Краят на комунистическата тоталитарна система в Европа
по История
Тема:
Краят на комунистическата тоталитарна система в Европа
Научен ръководител:
„Дворцовият преврат" в Съветския съюз срещу Хрушчов н интервенцията срещу „пражката пролет" попарват надеждите на милиони хора за демократизация на режимите в страните от Източна Европа. Едни започват да се надяват ^а „дворцов контрапреврат" срещу неосталинистите и Кремъл да позволи на всяка страна от социалистическия лагер да решава самостоятелно проблемите си и да отваря икономиката си към западните държави. Други насочват усилията си за създаване на нови профсъюзни организации, които да поведат работниците на борба не само с чисто икономически искания, но и за реално участие в управляването на властта в съответствие с главния пропаганден лозунг на марксизма-ленинизма, че работническата класа е управляващата класа. В очакване на спасе-ние страни като Полша н Унгария не се примиряват със съдбата си.
Полша. Водещи в борбата за подобряване на условията на труд и повишаване на работните заплати в Полша са миньорите и корабостроителите. След стачна вълна през 1970 г, Го-мулка пада от власт — заменен с Герек. Политиката на получаване на заеми от капиталистическите страни не довежда до полско икономическо чудо. Резултатът е задлъжняване на Полша с милиарди долари и нова стачна вълна. През 1980 г. н Герек е принуден да напусне креслото на генерален секретар. Полша е първата от социалистическите страни, в която през 1980 г. след масови стачки и натиск на опозиционната профсъюзна организация „Солидарност", водена от електротехника от гданската корабостроителница Лех Валенса, се разклащат устоите на комунистическата власт. Разрастването на антикомунизма в Полша е вдъхновено и от избирането на кардинал Вентила за папа под името Иоан-Павел II през октомври 1978 г. — първия поляк папа. За да прекратят разпадането на системата, ръководителите на ПОРП (вече начело с генерал Ярузел-скн) и на КПСС решават, вместо да действат със съветски войски, да се обяви военно положение и на 13 декември 1981 г. са арестувани ръководителите на „Солидарност", които не са успели да преминат в нелегалност. Репресиите не смазват „Солидарност". Идването на Горбачов и началото на съветската „перестройка" са сигнал в Полша за началото на края на генерал Ярузелски и на властта на комунистическата партия. Поради нова стачна вълна през 1988 г. Ярузелски е принуден да води преговори с Валенса.
След първите почти свободни избори през юни 1989 г. на власт идва първото правителство в социалистическа страна, оглавявано от представител на антикомунистическата опозиция. Следва стремително разпадане на тоталитарната система и избирането през 1990 г. на Валенса за президент на Полша.
Унгария. Кадар се опитва да изкупи престъпленията, извършвани от него и неговата партия, и се стреми да създаде режим, възможно по-демократичен, но все още в наложените от Съветския съюз тоталитарни рамки. Събитията в Полша и „перестройката" на Горбачов се посрещат в Унгария като дългоочаквания час на освобождението. През 1988 г. Кадар е сменен и унгарската граница към Австрия е отворена за свободно преминаване.
През 1988 г. стотици хиляди източно германци нахлуват през Чехословакия в Унгария и извършват най-знаменитото „гласуване с краката" — бягайки в Австрия и оттам във ФРГ, те се произнасят в каква държава искат да живеят. Този своеобразен референдум е удар и върху унгарската комунистическа система. В Унгария комунистическата партия, въпреки че сменя името си, губи изборите. На власт идва коалиционно правителство на антикомунистическата опозиция начело с лидера на Демократическия форум Антал. Сложен е краят на комунистическата система. Унгария излиза от Варшавския пакт (той изживява последните си дни) и търси защита от НАТО срещу съветските войски.
ГДР. Дългата 166 км стена отделя Източен от Западен Берлин и прекъсва нормалните връзки на ГДР с ФРГ и масовото изтичане на работна ръка, особено на квалифицираната, към Западна Германия. Този акт не допринася за стопанския възход на ГДР, поразена от всички сериозни болести на комунистическата система. Най-развитата в индустриално отношение социалистическа страна изглежда жалка при сравнението й с ФРГ. Тази разлика изпъква особено в Берлин — сравнението на Източен Берлин със Западен смазва самочувствието на всеки източногерманец.
