Реферат

По История

На Виолета Сумрачка

От ХІ б клас, №5

Княз Александър І Батенберг

Той е роден на 5 април 1857 г. във Верона и от първия си земен миг носи преимуществата, но и бремето на аристократическия произход. Бъдещият бъл­гарски княз може да се гордее с потеклото си на потомствен немски принц, чийто баща с генералски сполети служи после­дователно под руски и австрийски знамена. Във великото хер­цогство Хесен-Дармщат Александър I получава обичайното за млад аристократ образование и възпитание, а от баща си, принц Александър фон Хесен, влечението към военната служба.

И така в края на юни 1879 г. 22-годишният драгунски подпоручик стъпва на българска земя. За него тя е позната и непозната. Позната дотолкова, доколкото служи като офицер-доброволец в Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Макар и в лагера на русите, той не страни от някои критични забележки за нравите и манталитета на бъ­дещите си поданици. Тези неласкави думи се натрапват не само от дневника му „Моите преживявания по време на война­та срещу турците 1877/78 г.", но и от някои негови писма.

И все пак това са повърхностните впечатления на млад благородник, който с пренебрежение възприема и оценява прос­толюдието. Великото народно събрание го избира за пръв бъл­гарски следосвобожденски владетел, но той не познава манта­литета и почти не знае езика на народа, който трябва да уп­равлява. Личният шанс, стейнието на международните обсто­ятелства и традицията да се търсят за престолите на младите балкански държави потомствени аристократи го изправят на варненския пристан през лятото на 1879 г. Възхваляван или поругаван от по-сетнешните генерации историци, сега той тряб­ва да направи своите първи стъпки върху владетелското поп­рище.

Прави за себе си са онези негови съвременници, мемоаристи и по-късни изследвачи, които го разглеждат преди всич­ко в качеството на чужденец, дошъл в Княжество България с намерението да изгради бърза кариера. Князът е уязвим с нем­ското си потекло, с отсъствието на генетична връзка между него и българската нация. Не може ли обаче да се допусне и предположението на привържениците на княз Александър I, че именно монархът чужденец може да бъде по-безпристрастен във вътрешнополитическите борби, да има по-обективни критерии за настоящето и бъдещото на държавата, чийто вър­ховен повелител нава след разбирателството на великите си­ли? Или пък отново да се взрем в писанията на неговите критици, които в чуждия владетел съзират принципната въз­можност за несамостоятелен външнополитически курс на съ­ответната държава?

Така или иначе княз Александър I идва в България твър­де млад, без политическа рутина, държавнически опит и вла­детелски сръчности. Тези недостатъци ярко контрастират с ам­бицията му бързо да се наложи като авторитетен и силен вла­детел, да положи темела на една продължителна династия И вместо да се овладее висок монархически връх, го битието на княз Александър I върху българския престол е изпълнено с

много напрежение и тревоги, с борби и разпри между полити­ческите партии, с деформации на прохождащия парламентарен живот, за да се стигне до една принудителна абдикация.

Една ли някой може да кори княза за изключигелна1а му амбиция, за горещото желание да направи успешна владетел­ска кариера. Неговият най-добър биограф Е. Корти също не скрива амбициозността на „Сандро" — така, както близките му го наричат в дармщатската фамилна резиденция. Би било и исторически наивно да се твърди, че още с идването си в България князът целенасочено е залагал мини в руслото на нейния вътрешнополитически живот. Всеки владетел би искал да обедини поданиците си, да има зад своя гръб монолитната стена на тяхното единство, а не постоянно да помирява враж­дуващи политически сили или рисковано да взима страна в несекващи обществени борби. Казано по-просто, Алексан­дър I се оказва неподготвен за ускорения темп на българското следосвобожденско развитие, за неговите сложни криволици, за балканската специфика на обществената поляризация- И за-гуй намерението му да бъде персонална емблема на общона­ционалните интереси се оказва трудно осъществимо.

Няма съмнение, че князът започва своята владетелска ка­риера с желанието да покаже и наложи определени аристок­ратически добродетели при упражняването на властта. Чувст­вото за чест и дълг, коректността и обективността при реша­ването на държавните задачи, академичната безпристрастност в плетеницата на междуличностните политически борби — с всичко това Александър I е закърмен при възпитанието си, а и го получава като съвети от роднини и близки в навечерието на отпътуването за България.

Политическият климат в княжеството, а и на Балканите въобще след 1878г. има своите реалности, които съвсем не се покрива г с представите за безметежно монархическо управле­ние. Този климат стеснява изключително много сферата за проявление на онези държавнически добродетели, които будуват в съзнанието на младия княз. При грубостта на полити­ческите нрави, при безпощадното острастяване на обществените борби той трябва да възприеме друг маниер на управление. И тогава в неговия владетелски стил логично се вселяват ком­промисите, лавирането, личните предпочитания, които посте­пенно рушат основите на властта на всеки суверен.

От друга страна, младостта, присъщата й самонадеяност и липсата на държавническа практика пречат на младия владетел бързо да осъзнае историческата си мисия, т.е. да олицет­ворява националните въжделения. И все пак в неговия затво­рен свят на аристократ, въпреки отсъствието на политически и социален опит съществува разбирането, че мисията му е историческа, че нему шансът повелява да направлява първите стъпки на една новоизграждаща се държава. Останалите от него документи, а и спомените на съвременниците свидетелс­твуват, че амбициите му не са конюнктурно-политически, а носят белезите на праволинейното желание да остави трайна владетелска диря.

Като всеки владетел и княз Александър I не може да бъде безпогрешен във вътрешнополитическите дела. Младостта и неопитността пораждат склонност към крайни и прибързани решения. Нека не забравяме и друго - един потомствен арис­тократ трудно може да приеме една широка демократична рам­ка на управление. Стремежът към силна монархическа власт изглежда естествен за този млад благородник, в чиито вени се смесва синята кръв на няколко европейски владетелски двора. По рождение той е привърженик на авторитарното управление и затова не му се нрави сравнително демократичната Търнов­ска конституция на Третата българска държава, защото в ре­дица свои членове тя пресича пътя на здравата княжеска дес­ница.

