Любовта към България и всичко родно в творчеството на Иван Вазов от Referatite.com

Едва ли у друг наш писател ще намерим такова всестранно разкриване на националния ни х-ер както при народния поет И.В. Цялото негово творчество е пропито от дълбок патриотизъм и демократизъм, защото е закърмен с идеите на националното ни възраждане и остава винаги верен на неговия реализъм и хуманизъм. V Като поет ИВ. се оформя през годините на революционните борби на народа ни и става техен възторжен певец. Макар че произхожда от заможно търговско с-во, което несъмнено оказва влияние в/у неговия светоглед, той надраства духовно своята класа и става изразител на народните стремежи. Под въздействието на обществената действителност от 60-те и 70-те години, на революционната поезия и руската реалистична и демократична литература, той се оформя като народен поет. Рано изгражда Вазов своите схващания за ролята на художественото творчество. Винаги се стреми да отразява вярно живота на народа, неговите чувства и мисли. Още в стихотворението си “Новонагласената гусла” Вазов определя тази патриотична и демократична насоченост на творчеството си и й остава верен до края на своя живот. Под влияние предимно на Ботевата поезия, младия творец рано се освобождава от тясно личното, тръгва по нов път и него ще следва винаги. Той обръща поглед към съдбата на народа, към борбата му за свобода. Намерен е прекрасен поетичен израз на тези нови мисли и чувства, които вълнуват патриота. V “И тъй душа ми кат се побуни/ гуслата грабвам, струните скъсвам/ па я нагласям по нови струни/ и с моите сълзи аз ги поръсвам.” V Като клетва пред народа и родина звучат последните два стиха на творбата: “Днес на дългът си аз съм послушен,/ ази ще пея песни свободни.” V От този момент пътят на Вазов е ясен. Главен образ в поезията става родината, а основно чувство - патриотизмът. Той намира различни форми, за да изрази любовта си към отечеството. В желанието да остане верен на своята поетическа клетва, да долови х-ерното в народния живот, да го отрази, Вазов спира най-напред погледа си на робското тегло и стремежа за свобода. Страданията на народа и борбата му са в центъра на първите стихосбирки, които издава Вазов; а какво по-убедително доказателство за дълбокия му патриотизъм? Самото заглавие “Пряпорец и гусла” символизира връзката м/у поезия и борба. Тази сбирка отразява повишеното революционно настроение в навечерието на Априлското въстание, жаждата на народа за свобода, готовността за саможертва. Много от стихотворенията звучат като пламенен зов за революционна борба. Стихотворенията “Панагюрските въстаници”, “Свобода или смърт” стават особено популярни, защото са израз на най-съкровените копнежи на народа. Априлското въстание е жестоко потушено. Поетът-патриот е дълбоко покъртен от страданието на братята си. Стихотворенията му от “Тъгите на България” са пропити от дълбоко патриотична болка. На родината, на нейната трагедия Вазов посвещава творбите си. В тях има мъка, гняв, негодувание против безразличието към нейната участ. V “На теб, Българио свещена,/ покланям песни си сега./ На твоите рани, кръв безценна,/ на твойта жалост и тъга.” V Тази творба сочи, че мислите и настроенията му през този период са подчинени на патриотичния патос. Както “Пряпорец и гусла”, така и “Тъгите на България” рисуват покъртителни картини от робството и зверствата на турците при потушаването на въстанието. Стихотворенията са подчертано изобличителни. V Със стихосбирката си “Избавление” Вазов става изразител на своята и на народа радост от дългоочакваната свобода. Х-ерно за патриотизма на Вазов и на всеки истински българин е, че е тясно свързан с любовта към Русия. Заедно с целия народ той живее с надеждата, че едно от най-богатите на мисли и чувства е стихотворението “Русия”. Това е една възторжена ода, възхвала на Русия, израз на дълбоката вяра, че тя ще се притече на помощ, че единствено тя мисли за своята по-малка сестра. Поетът говори с гласа на народа. Дълбоко е чувството на преклонение пред Русия. С пророческо проникновение Вазов е доловил едно трайно отношение на нашия народ към руския. Още тогава той откри и отрази най-характерното за руския народ - освободителната му мисия. V “О, здравствуй ти, Русия мощна,/ света трепна от твоя глас,/ скокни царице, полунощна,/ зовем те ний, ела към нас!