Идването на Горбачов на власт „повдига" настроението на жителите на ГДР. През 1987 г. Рейгън посещава Западен Берлин и отново потвърждава позицията на САЩ и но въпроса за стената, и но въпроса за разделянето на Германия на две части. Тогавашният ръководител на ГДР Ерих Хонекер заявява (във връзка с казаното от Рейгън): „Стената ще съществува и след 100 години." През 1989 г. ГДР е разтърсена от митинги, на които в градове като Лайпциг и Източен Берлин се събират но не-колкостотин хиляди души с лозунги срещу режима и за обединение с ФРГ. Процесът на разпадане на ГДР е неудържим. На 7 октомври — националния празник на ГДР, пред Горбачов Хонекер е оптимист за бъдещето на социалистическа Германия. Само след месец, на 9 ноември 1989 г., стената е пробита при Бранденбургската врата. По-късно събарянето на стената се превръща в истински празник за цяла Германия. А със стената пада и ГДР. В свободните избори през 1990 г. печелят християндемократите и коалиционното правителство премахва една рана в сърцето на Европа. На 2 септември 1990 г. САЩ, Великобритания,, Франция, СССР, ФРГ и ГДР подписват договор за обединението на Германия и възстановяването на нейния суверенитет. Втората световна война приключва за Европа още веднъж и завинаги. На 30 октомври е провъзгласено и официално обединението — един наистина исторически акт. Започва декомунизацията на източните територии и тяхната стопанска реконструкция.
Чехословакия. В тази страна падането на комунистическия режим е плод на вътрешната непримиримост към съветизиране-то и на бързата развръзка на събитията в Източна Европа. След като и в България на 10 ноември 1989 г. е извършена смяна на „вечния" Тодор Живков, а опитът на новия режим с този „дворцов преврат" да спаси системата явно търпи неуспех, идва ред на „нежната" (или „кадифената") революция в Чехословакия. Започнала със студентски демонстрации в Прага, превърнали се в общонародни, тази „революция" е неудържима.
Опозицията печели парламентарните избори и лидерът на дисидентите, световноизвестният писател Вацлав Хавел е избран за президент на Чехословакия. Проблемите за разрешаване и тук, както и в другите социалистически държави, са много: безработица, спадане на производството, декомунизация, окопала се в икономиката комунистическа номенклатура, надига-не на словашкия национализъм.
През 1992 г. се оказва невъзможно съществуването на държавата, дори и като Чехо-Словакия. От 1 януари 1993 г. и офи циално на картата на Европа се появяват новите държави Чехия и Словакия.
Румъния. В Румъния режимът на Николае Чаушеску и жена му Елена е нан-гротескно култовският и варварският от страните от Варшавския пакт. Падането един след друг на комунистическите режими разбужда и румънците. След вълнения в Трансилвания на местното унгарско население и разстрел на демонстрацията в Тимишоара въстава Букурещ. Студентите са първи, а революцията се нарича „телевизионна" — въстанието се ръководи от телевизионния център в Букурещ и се предава пряко и от българската телевизия, която тогава се гледа редовно в Румъния. След обилно пролята кръв Букурещ е в ръцете на създадения Фронт за национално спасение. На 25-и омразното семейство Чаушеску е заловено и незабавно е разстреляно. Румъния от 28 декември 1989 г. престава да се нарича социалистическа република. Комунистическата партия е забранена, а лидерът на Фронта Йон Илиеску е избран за президент на републиката. Фронтът, спечелил си „славата" на прикритие на реформирани комунисти, печели през 1992 г. парламентарните и президентските избори. Илиеску е преизбран за президент.
Албания. Вятърът на промените, духащ с всички сили в Европа, преодолява границите и на тази самооткъснала се от света страна. Населението й (3,1 млн. души) започва да се бунтува, подгонено от глада. През 1990 г. правителството няма друг изход и позволява на хиляди албанци, щурмуващи западните посолства и параходи, да напуснат страната.
През март 1991 г. се произвеждат почти свободни избори и както и в България и в Румъния, в градовете печели опозицията, а комунистическата партия — в селата. И в Албания комунистическата партия сменя името си от партия на труда в социалистическа партия. Но и тук комунистическата тоталитарна система е обречена и по чисто икономически причини, и под напора на промените в политическия кимът в Европа. През 1992 г. демократичната опозиция печели битката за властта и Албания поема по нов път с надеждата, че ще престане да бъде страната, давана само за пример за заемано последно място в Европа по основните показатели за икономика, стандарт на живот и човешки права.