Пред себе си младият владетел вижда и политическата панорама на Европа, в която само франция илюстрира проби­ва на републиканските идеи. Александър I има много по-ясна представа за полуабсолютистичното управление на Германия и Австро-Унгария. Тоз недържавен модел съответства на него­вата аристократическа "натура, отговаря на консервативните му разбирания за същността на политиката. Обяснимо става тога­ва неговото желание да пренесе в Княжество България гер­манските и австро-унгарските управленски идеи. А и по това време в Европа почти няма монарси с „модерни" разбирания. Дори и тези, които възприемат либерализма в капиталисти­ческата икономика, остават винаги резервирани към либерал­ните идеи в политиката - било поради консервативния корен на произхода, било поради познатия легитимен свят за собст­вената корона. В повечето направления на своето княжеско поприще Александър I не търпи отклонения от този владетел­ски тип.

Ала за множеството българи, срещнали на варненския кей своя княз, тези разсъждения са органически чужди. И би било неприемливо да мерим изминалото време с критериите на нас­тоящето. Българският народ посреща младия и красив владе­тел като въплъщение на идеала за свободната държава. Той символизира единството и надеждите на нацията. Държавният глава носи обаянието на първия княз; младостта му възкреся­ва възрожденската надежда за дълговечна България. В съзна­нието на българите, съхранили историческия спомен за могъ­ществото на средновековното царство, князът сякаш възстано­вява прекъснатата монархическа традиция - единствено позна­тата, единствено доказаната форма на управление.

Княз Александър I участва в сраженията край Свищов, Шумен, Плевен, Казанлък и Стара Загора. Тези сблъсъци с жестокия лик на войната са първите му стъпки върху българ­ската земя, но не и върху полето на българската история. Неговите близки контакти с руския император Александър II, императрицата и техния владетелски двор, отразени подробно по страниците на дневника му, са всъщност предисловие към бъдещата кариера на българския княз. Той е племенник на императрицата и неговият риск да се появи на фронтовата линия като доброволец има стратегическо, от зрителния ъгъл на голямата политика, оправдание. Още в хода на войната руската дипломация прави с него своя избор като евентуален кандидат за владетелския престол на свободната българска дър­жава.

Й Александър II преднамерено го праща на бойното по­ле, за да се запознае със страната, която може би в бъдеще ще управлява. Така руският цар по-лесно би го легитимирал като кандидат за българския престол и пред другите короно­вани особи във възбудената от поредната източна криза Ев­ропа. Затова и гърдите на драгунския офицер се декорират с ордени, тъй като един народ с по-големи симпатии ще при­еме своя владетел, ако той има признати заслуги във война­та за неговото освобождение. В Петербург далновидно са по­мислили и за друго — да създадат контакти на бъдещия княз с останалите балкански владетели. Затуй Александър I често и най-приятелски контактува с румънския княз Карол I, кой­то предвожда войските на северната българска съседка по време на войната.

По линията на лелята бъдещият български владетел е кръв­но свързан не само с руския императорски двор. Германски офицер и син на генерал на австро-унгарска служба, той има

тесни отечествени контакти с високите етажи на властта в Берлин и се радва на симпатии във Виена. „В 12 часа ме прие императорът (Вилхелм I - б.а.), беше много благосклонен към мен" - отбелязва в дневника си за 27 май 1877 г. подпоручи­кът, отправил се за фронта. В потеклото на майка му се мержелее френски благороднически герб. Тесни са и роднинските му връзки с английския кралски двор. Най-големият му брат, Лудвиг, е офицер от британската флота. По-малкият брат -Хайнрих, се жени за малката дъщеря на кралица Виктория. Ето защо в неговата личност се- кръстосват интересите на поч­ти- всички велики сили, съперничещи си в борбата за влияние над бъдещата свободна българска държава. От гледна точка на установеното тогава в Европа „равновесие" бъдещият княз се оказва най-изгодната в политически смисъл фигура, тъй като в големите европейски столици го приемат на българс­кия престол в качеството му на желан от всички компромис.

Този компромис обаче се оказва по-късно неизгоден за първия монарх на Третата българска държава, защото той е принуден да се оглежда на всички страни, да балансира между големите европейски столици. Князът трябва да гради сложни комбинации, за да оправдае доверието на всички, които са му

помогнали да стъпи на българския престол. Заплетената външ­нополитическа игра в последна сметка не се оказва но силите му. И все пак в основата на неговите дипломатически неспо­луки лежи и друга причина.

.Князът идва в България с решаващата помощ на руския император Александър II. През първите дни на Руско-турската война царското семейство го посреща в Петербург най-радушно, обсипват го с подаръци и той има всички основания да възкликне: „С всеки изминат час ставам все повече руснак, отколкото така или иначе съм." Непосредственият емоциона­лен изблик на един младеж не може обаче да заличи дълбо­ките резерви към руската политика, които изпитва в дъното на душата си всеки западен благородник. И три години по-късно, когато княз Александър I се сблъсква със суровите реалности на същата политика, тези резерви преминават в прикрита неприязън. „Всеки ден съм поставен пред тягостната алтернатива или да се подчинявам на руските желания, или да бъда обвиняван от Руския в непризнателност и оскърбление на най-светите чувства на българите... Моите най-лоши враго­ве са русите и аз трябва да бъда отчаяно внимателен, за да спася собствената си кожа" - оплаква се той в едно писмо.

Едва ли подобни изявления трябва да се схващат като ед­на мъчителна еволюция от русофилство към русофобство. Ид­вайки в България, князът не забравя подкрепата на император Александър II, но трябва да се съобразява и с интересите на благосклонно настроените към него западни държави. Прин­ципите, младостта, честолюбието и амбициите тласкат княза към независима външна политика. Именно тя би придала прес­тиж на княжеството, би стабилизирала короната в междуна­родните отношения. Ала нейното реално провеждане се оказва сложна като шахматен ребус политическа задача.

Новият, руски император Александър III не питае особени лични симпатии към българския владетел и това се отразява пряко върху политиката на Петербург спрямо княжеството. Тя става прибързана и груба, с очевидния стремеж да се постави младата българска държава под силна руска претенция. Така­ва перспектива естествено уязвява честолюбивите намерения на Александър I да бъде суверен във външнополитическата сфера. Той търси пътища за излизане от руската орбита н така в Петербург се напластяват впечатленията за неговото русофобство.,

Същевременно князът не трябва да забравя, че неговото

владетелско поприще е пряка последица от „европейски ком­промис." Той се вслушва в гласовете, които идват от големите западни столици. А те твърде често са доста императивни, опитват се да нахлуят дори в неговия интимен живот. Истори­чески доказани са плановете на германския канцлер Бисмарк и английската кралица Виктория за женитба на българския княз - планове, в които почти не се отрежда място за него­вите предпочитания и воля.