/ България сега те вика.” V В поезията на Вазов любовта към Русия е отразена като дълбоко чувство, което се предава от поколение на поколение. В най-трайното и постоянно вдъхновение на поета през всички етапи от развитието на нашия народ си остава отечеството. Той сам изповядва това в стихотворението си “Под нашето небе” - израз на веруюто му като поет-патриот. “Сърцето ми знай да тупа и копней/ над всяка скръб и звукове да лей,/ и всяка струна в него закънти,/ щом някой външен стон удари я;/ но то най-страстно чувства, трепти с сърцето на България” V Всичко, което става в родината го вълнува. След Освобождението Вазов забелязва, че буржоазията няма нищо общо с идеалите на нашите възрожденци, които са забравени. Той си поставя високопатриотичната задача, да възкреси възрожденската епоха с цялото й величие и красота. Негова любима тема става героизмът на българския народ. Цялата “Епопея на забравените” е плод на голямо патриотично въодушевление, израз на възхищението на поета от дейците на нашето национално революционно движение. Самият факт, че разработва тази тема, че с такъв възторг възпява светлите образи на Левски, Раковски, Бенковски, народа е доказателство за неговия патриотизъм. V У Раковски той вижда родоначалника на революционно-демократичната идеология. С изключителна сила е изваян неговият титаничен образ. Той е и страстен борец, и учен, и мечтател-романтик. Това е човекът посветил всичко на родината. “мисъл и желязо, лира и тръба;/ всичко ти беше вкупом за една борба”

Поемата “Септември” синтезира най-хубавите черти на таланта на Гео Милев. Тя му отрежда видно място в българската литература и потвърждава истината, че голямата творба се ражда когато творецът слее своята съдба със съдбата на народа. Поемата на Гео Милев е пропита с атмосферата на бурните дни през септември 1923 г., това е една смела и дръзка творба, чрез която поета спори, защитава, възхищава се, изразява вярата си в силите на народа. В основата си поемата е лирическа и поетът цели да разкрие чувствата и мислите, породени от въстанието. За него то не е случайно, стихийно, а закономерно явление резултат от развитието на обществото. В недрата на експлоататорското общ-во се ражда народния гняв, борбата за правда и свобода: V “Нощта ражда из мъртва/ утроба вековната злоба/ на роба/ своя пурпурен гняв величав.” V Навсякъде Г.Милев внушава мисълта за всенародния х-ер на въстанието, това че в него участват работници и селяни. Тях той вижда като лавина, която помита всичко пред себе си. V “Народът въстана/ - с чук/ в ръката,/ обсипан със сажди, искри и сгурия,/ със сърп сред полята/ просмукани от влага и студ.” V Във въстанието участват, онези които най-осезателно изпитват несправедливостта на буржоазния строй, подтиснатите, простите бедни хора V “Измършавели от труд и загрубели от жега и студ” V В поемата Г.М. изразява възторга си от величието на въстаналия народ, от неговия устрем за по-щастлив живот, от героизма му, от готовността за саможертва. Само чрез един метафоричен образ, поетът показва стремежа на масите, идеала на въстанието - пълно, духовно освобождение, светли и щастливи дни. “Слънчогледите/ погледнаха слънцето” V Не защото не разбира х-ера на въстанието Г.М. сравнява народа с “отприщено стадо от слепи животни”, а за да покаже силата и яростта на насъбрания гняв, на натрупаната мъка и болка, която достига краен предел. В устрема си народа е неудържим, страхотен и велик. Тези хора презирани и унищожавани от буржоазията въстават, за да извоюват своето щастие. Въоръжени примитивно, те са разярени и нищо не е в състояние да ги спре. V “…на гърба с парцаливи торби/ в ръцете - не с бляскави шпаги,/ а с прости тояги,/ шопи със сопи/ с пръти/ с копрали/ с вили/ с брадви…” V Борбата се води не само за хляб, а за да реши вековната задача - пълно освобождение. V “Не искам ти никога роб -/ и ето - кълнем се в нашия гроб -/ ще възкресим ний човека/ свободен в света” V Чрез образа на поп Андрей е пресъздаден редкия, удивителен героизъм и безстрашието на бореца - септемвриец.