Езикът на тялото като културологичен проблем
Като културна конструкция тялото се разглежда в зависимост от съставящите го части, разграничавани ясно една от друга. Всяка от тях има място и роля, чието значение се мени в зависимост от контекста, в който е поставена и от важността на предметите, с които е свързана.
Тялото е външното изразяване на органичния живот, а също изразяване на душата и на духа. Към това спада цялата физиогномика на човека, символичните значения на силуета, израза, жестовете, позите и мимиката. По едно свиване на веждите, по едно прехапване на устните ние можем да преценим енергията и прямотата на човека.
По външният образ на някой човек и отделните части на тялото му, независимо дали той е в покой или в движение, ние можем да съдим за нрава му, начина му на мислене, ценностната му система.
В лицето на човек са съсредоточени едни от най-високите ценности. То е огледало за чувството на идентичност, в него се отразяват привлекателността и безбройните отсенки на красотата и грозотата. Колкото по-голямо значение отдава на индивидуалността едно общество, толкова повече то цени лицето. Просто духовното придобива телесна форма в лицето.
За много изследователи човешкото лице е доста изразително. В него природата е групирала многобройни органи, които са забележително подвижни и изразителни. За всички тях мимиката е класическа област, където се пресичат тялото и душата. Тя дава възможност да видим човека, когато той се движи и живее, а от неговите движения се осведомяваме за естеството на дълбоко спотаените му мисли. Според Г. Дюрвил и А. Дюрвил всяка мисъл си създава свой жест, а ако тази мисъл се повтаря тя създава известна поза, а след това и израз и те стават толкова неразделни, че за да познаваш едното ще трябва да отгатнеш и другото.
И. Кант е против приемането на вродена мимика. Той смята, че начинът и условията на живот, усвоените умения се отразяват върху мимиката на човека и участват в нейното изграждане. Движенията на челото например, тясно свързани с тези на веждите, са един от знаците на изразяване. Честото повдигане на веждите са добре познатия жест на учудване. Освен това с челото можем да изразим напрежение, ярост, загриженост, умисленост и т.н.
Ако тялото може да се схваща като знак, то "погледът е знакът на знаците". За Жан-Пол Сартр погледът е "присъствие без разстояние". Колко е важен изразът на очите може би най-добре е уловил Имануел Кант, който посочва, че: "когато искаме да се доверим на някого, колкото и добре да ни е препоръчан, най-напред го поглеждаме в лицето и най-вече в очите, за да отгатнем от какво трябва да се пазим при него , това е някакъв природен подтик у нас, като решаваща роля при нашия избор играе това дали изразът му ни отблъсква или привлича, или най-малко този израз ни кара да се замислим, преди да сме опознали нрава му.
За това пише и Давид льо Бретон: "лицето на Другия създава някакво чувство, породено от "първото впечатление ", от което не винаги лесно можем да се отърсим: симпатия, недоверие, любопитство, страх" Тази емоционална реакция, възникваща още от пръв поглед изиграва важна роля в бъдещите връзки между хората. Тя до голяма степен е плод на въображението.
За много мислители очите са прозорец на душата, чрез тях тя вижда и бива виждана. Затова според тях в погледа има нещо магическо, защото у него се съчетават природното и свръхприродното у човека. Тази магичност на погледа е привлякла и Хосе Ортега-и-Гасет. За него погледът е едно действие, което идва направо от истинската ни природа с праволинейна точност на куршум. Всеки поглед е точно различаем в единственото измерение на духовната дълбочина, откъдето е бил изпратен.
Според Хосе Ортега-и-Гасет съществуват многобройни измерения, по които погледите могат да се различават, класифицират и оценяват. Всички видове погледи, фиксирани от него ("поглед, който трае секунда, и натрапчив поглед; поглед, който се плъзга по повърхността на това, което се гледа, и поглед, който се вкопчва като кука; директен поглед и поглед, чиято екстремна форма има собствено име: "да гледаш с крайчеца на окото") ни разкриват какви процеси протичат в другия човек, защото всеки един от тях, т.е. всеки поглед е породен от конкретно намерение, намерение, което колкото е по-несъзнателно у гледащия, толкова е по-истинско за нас.
Гасет различава и един друг вид поглед, който често пъти ни се иска да не бъде уловен, да остане незабелязан от този, когото гледаме. Тези погледи той нарича странични. Той много уместно се нарича "таен" или "крадешком" - погледът, който иска да види, но да не бъде видян.
В погледа намира отражение и моментната мисловна дейност. Когато вниманието отслабне, погледът започва да блуждае. Погледът е огледало и на емоционалните състояния: може смело да се твърди, че човек би преправил по-лесно гласа си, отколкото погледа.