Очевидно България е такава величина в международните отношения през първата половина на 80-те години на миналия век, която не позволява на княза да води самостоятелна външна политика. Малкото княжество може да разчита на престиж само на Балканите, но и тук конците на голямата политика се дърпат от големите европейски държави. Следователно дори и владетел с продължителен държавнически опит, с дългогодиш­на рутина в международните отношения не би намерил пътя към външнополитическата самостоятелност. А и тогавашното разположение на силите върху международната сцена не поз­волява на една малка балканска държава сама да трасира ко­ловоза на външнополитическото си поведение.

Пренебрегване на историческата истина би било обаче да се отричат усилията на българския княз независимо да води държавния кораб между рифовете на европейската политика. Достатъчно е да са спомене откритата му решителност в бор­бата срещу решенията на Берлинския конгрес. И когато иска да наложи български орден, а не определените от подписания в германската столица договор декорации с османския полу­месец, то срещу него се възбужда не само. гневът на Цариг­рад, но и на редица европейски столици. Князът не се бои и при други Случаи да пречи-разграничителната линия, про­карана от кандидатурата му на „европейския -компромис". И с това показва дързост, която не се нрави всекиму в европейс­ките дипломатически салони.

Дързък е княз Александър I и в много вътрешнополити­чески начинания. Върху това поле на своята владетелска дейност той най-ярко е възхваляван или поругаван от различ­ните поколения историци. Аристократ по рождение, дух и убеж­дения, той идва в България с логичното намерение да наложи в нейното управление силното монархическо начало. Неговото убеждение е, че само това начало може да гарантира на мла­дото княжество стабилност и успешно развитие. Още по-силно вярва той, че в съзнанието на освободилите се българи може

да намери място само представата за монархическа форма на управление. От друга страна обаче, чл. З на Берлинския дого­вор гласи: „Българският княз ще се избере свободно от бъл­гарския народ и ще се потвърди от Високата порта с одобре­нието на великите сили." На практика топа означава, че бъл­гарският народ няма възможност за решителна намеса, ако по една или други причина възникне династически въпрос, т.е. на­ложи се смяна на държавния глава. Следователно и във вът­решната политика, както и във външната княз Александър I трябва да помни тази обвързваща зависимост от големите ев­ропейски столици.

Той трябва да не забравя и друго - решаващата стъпка към освобождението на страната е направена с помощта на външния фактор, със силата на руското оръжие. Вътрешната логика на българското националноосвободително движение -по една или друга причина - не води до самостоятелно освобождение. Поради тази причина външният фактор, в пър­вите години след Освобождението изключително Русия, зако­номерно играе определяща роля в развитието на княжеството. Впрочем както България, така и другите балкански държави търпят при своето изграждане през XIX в. доминиращото въз­действие на предпоставки като начина и последователността за постигане на националната независимост, от международно регламентирания статут на новосъздадената държава и от на­личието на механизми или структури, с които великите сили и Османската империя могат да определят основните тенден­ции и принципи на техния вътрешнополитически живот.

От тази гледна точка България е най-облагодетелствана, защото нейният народ получава възможност сам да си израбо­ти своя" основен закон — Търновската конституция. Руският проект само уточнява постановлението на Берлинския договор от 1878 г., че държавата трябва да бъде монархия и като кня­жество да търпи васалната зависимост от Османската импе­рия. По време на Учредителното събрание, открито в Търново на 10 февруари 1879 г., се ражда този основен закон, плод на ожесточените прения между либерали и консерватори. Като цяло конституцията осигурява принципите на демократично държавно управление, без обаче да дава надеждни гаранции за неговото практическо осъществяване, за трайно съблюдаване на предписаното от основния закон съотношение между пар­ламента (Народното събрание), монарха и правителството в триъгълника на властта.

Князът е недоволен именно от такава конституция, която се разминава с нагоните представи за силни позиции на дър­жавния глава. А и придворният дармщатски юрист го изпровожда за България с думите: „С този закон, Ваше Величество, изобщо не можете да управлявате или най-малкото - ще уп­равлявате много трудно." И тук историографската критика пак пуска стрелите си към Александър I с упрека, че неговата „синя кръв" без принципни основания реагира срещу унаследените от Възраждането демократични нрави на българите, сре­щу тяхната невисока политическа култура, която в неговите разбирания ги правела годни само за рамката на авторитарно­то управление.

Обективността обаче налага да се признае, че Търновска­та конституция съвсем не дава осакатени права на княза. Съг­ласно нейните клаузи той е върховен представител и глава на държавата. Същевременно монархът се явява върховен начал­ник на въоръжените сили. Външната политика на княжество­то се осъществява от негово име. Той е облечен в правомо­щията да разпуска Народното събрание, да насрочва нови из­бори, да утвърждава приетите закони. Князът притежава и из­пълнителната власт, въпреки че неговите разпореждания в та­зи област придобиват законна сила едва след подписа на ми­нистър. Въпреки всичко младият монарх се дразни от народ­ния суверенитет, намерил израз в широките права на Народ­ното събрание (парламента). Аристократичните нишки на не­говия живот го принуждават с недоверие да приеме факта,- че според конституцията избирателно право може да упражнява практически цялото мъжко цивилно население. Дразнят го за­конодателната инициатива на Народното събрание (парламен­та), прерогативите па депутатите,. да приемат бюджета и да търсят отговорност.от правителството. Неговият идеал за ярък владетелски профил се накърнява от свободата на словото, печата, организациите, събранията и другите граждански сво­боди, давани от Търновската конституция на поданиците му.

Ала със силни предварителни настроения срещу основния закон и без държавнически опит, за да се възползва от широ­ките си конституционни права, княз Александър I трудно ус­воява ролята на арбитър в започващата парламентарна борба. Неговата аристократична „мая" и амбицията за силна княжес­ка власт го тласкат към консервативното течение, оформило се малко по-късно като партия в българския политически жи­вот. Тя продължава традициите на т. нар. „стари" от епохата на Възраждането.