Югославия. След смъртта на Тито през 1980 г.-комунистическата партия продължава да държи здраво властта, като използва т.нар. ротационен принцип — всяка година ръководителите на държавата се заменят със следващите по ред от 6- те съюзни републики Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Сърбия, Хърватско, Черна гора. По силата на действащите и в другите социалистически страни фактори и Югославия навлиза в период на дълбока криза без изход. За този сбор от 6 републики и 2 автономни области — Косово (с преобладаващо албанско население) и Войводина, с най-голяма сила важи перифразата на популярния полски дисидент Адам Михник, който от „Левичарството — детска болест на комунизма" на Ленин прави „Национализмът — старческа болест на комунизма". Нос този национализъм — последната крепост на югославския комунизъм, в гроба от 1991 до края на 1992 г. влизат около 50 хил. души, жертви на войната в Хърватско и най-. вече в Босна и Херцеговина. Безследно изчезнали са повече от 20 хил. души, а около 2 млн. са бездомници или бежанци, нез-наещи дали утрешният ден не им носи и на тях кръст или незнаен гроб.
Югославия се разпада през 1991 г., тъй като народите на Словения н Хърватско с референдум се стремят към двойно освобождение — от комунистическо и сръбско господство, а Босна н Херцеговина и Македония без тях не желаят да останат под ве-ликосръбски режим. Започва югославската трагедия — най-го-лямата и неочаквана война на Балканите след почти половин век мирно развитие, която отново доказва, че комунизъм и демокрация са несъвместими. Вместо да се демократизира заедно с развитието на демократичните процеси в Източна Европа, сръбската комунистическа партия от страх да не изгуби властта „национализира" цяла Югославия.
В Хърватско 15% от населението е сръбско, много са и сърбите в Босна и Херцеговина. Тези две държави не гарантират правата на сръбското малцинство и не го включват в управлението на съответните райони, в които живее.
Взаимните обвинения за вината за началото на кръвопролитията не позволяват да се хвърли пълна светлина в разигралата се трагедия. Сръбските войски обаче нападат Хърватско и Босна и Херцеговина с цел присъединяването на територии към планираната Велика Сърбия или нова Югосърбия. Съществува и страх от превръщането на Босна и Херцеговина, поради изповядваното мюсюлманство от мнозинството от населението, в остров на ислямския фундаментализъм в Европа. Особено жестока война пламва в Босна н Херцеговина, прераснала в истински геноцид — „прочистване" на цели области от живеещи там национални малцинства. Но и в Хърватско раз рушенията са големи и са засегнати и градове като Дубровник, чиято средновековна част е обявена за паметник със световно значение и е под защитата на ЮНЕСКО.
Европа наблюдава доста безучастно кланетата, хладнокръвното масово избиване и на военнопленници, и на цивилни, на деца. старци, на болни, и на медицински персонал, създаването на концентрационни лагери, методичното разрушаване на селища. Сараево, столицата на Босна н Херцеговина, е град в пламъци, град на страдания и смърт. По пътищата на републиката и извън границите й, с поглед на север и запад, бягат стотици хиляди нещастници, загубили свои близки и цялото си имущество. Към Европа се отправят надеждите на няколко милиона жители на бивша Югославия.
Наблюдателите на ООН в районите на боевете не успяват да осигурят дори идващата хуманитарна помощ за гладуващите стотици хиляди жители на обсадени от сръбски войски и от цивилни сърби-националисти селища. Блокадата, наложена от ООН на воюващите територии, все още не е ефикасна спрямо Сърбия и се обсъждат планове за военна намеса за уми-ротворяване на тази част на Балканите, преди войната да е подпалила и други балкански държави. Ислямските държави следят войната в Босна и Херцеговина с нарастваща тревога и изразяват намеренията си да се намесят с оръжие за спасяването на тамошните мюсюлмани. Друг проблем създава Гърция във връзка с името на Македония, обявено за бившата съюзна република. Като член на ЕИО Гърция блокира признаването на тази държава, позовавайки се на историята на Балканите, в която древните македонци — роднини на елините, са играли важна роля. И България би могла да се позове на историята, но вместо това първа измежду всички държави признава в името на мира и спокойствието на Балканите Македония за суверенна държава.
