беломорска Тракия.

Разтревожена от проникването на българите в Македония, Византия се опитала да настрой срещу тях сръбските племена. През 839г. между българи и сърби избухнала война. Тя продължила почти три години, но без особен успех за която и да е от страните. Мирът бил възстановен през 842г. без териториални промени.

Състоянието на война между България и Византия продължило близо десетилетие. След 845г. империята успяла да възвърне контрола си над Беломорието. За сметка на това хан Пресиян получил власт над Родопите и в Македония.

Така в резултат от усилията на българските ханове Крум, Омуртаг, Маламир и Пресиян през първата половина на ІХ в. промените в българската били впечатляващи. Територията на държавата почти се удвоила, населението и се увеличило, а тежестта и в международната политика силно нараснала, която се определяла от нейната военна и политическа мощ и стабилност. България се изправила като могъща държава редом с Франкската империя и Византия.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Към средата на ІХ в., благодарение на успешната политика на хан Крум и на неговите наследници било осъществено политическо обединение на славяните от така наречената “българска група”, обитаващи Мизия, Тракия и Македония. Завършил и сложният и дълготраен процес на централизация и изграждане на административните институции на българската държава. Тя се превърнала в една типично средновековна монархия с добре изградени и функциониращи органи на властта.

В резултат на всички тези промени в средата на ІХ в. в България се създали условия за премахване на различието между славяни и прабългари, както и формирането на българска народност. В ханството протичал процес на славянизация на населението чрез увеличаване на славянското население и участието му в процеса на управлението на държавата, а така също и разпространението на новата християнска вяра сред прабългарите.

Уголемената територия на държавата и нейната централизация, увеличеният брой на населението и процъфтяването на стопанството, както и въвеждането на унифицирано право и монархизацията ханската власт, били факторите, които подготвили имперското могъщество на българската държава през следващото столетие (Х в.).

Исторически извори:

1. Наши - Прабългарските каменни надписи - Харбарлийски, Сюлейманкьойски, Търновски, Чатарларски, Маламировата летопис, надписът на хан Пресиян от гр.Филипи.

2. Чужди - Хрониката на Теофан Изповедник, Анонимен ватикански разказ, Византийски лексикон от Хв., “Свидас”, “Житие на Тивериопулските мъченици” от Теофилакт Охридски (за гоненията срещу християните в България), “Животът на Карл Велики” от Айнхард, “Царе” от Йосиф Генезий, “За управлението на империята” от Константин Багренородни.

Периоди, владетели и факти:

1

- 16 -