Консерваторите настояват за широки права на монарха, макар и в известна степен ограничени от предписанията на конституцията. Те се нравят на княза и поради желанието им да видят в Народното събрание не само избрани от населени­ето депутати, но и назначавани от него лица. Контрол на дър­жавните институции, на административно-полицейския апарат над гражданските права и свободи предвиждат консерваторите и с това още повече привличат вниманието, печелят симпати­ите на Александър I. Той се дразни от първичния демократизъм на българското егалитарно общество и отдава право на консерваторите- с техните твърдения, че грубоватата българска политическа среда не е „пригодна" за либералните политичес­ки норми на Запада. Както консервативните водачи, така и младият монарх не вярват в политическите способности на българския народ и затова не скриват предпочитанията си към олигархическата форма на управление. Те си спомнят многоз­начителните думи на един от лидерите на либералното мно­зинство в Учредителното събрание П. Р. Славейков: „Колкото и да бъдат умни и образовани единичните ръководители, те по-скоро могат да се заблудят, да грешат и да забъркват, от­колкото зряло обмисленото общо или народно мнение."

Подобни слова изразяват една позиция, която е и срещу консерваторите, и против княза. Затуй мненията им съвпадат в разбирането за необходимостта от избирателен ценз, за въ­веждането на институции от рода на сенат и държавен съвет, които биха способствали лостовете на държавното управление да преминат в ръцете на монарха. И най-сетне възгледите на княза и консерваторите се покриват в убеждението, "че демок­ратичната законова уредба би се отразила зле върху полити­ческия живот на княжеството, защото българите не са подгот­вени за нея и преждевременното й въвеждане би превърнало свободата в „слободия", а реда - в хаос. Обяснима тогава ста­ва княжеската позиция, тъй като Александър I постепенно зас­тава на страната на консерваторите и дори, както отбелязва Стойчо Грънчаров, „допуска да бъде манипулиран от тях."

Князът обаче пренебрегва силата на либералите, явяващи се приемници на „младите" от възрожденските десетилетия. За разлика от консерваторите, чиято ограничена социална ба­за се попълва предимно от заможните, но малобройни еле­менти от градските и селските слоеве, зад партията на либе­ралите върви огромната дребнособственическа маса на българския народ. В партийната програма на либералите възлово място заемат идеите за народно самоуправление, за огранича­ване на княжеските права. Либералната партия пледира за уп­равление на правителство, отговорно пред парламента, а не пред монарха. Либералите отхвърлят исканите от техните по­литически опоненти, консерваторите, държавен съвет и сенат, които бяха ограничили правата на Народното събрание и фак­тически биха наложили олигархическа форма на държавно уп­равление. Тъкмо победата на либералното течение в дебатите на Учредителното събрание налага всеобщото избирателно пра­во, дава широките граждански права и свободи на българите и в последна сметка осигурява приемането на Търновската конституция.

Изборът на княза, т.е. предпочитанията към консерватори­те се определят в определена сметка и от реалностите на по­литическия живот в княжеството след 1878 г. Липсата на пар­ламентарни традиции, прекъснатата държавност, отсъствието на стабилна политическа култура, историческата бедност и трудното развитие на управленския елит предизвикват сериоз­ни деформации в обществения живот. Междупартийната толе­рантност и етиката в парламентарните борби твърде често се изтласкват от типични балкански явления като котерийността, партизанщината, безпринципните съперничества, корупцията, машинациите и фалшификациите при изборите. Върху, панора­мата на българския политически живот стремежът на Алек­сандър I към силна княжеска власт обяснимо започва да се вгражда не само като лична амбиция, но и като средство за осигуряване Да- политическата стабилност, държавния ред, нор­малното функциониране на управленските институции и в пос­ледна сметка - като гаранция за цялостния напредък на мла­дата държава.

Консерваторите възприемат тази амбиция, либералите я от­хвърлят. И князът взима решението - въпреки убедителната победа на либералите в изборите за Първо обикновено народ­но събрание да назначи консервативно правителство. Властта поема кабинетът на Тодор Бурмов, съставен от умерени кон­серватори. Става ясно, че основният проблем в политическия живот на страната ще бъде конституционният - за запазване или за отмяна на Търновската конституция. „Аз имам за пър­ва грижа - отбелязва в едно писмо князът - да докажа на Европа и на самата страна, че с моето идване България е станала монархия... че не само няма да покровителствувам ни­ хилистите, но ще ги преследвам с огън и меч."

Така постепенно в неговите писма до близките „силната монархия" и „нихилистите" се превръщат в своеобразни клю­чови думи, които разкриват основните грижи на княза в уп­равлението на страната. За „силна монархия" е нужна обаче основна промяна на конституцията. В Петербург са склонни да приемат такава промяна, но само по законен път, п то н съгласие с политическите партии. Либералите категорично не приемат тази алтернатива и омерзителното название „нихи­листи" в княжеските писма се отнася преди всичко до тях. Оттук логично следва политическият съюз между княза и ли­бералите, основан върху идейно родство и постоянно укрепван от мечтите на Александър I за широки владетелски правомо­щия. Такива са и размислите в тесния кръг около княза, опит­ващ се частично да компенсира липсата на естествената за всеки аристократ среда. Към този кръг се числят трима мла­ди германци, високообразованият българин д-р Константин Сто­илов и двамата руски офицери, назначени за негови, лични княжески адютанти. През техния филтър до Александър I се добират преди всичко консерваторите, които изграждат цялос­тната представа на княза за обстановката в страната.

По-късно постоянната свита на княза се разширява с дип­ломатическите агенти на великите сили, акредитирани в Со­фия. Техният начин на мислене е сходен с разбиранията на Александър I за същината на управлението. Някои от тях са даже негови вдъхновители в редица политически начинания. Те влияят върху негрвите настроения; от съветите им, а и от собствените .с.и преценки князът постепенно се убеждава, че промяната на конституцията по законен път е невъзможна. А това е възел, който може да се""разплете само при отстраня­ването на либералите от власт. Не сполучват и усилията му да състави коалиционно правителство — ход, горещо препоръч­ван от руския император. На неговата решаваща дума разчита князът, защото политиците в Германия, Австро-Унгария и Ан­глия демонстрират благосклонност към неговите искания за промяна на Търновската конституция. С тази надежда Алек­сандър I заминава в края на януари 1880 г. за Петербург, използвайки като повод тържествата по случай 25-годишнината от възшествието на руския император.