Антроположката Дж. Фаст, изучаваща погледа, обръща внимание на факта, че много пъти погледът на друг човек върху нас ни кара да се чувстваме неловко, неудобно, да се чувстваме притеснени и раздразнени. Тя самата е констатирала един много важен факт - въпреки, че значението на погледа е универсално, при различните култури се наблюдават и различни погледи. Така например, честността, според нашата култура, изтъква тя, изисква да гледаме човека право в очите, докато при други култури това се смята за безсрамна наглост. Друга част от лицето, която е и своеобразен начин на изразяване е устата, която също съдържа цял един свят от характери. Волята, действайки върху двигателния мускул, сближава челюстите една към друга и предизвиква стискане на зъбите. Ако волята е хармонична, уравновесена тя стиска устните без да ги изкривява. Ако волята клони към бруталност, тя заключва устните една в друга и нарушава хармонията им.
Чрез мимиката на устата могат да бъдат изразени и други душевни и интелектуални състояния, с нея например са свързани усмивката, плачът, страхът и др.
Въобще мимиките и жестовете на човешкото лице издават непреднамерено вътрешната ни нагласа. Към тях принадлежат кимането с глава (за утвърждаване), поклащането на главата (за отричане), вдигането на главата (за упорство), клатенето на главата (от учудване), бърчене на носа (за подигравка), подигравателното усмихване и т.н.
Чрез човешкият глас също можем да предаваме знаци, настроения и изрази и то не само чрез неговата речева функция. Гласът на човек е свързан с неговото настроение. Той може да е ядосан, строг, спокоен, любезен, натъртен и т.н. Интонацията в говора, жестикулацията на гласа, удължаването на дадена гласна и т.н. доста често говорят повече от самите думи. В тясна връзка с гласа се намира и друг особен феномен - смехът. много често чрез смеха си човек разкрива истинската си същност. Тя намира израз в различните видове смях: весел, подигравателен, язвителен, надменен и т.н. Всеки човек обаче има свой собствен тип смях, който е индивидуално отличителен. Х. Ендерс казва: "В смеха се разкрива характера". В тясна връзка със смеха естествено е и човешката усмивка. В зависимост от разположението на устните тя може да означава много: подигравка, радост, веселие, щастие и дори тъга. Макар лицето да е достатъчно изразително и говорещо само по себе си, не всички знаци, които използва тялото са съсредоточени в него. Достатъчно е само да споменем езика на глухонемите, с който те са способни спокойно да разговарят, за да ни стане ясно колко изразителни могат да бъдат и ръцете на човека. Но докато езика на глухонемите се състои в запаметени и заучени знаци и фигури, човешката ръка може да ни предложи съвсем непринудени или неосъзнати жестове и движения, които също могат да бъдат ключ към човешката душа. Чрез ръцете също както и чрез лицето се предават различни настроения и състояния. Това въздействие на ръката чрез нейните жестове се дължи може би на факта, че и тя, както и лицето е присъща единствено на човека, на неговата вродена човешка природа. Чрез ръката си ние приемаме и предаваме информация. Чрез съответните жестове или начина на ръкостискане на човека ръцете могат да потискат или отблъскват, безпокоят или притесняват, изолират или отхвърлят, принуждават или нараняват (не само физически, а и душевно). Ръката със сигурност се явява част от общия език на мимиката, който може да замести неизказана дума или да съпровожда казаното, като с това се цели по-голяма убедителност или подсилване на въздействието му.
Стойката на човека също може да има изразителни функции. Една стойка може да се тълкува като предизвикателна, по друга можем да съдим за умора, страх, стойката на човек може да бъде делова и т.н.
Танцът също е начин на изразяване на тялото. Чрез него човек използва всички мускули и извивки на своето тяло за да изрази моментното удовлетворение и наслада от съпътстващата танца музика или изобщо състоянието на своята душата.
И изобщо повечето от мимиките и жестовете трябва да се разглеждат комплексно. Всяко едно движение на тялото може и в повечето случаи е неизменно свързано и води друго след себе си. Например една гримаса на лицето е съпроводена с точно определено движение на ръката или определена поза на тялото е свързана с някоя мимика.
Тялото е място и инструмент за употреба на различни знакови системи: знаци на езика, жестови и поведенчески знаци, телесно поведение, знаците на облеклото, които също не са маловажни и "съпътстват" и "подпомагат" мимиките и жестовете. Тялото се позиционира в мрежи от знаци, които го обуславят, моделират и позволяват да бъде видяно и усетено.
Използвана литература:
1. Давид льо Бретон, "Загадката на лицето"
2. В. Динев, "Философска антропология"
3. Фаст, Д., "Езикът на тялото"
4. Jose Ortega-y-Gasset, "Man and People"
--------
discoverybg.muffty.org
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5 License.
