Прието е да се мисли, че за есето като жанр е престижно да се занимава с “всички” теми и проблеми, свързани преди всичко с изкуството, литературата или най-общо с значима обществена проблематика. Няма да се сбърка ако се каже, че това е по-скоро един предразсъдък, тъй като есето е сред най-неангажираните жанрове. То дава възможност за експерименти и вариации. В речника на съвременните литературни термини Р. Фаулър дефинира жанра като “експериментално изнасяне в свободно прозаично изложение на идея, оценка или преживяване” и още “неофициално и разговорно” като стил.
В този случай едно такова определение може само да даде куража да се говори в есеистична форма по проблем, който в очите на мнозина е псевдо култура.
Истината е друга. Онова социо-културно явление, което днес назоваваме с побългарения неологизъм “чалга” в действителност е сред проблемите на българската култура /в частност на българската музикална култура/. Любопитно е да се отбележи, че “терминът” не присъства в нито един от речниците по български език, в това число и речника на чуждите думи. Там откриваме еднокорените “чалгаджия” /свирач, музикант/ и “чалгия” /1.-музикален инструмент; 2.- свирене, музика/. Не е нужно да казваме, че думите са с турски произход и са познати на българите от край време. Този факт сам по себе си е изключително красноречив и освен всичко друго припомня, че в музикалната ни култура явлението“чалгата” не е от вчера. Тъй като не съм специалист по история на музиката можем да го отнесем най-малко към времето на средното и късното Българско Възраждане. Приблизително от тогава датират и усилията на българската интелигенция (тогава думата интелектуалец все още не е позната) да пресече неговите корени. Пак от тогава радетелите за чист български език (и музика) са си давали сметка, че подобна борба не ще е лека и са избрали един компромисен път. Петко Рачов Славейков например като си дава сметка за експанзията на турската любовна песен сред неговите сънародници се заема с неблагоприятната задача ако не друго, то поне текстовете й да звучат на български. Така той превежда трудно установимо днес количество такива текстове. (При своите еснафски увеселения, например, българите от нашите провинциални възрожденски градчета се забавляват и с изпълнението на такива песни. Вазовите “чичовци” в покрайнините на Сопот /Силистра Йолу/ пеят “де си гълъб, де” и “от де да начена, о любезна моя”.) Нещо повече, по турски мелодии са нагласяни и някой от възрожденските ни песни.
Да спрем дотук с “историческите” бележки и да потърсим отговори на по-злободневни въпроси, свързани с явлението “чалга”. След като стана ясно, че то не е ново (преследвано от различни инстанции, то оцеля и през годините на “народната власт”) нека се опитаме да видим какво доведе до небивалия му разцвет от десетина години насам. Кои са “творците” на песента “чалга”? Кои са нейните възприематели? Рамката на есеистичната форма не ни позволява да се впускаме в “научни” изследвания и затова малко или много разсъжденията ни ще бъдат в сферата на интуитивното. В годините на “социализма” в българското музикално пространство “чалгата” присъства под формата на сръбски, гръцки, по-рядко турски варианти. Тогавашната власт преследва с ожесточение музикалния кич от подобен характер както от художествени, така и (по-силно) от идеологични съображения. Без знанието на така наречените приемници, не е възможно да прозвучи дори и българска “ресторантска” /”кръчмарска”/ песен, а какво остава за чуждоезична. Така по пътя на логиката от прастари времена - пред 90-те години “бумът на чалгата” дойде като реакция от нейното преследване преди. Може би, причината не е само тази, тъй като продуктът на този определян от естетите като най-нисък културен пласт придоби мутантни предели. Явно е, че този (и ред други пластове от низините) намериха изключително благоприятна почва за развитие. Колкото и да не ни се иска да го признаем българите се оказаха за кой ли път много повече ориенталци, отколкото европейци - податливи към този вид музика, която още с първите си “стрели” грабва сърцето. Безспорно е, че нейното въздействие е изключително епидермално (както би казала науката), отприщващо най-повърхностните слоеве на човешката емоционалност. Не бива да си затваряме очите пред факта, че “чалгата” се слуша от малообразованата, ниско културна прослойка на обществото. С по-малък риск можем да твърдим, че на чалгата не се гледа с добро око от хуманитарно образованите (устроени) люде. Пак в сферата на интуицията можем да предполагаме, че до много голяма степен благоприятна за “чалгата” се оказа социално-обществения статус на българите. Просто казано в нейните ориенталски ритми икономически смазаните ни сънародници потърсиха най-лек начин за разтуха. Всичко това естествено беше доловено от занаятчиите във въпросната област и експлоатирано до краен предел. До там, че по отношение на текстовете бяха прекрачени всякакви граници на приличието. За ужас на почитателите на нежната и задушевна лирика - от пазари, битаци, дискотеки, телевизия, радио и всевъзможни нерегламентирани места върху най-ниските пластове на човешкото съзнание се стовариха думи, които могат да ужасят и най-разкрепостено мислещите хора. Достигна се до друга крайност в областта на изкуството (псевдо изкуството) - всичко е позволено, а това вече не говори никак добре за чувството ни за духовно самосъхранение.
Преди година или две по страниците на наши “културни” и не до там “културни” издания, както и по електронните медии се подхвана безплодният, както веднага пролича, спор между авторите на музикалния стил “чалга” и тези на сериозната естрадна музика. Представителите на музикалната класика елитарно и обяснимо запазиха мълчание. Спорът, доколкото си спомням, завърши с твърде симптоматичната прегръдка между известен поп изпълнител и не по-малко известна поп-фолк звезда. Не по-авторитетно в спора взе участие и музикалната критика. Позволявам си тези бележки главно поради това, че поне на критиката би трябвало да й е известно - от как свят светува културата има както своите “високи”, така и “ниски” пластове (по тези въпроси съществуват обемисти изследвания, отдавна преведи на български език - например изследването на М. Бахтин върху народната смехова култура през Средновековието). Отношението на тези два пласта са били винаги отношения на напрежение, на противопоставяне достигащо до взаимна непоносимост, но в същото време и на взаимопроникване. Ето това (последното) нашите специалисти в съответната област забравят. С други думи позицията на “радетелите” за високо художествената българска популярна песен трябва да вървят не по пътя на снобско-елитарното голословно отрицание, а да търсят начини за промяна на съзнанието на реалния и потенциален възприемател. И като начало за добър би могъл да се приеме резултата, когато българския слушател започва да си дава сметка за стойността на това, което слуша. Така можем да се надяваме, че в рамките на близките няколко десетилетия “чалгата” ще изчезне - не, но ще се прибере в нормалните си брегове.
Литература:
Фаулър, Р., Речник на съвременните литературни термини, С., 1993, с.77