Князът се завръща в България огорчен и разочарован. Им­ператор Александър II за пореден път му засвидетелства сво­ята лична подкрепа, но официалното решение на руската политика гласи: конституцията може да бъде променена само по • законен път, а не чрез предлагания от княза преврат. Така за сетен път Русия демонстрира противоречивостта на своята по­литика спрямо България, образно изразена в думите на самия император: „Колкото и глупава да е конституцията, не ние трябва да я отнемаме, не аз трябва да унищожа резултата от славната война в полза на Австрия."

А загубите на консерваторите в изборите за Първо и Вто­ро обикновено народно събрание логично извеждат на управ­ленския връх либералите. От тяхната партия се излъчват две­те последователни правителства на Драган Цанков и Петко Каравелов. В условията на тяхното управление перспективата за законна промяна на Търновската конституция изглежда аб­сурдна. Либералите и сега нямат принципни възражения срещу монархическата форма на управление, но използуват всеки по­вод, за да ограничават княжеското влияние в изграждането на страната. В техните действия Александър I съзира реална зап­лаха за владетелските си правомощия. Той се бои от користни политици и техните задкулисни машинации, от развихрилите се обществени страсти, които не могат да осигурят правни гаранции за стабилното развитие на княжеството.

И наистина фактите показват, че в рамките на цялото управление на княз Александър I Български, т.е. до лятото на 1886 г., се сменят десет правителства. Подобна нестабилност в упражняването на високата власт само потвърждава княжес­ките опасения, че приложението на буржоазнодемократичните принципи в страна като България може да доведе до истинска политическа безпътица, да изкуши отделни държавници с ам­бицията за авторитарно управление. Първият предупредителен знак в това отношение дава предвожданият от П. Каравелов кабинет, под чийто, натиск ;Второто обикновено народно съб­рание му гласува извънредни права. По същество този депу­татски вот също означава посегателство върху Търновската конституция.

Прецедентът само ускорява назрялото решение. На 27 ап­рил 1881 г. князът извършва държавен преврат. От власт е отстранено либералното правителство на Каравелов. Монар­хът натоварва руския генерал Ернрот да състави нов кабинет. Отваря се първата страница на известния „режим на пълномо­щията", продължил до края на 1883 г. И все пак князът не би се решил на подобна стъпка, ако от Петербург не повява бла­гоприятен вятър. На 1 март 1881 г. е убит руският император

Александър [I. Казионните руски и български вестници поде­мат пропагандна кампания срещу „нихилистите", насилствено прекъснали живота на един легитимен владетел. Българският княз може отново да извиси глас срещу Търновската консти­туция. Този път аргументите могат да се изведат и от предпо­ложението, че българският основен закон може да развърже и ръцете на „нихилистите" в княжеството. Конфиденциално бла­госклонен към намеренията на княза се оказва и новият руски император Александър III, с чието възкачване на трона в уп­равлението на голямата славянска монархия взимат връх абсолютистичните тенденции. Той не храни особени лични симпа­тии към княза, но ги сближават общите консервативни възг­леди за смисъла и същността на държавното управление-

Така с подкрепата на консерваторите и с одобрението на официален Петербург Александър I Български започва да уп­равлява при суспендирана Търновска конституция. Зад тази стъпка на 'княза застават почти всички сили. А ето как той мотивира действията си в една прокламация до българския народ: „В продължение на две години аз допуснах да станат възможни всички опити за устройството и правилното разви­тие на Княжеството; но за зла чест надеждите Ми се осуетиха. Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се на­мира в голямо разстройство от вътре. Това разклати в народа вярата в правдата и задава страх за бъдещето му. Българе! Аз положих клетва на Конституцията. Държал съм клетвата си и ще я опазя до край. Но тази клетва като изисква да „пазя свято и нерушимо конституцията и законите на Княжеството" Ми налага „да имам пред очи във всичките Си разпореждания само ползата и доброто на Княжеството. За ползата и доброто прочее на Княжеството, Аз считам Своя священа длъжност да обявя най-тържествено пред народа-»си, че днешното положе­ние на работите в Княжеството прави невъзможно изпълнени­ето на Моята задача..."

С преценката за конституцията като ненадежден инстру­мент в борбата за държавна стабилност и с намека за въз­можна абдикация монархът търси общонародна подкрепа за предприетата от него рискована стъпка. В писмо до новия министър-председател ген. Ернрот князът конкретизира сво­ите намерения. Той иска от Народното събрание извънредни пълномощия да управлява страната в продължение на седем години. Тези извънредни пълномощия имат следното съдър­жание: образуване на Държавен съвет, който на практика да поеме изпълнителната и законодателната власт; Народното съб­рание да ограничи праната си само върху гласуването на дър­жавния бюджет; преди изтичането на седемте години Велико­то народно събрание да измени Търновската конституция.

Впрочем тя е погазена още в самото начало на режима на пълномощията. Княжеството е разделено на пет администра­тивни области, управлявани от „чрезвичайни комисари". В тех­ни ръце е съсредоточена цялата местна власт, с което се на­нася удар върху самоуправлението. Военни съдилища, придаде­ни към „комисари"-те, трябва да накажат метежниците и не-подчинилите се на новата власт. Наложена е и цензура върху печата. На практика се очертава военно положение, което е в рязко противоречие с основния закон на страната. Демокра­тичният вървеж на княжеството след Освобождението е нару­шен и от изборите за Велико Народно събрание, проведени с насилие. Истинско народно движение, предвождано от либера­лите, се надига срещу беззаконието. В Плевен, Рахово и Ни­копол се стига до въоръжени стълкновения. Тежката ръка на репресиите се стоварва върху народните вълнения, смазва ги и изборите излъчват един покорен на княза и консерваторите форум. Народните избраници, свикани в Свищов, гласуват на 1 юли 1881 г. исканите от Александър I пълномощия.

Съпротивата срещу погазването на Търновската конститу­ция позаглъхва, без обаче да секне окончателно. Някои от водачите на либералите са интернирани, други намират убежи­ще в Източна Румелия. При тази обстановка князът оглавява новия кабинет, който управлява от юли 1881 до юни 1882 г. Проведени са избори за Трето '"обикновено народно събрание, " но с висок имуществен и образователен ценз. Новосъздадени­ят Държавен съвет предприема... широка държаврстроителна програма.