Величествен е поп Андрей в последните минути на живота си. Неговата фигура се откроява на фона на Балкана, символ на вековните борби на народа за свобода. В погледа му няма нито страх, нито съжаление, защото е убеден в правотата и величието на делото. За последно той поглежда към Балкана, към бъдещето, сякаш вижда онези, които ще продължат делото му и ще го доведат до край. Той не се страхува от гибел, защото разбира, че смъртта на отделната личност не означава нищо. Народа остава и ще победи. Врагът тържествува,защото убива един борец, но не може да убие целия народ и да унищожи вярата му в крайния успех. Няма никакво разкаяние, никакви молби за пощада, а само непоколебимост. Въстанието е трагедия за народа, но той не пада на колене и тази трагедия звучи оптимистично. V Картините от въстанието, великолепно предадената динамика и устрем, художествените преувеличения, направиха от “Септември” класически образец на експресионистична поема, а от Г.М. - баща на българския експресионизъм.

2.Към творчеството на Ботев трябва да се отнасяме с почит и признателност, защото, родено от могъщ талант, той е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето, в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези вълнения, в гениални художествени творби.V За Б., обект на художествено изображение, е животът на бореца за свобода, а народът макар и страдащ, е жилава и непобедима сила.V Поетът слага особен акцент, върху личния вътрешен свят на своите герои, търси в тях човешкото, духовните копнежи и не на последно място, величае подвига им.V Смисълът на живота за Б. е в борбата за национално самосъхранение и в дълга към народа и родината. И този негов възглед е изразен чрез героите му в “Обесването на В.Л.”, “Х. Димитър”, “Хайдути” и в др.V Ботевият герои е преди всичко непримирим противник на робството, патриот и неподдаващ се на всякаква критика демократ. Безкрайна е любовта му към народа и родината. Това е главната причина, поради която той взема активно участие в борбата. Грижата и вярата в по-светло бъдеще е причина, за поява на силен борчески дух у героите на поета. Наистина велика е саможертвата им в името на Отечеството.V Върховите постижения на Б.: “Към брата си”, “Майце си” и “До моето първо либе”, олицетворяват очарованието на една дълбока национална поезия, с общия идеен смисъл, с човешките образи, с художествените следствия и с езика: V “Тежко, брате се живее/ м/у глупци неразбрани;/ душата ми в огън тлее/ сърцето ми в люти рани…” (“Към брата си”) V Още в началото на тази творба авторът запознава читателите с душевното състояние на героя си, който искрено страда, ранен от жестоката и несправедлива действителност. Б. не случайно използва обръщението “брате”, защото то подсилва значението на стихотворението като емоционална изповед: “Често, брате скришом плача/ над народен гроб печален;/ но кажи ми, що да тача/ в тоя мъртъв свят коварен?” V Влюбен до фанатизъм в народа си и в Б-я лирическия герои открито недоволства с/у несправедливостта, която убива вярата му в прогреса и в бъдещ, щастлив живот. За саможертвения борец, коварния свят е драма, а и какво друго определение може да се даде за една действителност, в която царува турски гнет, притежаващ гигантската сила да заличи всичко хубаво и човешко и да обвие в злоба и най-благородните сърца? V Обърнем ли поглед на стих. “Майце си” ни прави впечатление, че разликата в съдържанието м/у него и “Към брата си” е съвсем малка. При написването на “Майце си” Б. взема мотиви от народната песен. За него, българският фолклор е една действителност, от която той черпи материал за собственото си творчество. Убеден е, и с право, че по този начин ще разкрие известни национални черти на българина и ще увековечи общочовешки идеи. Още първите два стиха на “Майце си” с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчината клетва, въвеждат в атмосферата на една голяма човешка болка:V “Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три години клела…/ … ти мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена?!”V Горещо е разкаянието на героя, който поемайки по своя самостоятелен път, причинява нелечимо страдание на своята майка, но убедеността му, че изпълнението на гражданския дълг не търпи отлагане, не му позволява да постъпи по друг начин.V Това негово становище се поддържа и в творбата “До моето първо либе”. Тук чувствата на страдание към народа, непримиримост към поробителя и порива към саможертва се приплитат: “Чуйш ли как плачат сиромаси?