В този съвет с пълна сила се проявяват качествата, еру­дицията и политическата енергия на държавници като Конс­тантин Стоилов и Григор Начович. Тяхното присъствие до княза при „режима на пълномощията" показва, че на Алек­сандър I не липсва усет към талантливите съветници и по­мощници. С тяхна помощ монархът става инициатор на реди­ца законодателни стъпки, които налагат тенденцията към мо­дернизиране на страната. И тази тенденция се проявява във всички сфери на живота - политическа, стопанска, админис­тративна, културна, военна и религиозна. Дори и критиците на Александър I не могат да отрекат, че амбицията на мо­нарха да съгради силна княжеска власт не му пречи да про­явява модерен държавостроителен поглед в разностранните насоки на дейността си.

Преди всичко се слага правният темел за прогресивното развитие на търговията, индустрията и предприемачеството. Възникват редица институции, които в една видоизменена фор­ма продължават съществуването си и днес, т.е. градени са с далечна държавническа перспектива. В този смисъл княжески­те закони и укази носят белезите на една прогресивна амби­ция България да търси равнение с напреднала Европа, да из­лезе по-бързо от блатото на ориенталската стагнация.

Преди всичко се създават нови министерства, които доби­ват модерния облик на върховни държавни структури, обхва­щайки същевременно всички ресори на властта в младата дър­жава. С подписа на княза се осъществява идеята за Българска народна банка. Отново княжески укази дават живот на Смет­на палата и Статистическо бюро. От кабинета на Алексан­дър I излиза замисълът за въвеждане на модерен паричен да­нък, който да замени останалия от столетията на робството примитивен десятък. Все в кръга на финансовите дела е и въвеждането на безмитен режим между Княжество България и Източна Румелия. С тази стъпка монархът и неговите съ­ветници показват, че имат историческото прозрение за бъде­щото обединение на двете български държави, че отстояват националната идея във всички области на обществения живот.

В плановете на Александър I за бъдещето не е пренебрег­ната и Темида. Изграждат се модерни правни институции, ко­ито трябва да укрепят и развият самостоятелността на съдебната власт. Важна стъпка на княжеския кабинет представлява и деполитизирането на административните служители. Така чи­новническият апарат се предпазва от капризите на изборната борба, когато всяка овластена партия бърза да назначи на из­годните административни постове своите съпартизани. С кня­жеския указ тези постове остават вече неподвластни на поли­тическите борби, чиновниците се задържат продължително вре­ме на постовете си и професионализирането им става реал­ност.

През месеците на „режима на пълномощията" териториал­ното деление на княжеството е променено с европейска мяра. Същите модерни критерии лежат и в основата на разширено­то местно самоуправление. Учебното дело в княжеството се подчинява на специален закон, с което се налага единна образователна система. По същия начин кодификация търпят и църковните работи, като Екзархията получава възможност за по-активна дейност п останалите под робство български земи. С финансови насърчения и правителствена добронамереност напред тръгват и хуманитарните науки в княжеството. Със съ­шия държавнически подход с даден тласък и за развитието на природонаучните дисциплини.

Князът и кръгът около него имат точен поглед върху пот­ребностите на пътната и железопътната треска, обхванала по това време България и съседните държави. С един модерен законопроект за строителните дружества тази треска получава своята юридическа регламентация. Във фокуса на правителст­веното внимание попадат и полезните изкопаеми. Със специ­ален княжески указ се въвежда концесионният принцип при тяхната разработка и така се привличат чужди инвеститори.

Българската армия също търпи положителни промени през месеците, останали в българската история като „режим на пъл­номощията." Професионален военен, князът притежава и поз­нанията, и усета за реформиране на войската. Нещо повече — той и неговите приближени обладават ясното съзнание, че бъл­гарското национално обединение може да се постигне със сил­на и модерна армия. Тя е и героичен символ на възкръснала България, и гордост за всеки родолюбив българин. Ето защо за кратко време въоръжените сили на княжеството се центра­лизират, подчинени на общо командване. Отпуснати са много средства за модерното въоръжение на българската армия, за нейната по-съвършена екипировка и европейска организация. Така се слагат основите на бъдещите български победи във вихъра на наближаващата Сръбско-българска война, а и в дра­матичната протяжност на войните за национално обединение от 1912 до 1918 г. - победите които" българският войник извоюва най-добра репутация на Балканите.

Ала „режимът на пълномощията" носи и отрицателни ха­рактеристики. Едно голямо общонационално начинание може да бъде осъществено тогава, когато около него се обединят всички политически сили. Такова сцепление не може или не иска да постигне младият владетел, заложил на консерватори­те, а обърнал гръб на либералите и техните изявени водачи П. Каравелов, П. Р. Славейков и Драган Цанков. Либералите пос­тоянно опонират на княза и като здрава опозиция обричат на половинчатост редица негови напредничави начинания. Князът се оказва лишен от изкуството да прави политически компро­мис, а това не осигурява широка обществена подкрепа за де­лата му.

Князът ликвидира народното опълчение, явяващо се суве­ренен израз на волята на въоръжения български народ я тра­ен символ от времето на Освободителната война. Критиците на Александър I и „режима на пълномощията" имат право, когато съзират в този акт опасения от народното недоволство. Авторитарни амбиции се крият и в изработените по същото време Закон за печата и Закон за административния надзор върху митинги и събрания, провеждани на открито. С тях се ограничават не само свободата на словото, но и волеизявлението на нацията — демократични придобивки, намерили място в Търновската конституция. Погазването на основния закон в този пункт с и нов удар върху възрожденските демократични традиции на българското общество, посегателство върху сво­бодолюбивия нрав на българина.

В двореца се ражда и идеята за нов избирателен закон, въвеждащ определен ценз при гласоподаването. Следователно замислено е ново потъпкване на Търновската конституция, и то в областта на права, особено важни за утвърждаването на парламентаризма в прохождащата по буржоазнодемократичен път държава. Отрицателен знак, що се отнася до демократич­ните принципи, носят и други законодателни актове, излезли от княжеската канцелария при „режима на пълномощията".

Така или иначе политическите борби при този режим по­казват неспособността на младия монарх трезво да оцени раз­положението на политическите сили и мащабите на противо­действието срещу антиконституционните му домогвания. По­явяват се кризисни процеси в Държавния съвет и администра­цията. Очертал се като лидер- на консервативния лагер, князът иска да преодолее тези процеси с помощта на изпратени му от Русия генерали. Те ръководят правителството от юни 1882 до септември 1883 г. Присъствието им в страната логично вдъхва увереност на монарха в подкрепата на официална Ру­сия.

Авторитетът на реакционния Александър III обаче се оказва недостатъчен, за да промени позицията на консерваторите по т. нар. железопътен въпрос. Те, дискретно подкрепяни от кня­за, настояват международната ориентация на българските же­лезопътни трасета да стане в посока запад-изток, а не по пред­лаганото от Петербург направление север-юг. През пролетта

на 1883 г. консерваторите оттеглят своите министри от каби­нета, но се изправят през застрашителната за княза алтерна­тива на един съюз между руските генерали и либерали, които постоянно нападат монарха с упреците за диктаторски амби­ции. Настъпва криза в отношенията между руския император и българския владетел, която крие в себе си възможността за детрониране на последния. В крайна сметка той се примирява със споразумението между умерените либерали н консервато­рите. То предвижда конституционно управление, т.е. възстано­вяване на основния закон, коалиционно правителство, разпус­кане на Държавния съвет и Народното събрание, нови избори.

През есента на 1883 г. князът трябва да преглътне горчилката на поражението и разочарованието, подписвайки указ за назначаване на коалиционно правителство, предвождана от ли­дера на умерените либерали Др. Цанков. Режимът на пълно­мощията, установен след първия политически преврат в нова­та българска история, става част от нея. Близо двегодишните усилия на княза да управлява без Търновската конституция, чрез декрети, търпят несполука. Тя е и лична несполука за Александър I Български, защото след режима на пълномощи­ята неговият личен авторитет и влияние непоправимо са на­кърнени. Конституционният въпрос се оказва ахилесова пета за младия монарх. В неговата плетеница той се показва изк­лючително праволинеен, на моменти несръчен. Така князът още по-широко отваря вратата за намеса на руската диплома­ция във вътрешните дела на княжеството, давайки начало на отрицателната тенденция в отношенията между София и Пе­тербург. Именно, тази тенденция-води до неговата абдикация през 1886 г.

Така или иначе след режима на пълномощията вътрешно­политическото положение се стабилизира. С участието на кня­за се решават много от тежките задачи в изграждането на новата държава, независимо от надмощието на либералите в упражняването на изпълнителната власт. Князът не противо­действа срещу развиващия се български парламентаризъм, не вдига ръка срещу прогресиращата българска демокрация. Той възприема линията на либералите за последователни и лише­ни от социални сътресения реформи и нововъведения в живо­та на младата държава.

Подчертано целенасочени и тактични стават и междуна­родните действия на монарха. В своята принципна основа външ­ната политика на княжеството, провеждана при неговите ня­колко години на българския престол, търпи противоречива оценка. Рожба на европейския компромис върху българската политическа сцена, князът по-късно се оказва жертва на съ­щия компромис, защото трябва да се съобразява с интересите на всички велики сили.

Неговата първоначална лоялна линия на поведение спря­мо Русия се прекъсва при управлението на император Алек­сандър III, който иска да диктува цялостната българска поли­тика.

Князът съзнава, че основният външнополитически проб­лем на княжеството след Освобождението е въпросът за ха­рактера на българо-руските отношения. Той разбира емоци­оналната историческа, племенна и религиозна обвързаност на българския народ с Русия. Ала импулсите, които идват от рус­кото дипломатическо агентство в София, съдържат повече великодържавно самочувствие, самодържавни амбиции и интригантски отсенки при намесата в българските междупартийни отношения. Така постепенно дистанцията между българския княз и император Александър III се увеличава, за да се стигне до разрива. А нека не подценяваме и факта, че младият вла­детел си остава немец, който с някои неласкави думи оценява руската армия и Русия въобще в своите писма и дневник от Освободителната война.

Във всички случаи обаче той следва да се съобразява с поляризирането на българския политически живот на русофили и русофоби. Въпросът за външнополитическата ориентация цялостно обсебва българския обществен живот. Самите пар­тии на либералите и консерваторите се изграждат предимно върху-външнополитически, принципи. Този разкол на полити­ческото действие и мислене означава и емоция, но много по­вече завоюване на външната подкрепа за националното обеди­нение на България или оттласкване на външната агресивност спрямо българските интереси. Залагащите на голямата славян­ска империя за постигане на това обединение възприемат ру-софилското кредо. Възприелите алтернативата на западната по­мощ за решаването на националния въпрос, без непременно да мразят Русия, получават етикета на русофобите. Впрочем „филията" и „фобията" са явления, присъщи за политическия живот на всяка малка и слаба държава. Остротата на техните български проявления е принуден да изстрада младият българ­ски монарх и агонията на българо-руските отношения се превръща в агония на борбата за неговото политическо оцеляване.

Възприел в последна сметка тезите на русофобите и пора­ди засилващата се лична неприязън на император Алексан­дър III, князът мечтае за външнополитическа самостоятелност,^ но има лошия шанс да застане срещу преобладаващите русо-филски тежнения на българския народ. Закономерните общо­национални пристрастия затрудняват външнополитическите на­мерения и действия на княза, който и без това трябва да тра­сира основното направление на българската външна политика върху сложен и противоречив европейски фон. Към честото прегрупиране на силите върху международната арена се приба­вя и ребусът на българската корона, произтичащ от компро­мисното начало при нейния избор. „Ал. Батенберг трябваше да бъде едновременно верен на Русия, отстъпчив спрямо Англия и Франция, разположен към Германия и Австро-Унгария, послу­шен на своя сюзерен - султана" - обобщава Елена Сгателова.

Всички тези проблеми, както и неопитността на княза във външнополитическите дела не му пречат да прозре и твърдо да отстоява основното направление на българската външна по­литика след Освобождението. Това направление е определено от решенията на Берлинския конгрес, исторически и етничес­ки несправедливо разкъсали България на пет части. Българс­ката външна политика трябва в значителна степен да се съоб­разява с Турция. Княжество България е васално на султана. Статут на автономна провинция в рамките на Османската им­перия получава Източна Румелия. Големи части от българската нация в Македония и Одринска Тракия остават под сянката на полумесеца.

Заслугата на българските политици, а и на княз Алексан­дър Г Български е, че успяват да сведат васалитета на Бълга­рия спрямо Османската империя до символични, почти фор­мални измерения, сред които най-реално е годишното данъчно задължение. И затова борбата е за национално обединение, превърнало се в първостепенна външнополитическа задача. Княз Александър I Български намира достойно място в бъл­гарската история именно като ратник за това обединение, ка­то владетел, слял се с тежненията на българското общество за неговото постигане.