/ за тоз глас ми копней душата,/ и там тегли сърце ранено,/ там, де е с кърви облено!…”V “запей как брат брата продава/ как гинат сили и младост,/ как плаче сирота вдовица/ и как теглят бездомни дечица!” V Тук робската участ и народното страдание са поставени от лирическия герои на по-висок пиедестал от любовта. И не, защото любовта е по-маловажна от тях, а защото без тяхното премахване обичта е невъзможна, “отровна и горчива”.V Неоспорим е факта, че Ботевия герои е истински патриот и демократ. Безспорно причините, които го определят като такъв трябва да се търсят, в неутолимата му жажда за свобода и равенство, в стремежа му за по-светли бъднини, в които робството е излишно и непознато. Народният насилник е главния виновник, принуждаващ бореца за правда и свобода да остави роден дом, майка, любима и сестра, и да поеме по страшния, но славен път на борбата.V Творбата “Елегия” е един патриотичен и гневен протест с/у българското тегло, едно разобличение на потисниците и техните слуги: “Кажи ми, кажи, бедни народе,/ кой те в таз робска люлка люлее?/ Тоз ли, що спасителя прободе/ на кръста нявга зверски в ребрата,/ или тоз, що толкоз години ти пее:/ Търпи, и ще спасиш душата?!”V С право поета отправя упрек към народа, който “мълчи… с вяра в туй скотско племе, чакаме и ний ред за свобода!” Авторът критикува всички, които проповядват търпение и примирение с робството и заглушава идеята, че свободата не се чака, нито се дава, тя се взема, разбира се, ако се извоюва и заслужи.V В поемата “Хайдути” отново се появяват черти на българския фолклор. Тя е творба-възхвала на героичното дело и същевременно изразява величието и духовната мощ на българския народ. Тук лирическия герои се прекланя пред хайдушката саможертва в името на Б-я: “Я надуй, дадо, кавала/ след теб да викна - запея/ песни, юнашки, хайдушки,/ песни за вехти войводи…”V Не случайно стихотворението звучи като спомен, малко тъжен, но величествен. Тъжен, защото е нестихваща болката по скъпите хайдушки жертви, величието на спомена се крие в подвига на юнаците, устремени към идеалите за национално самосъхранение.V Може би любовта към родината и народа на лирическия герои е най-ярко изразена в стих. “Обесването на В.Л.”: V “О, майко моя, родина мила…”V Ботев се обръща пряко към Б-я, защото се гордее с красотата и величието на Отечеството и едновременно с това открито показва омразата си към поробителите. Чувствата на ненавист към всички османци у българския народ са неизбежни и заслужени, защото правото на всеки народ да живее свободен е предопределен от съдбата.V Най-общочовешката и най-вечна идея, въплътена в героите на Ботев е идеята за величието на саможертвата в името на свободата: V”Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!” (“Х. Димитър”)V В това произведение, лирическия герои мисли за своята смърт като своеобразно щастие, защото според него, революционната борба изисква готовност за саможертва. Вечно живеещи в хорските сърца, човекът чиято смърт е в името на всичко българско и родно. Баладата “Х.Димитър” е не само химн на героизма, но и един апел към читателите да следват делото на Х.Д., чиито подвиг го обгражда с ореола на величието и светостта.V Ботев остава крупно наследство от художествени произведения, прогресивни прояви, с които участва в изграждането на нашата национална култура, в утвърждаването на нашата литература.V В стремежа си да проникне в живота, в душата на хората и в техните борби, Ботев се свързва с народа. Художественото дело на поета, вдъхновено от хуманизъм, проникнато от жажда по идеал и копнежи по свободата, богато с нравствено-естетически ценности му отрежда високо място в българската литература.