Още при първите стъпки на съединисткото движение през 1880 г. българският владетел недвусмислено демонстрира сво­ята позиция. Той не се бои да приеме усложненията в отношенията с подписалите Берлинския договор велики сили, защото всяка акция в посока към националното обединение е практи­чески нарушение на този диктат. А подобни действия вече говорят за кураж и доблест в развитието на българската външ­на политика. Князът се стреми към активни и независими външнополитически действия не само по въпроса за национал­ното обединение. Тази самостоятелност се проявява в перипе­тиите на железопътния въпрос, когато става дума за свързва­нето на българската железопътна мрежа с европейските ли­нии. Същата позиция се заема—и по дунавския въпрос, при който дипломацията на княжеството се бори за българските интереси в определянето на плавателния режим по голямата европейска река. Князът се опитва да води кораба на малката държава против порива на чуждите ветрове и при определяне­то на държавните граници, и в перипетиите на „емигрантския въпрос" между България и Сърбия.

Ала най-големи рискове от сблъсък с подводните камъни на голямата европейска политика носи подкрепата, оказана от Александър I на съединисткото движение. Тук князът е в зна­чителна степен реалист, тактик и стратег, когато разбира, че балканската политика на великите сили изключва едновремен­ното съединяване на Източна Румелия и Македония с Княжество България. Така в хода на движението за постигане на национално обединение Александър I израства като прозорлив дипломат, разбрал истината за поетапното решение на този въпрос. Обяснима става тогава решителността, с която князът застава зад съединистката акция от б септември 1885 г., вклю­чила Източна Румелия в пределите на България. „Моето мне­ние е, че не мога да не приема Съединението. Предлагам да дам немедлено заповед да се мобилизира войската, да тръгна с Вас немедлено за Пловдив и да се вземе в ръце управлени­ето на страната. Като пристигна в Пловдив, ще направя един телеграфически циркуляр до Великите сили, че припознавам сюзеренните права на Турция и Съединението се прави по един народен дух..." - се казва в записката на монарха до правител­ството, след като се осъщес1вява първият етап от национално­то обединение на българите в една държава.

Руският император обаче посреща неодобрително съеди­нистката акция, преценявайки я погрешно като осъществяване на личните княжески амбиции. Тази едностранчивост и нело-гичност на руската политика всъщност почива върху личното убеждение на императора, че княз Александър I е враг на Петербург, че тенденциозно иска да изтласка руското влияние от България. „Съединение, но без Александър Батенберг" -гласи повелята от север и тя сериозно затруднява усилията на княза и българското външно министерство да осигурят дипло­матически съединистката акция. Въпреки всичко в перипети­ите на Цариградската конференция на посланиците, в хода на мирните преговори в Букурещ след българската победа над Сърбия князът и българското външно министерство показват неоспорими дипломатически умения.

Парче от мозайката на княжеската политическа биогра­фия е участието му в Сръбско-българската война, с която на­цията защищава достойно на бойното поле делото на Съеди­нението То дава основания на сръбския крал Милан Обренович да започне агресия срещу княжеството, мотивирайки се с „нарушеното равновесие" на полуострова след съединистката акция. Широко известна е справедливата и блестяща за бъл­гарското оръжие победа. Противниците на княза го упрекват в малодушие по време на кратките, но динамични бойни дейс­твия. Някои дори твърдят, че в пристъп на страх дори е на­пуснал бойното поле. „Князът предлагаше да отстъпи от Слив­ница, защото войската била гладна, офицерите присипнали, нес­пособни да командуват и главно, че бойните припаси били на привършване и че той знаел, че и в София липсвали припа­си..." - пише в спомените си известната съвременничка' Екате­рина Каравелова.

Привържениците на Александър I пък го хвалят като „слив­нишки герой", отреждайки му главна роля в планирането и осъществяването на успешните за България бойни действия. Те посочват и моралните стойности на победата, изживени под скиптъра на владетел, проникнал до справедливата същи­на на съединисткото дело и неговата защита. Трудно е да се отсее историческата истина за мястото на монарха в първото военно изпитание на младата българска държава. Неговият ус­пешен край обаче притъпява стрелите към княжески принос в Сръбско-българската война, а и своя територия на забравата в историческия спомен отвоюва и изтеклото време.

Победата в бурливите дни на войната не е в състояние обаче да укрепи положението на княза, фатално зависимо от развитието на българо-руските отношения. В Петербург са ка­тегорични: доброто бъдеще на тези отношения е мислимо са­мо сред отстраняването на Александър I Български от престо­ла. И идва датата 9 август 1886 г., когато група русофилски настроени офицери извършва държавен преврат и детронира княза. Близо осемдесет години по-късно руският историк М. Хвостов пише: „Българският княз бил свален от престола от противниците си - не без съдействието на царското правител­ство."

Тази преценка не ни дава основания да корим прекалено силно Александър I за т нар. българска криза от 1886-1887 г. Неговата политическа гибел се оказва не толкова пряка пос­ледица от лични и управленски недоетазамци, колкото от неб­лагоприятното стечение на външнополитическите обстоятелст­ва- Струва си да се замислим за тях, защото след принудител­ната княжеска абдикация председателят на Народното събра­ние Стефан Стамболов организира в провинцията успешен кон-трапреврат. Александър I е на път триумфално да се завърне на престола, но позицията на руската дипломация е катего­рична. Тя прави крайната отрицателна характеристика на кня­за и предписва управленския избор на България.

Сблъскал се с непреклонното враждебно отношение на Ру­сия, Александър I е принуден окончателно да абдикира и на 26 август назначава предвождано от Стамболов регентство. В насилствения акт на абдикацията князът влага и своеобразен жест. Той смята, че напускайки страната завинаги, ще притъпи окончателно разразилата се политическа криза. Остава излъган. Кризата продължава да се задълбочава. Абдикацията не води до, осъществяване на целите на руската дипломация. Отношенията между русофобски настроеното регентство и официален Петербург продължават да се влошават. През есента на 1886г. руско-българските отношения са прекъснати за близо дете години. Князът не дочаква тяхното възстановяване. Угасва тихо през 1893г. и остава след себе си един въпрос: дали неговото управление е бавна политическа смърт или кратък, но бурен политически живот?

1

19