Мистика и диалектика
Мистичното е знание за необяснимото.
В късното Средновековие и Ренесанса мистичното знание и диалектиката често пъти се преплитат. Определенията за един като диалектик се смесват с определянето му като мистик.
През епохата на Новото време двата типа познание се разделят и обособяват под влияние на развитието на науката. Диалектиката успява да се включи в изграждането на философските системи, които са адекватни на променящите се възгледи за света под влияние на естественонаучните открития. Мистичното все повече започва да се схваща като противоположност на научното, в негов отрицател и противник.
В наши дни отношението между двата типа познание е подобно, въпреки сериозните опити след "диктата" на позитивизма, двете области - на мистичното и научното да бъдат сближени. Но ако преди пет века мистично и диалектично са били почти синоними, а днес са разделени според връзката си с новопоявилото се познание - науката, то можем да предположим че явно са настъпили някакви промени, които са довели до този разрив.
За да добием поне бегла представа за този разрив, нека започнем от началото преди около пет века, когато в епохата на Ренесанса мистично и диалектично са все още явно свързани.
Един от авторите от този период за които тази връзка е характерна е Николай от Куза. В съчинението му "За не-другото" основно понятие е не-другото, което се разбира като абсолютното начало и тъждество на нещата. Не-другото е единство на противоположностите, в него се реализира и принципа за отрицанието на отрицанието. То е принцип на битието, но и принцип на мисленето. Без него не може да съществува нито битието, нито не-битието /нищото/.
Ако този принцип не съществува, нещата не само не биха могли да съществуват но не биха могли и да бъдат мислени: "Каквото вижда умът, той не го вижда без не-другото.
Защото той не би видял другото, ако не-другото не беше друго спрямо самото друго. Така той не би съзрял съществуващото, ако не-другото не беше съществуващо на самото съществуващо, и така за всичко, което може да бъде изречено. Така умът вижда всяко друго чрез другото, но ето е не-друго и по този начин също и всичко останало. Наистина той вижда другата истина чрез истината, която е не-другото, другия разум-чрез разума, който е не-другото. Следователно всичко друго той вижда първоначално като не-друго. По същия начин вижда че всичко-и името и как вината, и другото - има онова, което има от самото не-друго."
В крайна сметка зад не-другото стои Бог. Той е създателя, твореца на света, които е бил във възможност в Бог преди да се появи. Бог и свят се оказват тъждествени.
По подобен начин мистика и диалектика се смесват в произведенията и на други автори от тази епоха. При Н. Кузански диалектико-логическите закони на диалектическото тъждество и отрицанието на отрицанието се свързват с пантеистични идеи и служат за доказването им.
Същевременно принципа на не-другото като произхождащ от Бога не е просто въображаем, софистичен, а реален онтологичен принцип. Познаването му е познаване на висшата мъдрост за света.
Познанието за Бога е мистично познание. Най-важните черти на мистичното са неговата необяснимост и неопределеност. Тъй като Бог е всемогъщ, то познанието за него не се подчинява на естествените закони на природата и мисленето. Неслучайно след бурното развитие на научното познание, теологичното се запазва /в протестанството/ когато се отказва от посредничеството на Църквата при диалога човек-Бог и настоява за реалността и постижимостта единствено на личното, индивидуалното Божие откровение.
Мистичното не се цели, то само се появява. Появата му не е свързана с желанието да бъде постигнато. То е непостижимо, да се срещнеш с него не зависи от твоите действия, а от това дали то само ще ти се прояви. С това е свързана и другата му характерна черта-постигането на мистичното не става по един строго определен начин, еднакъв за всички случаи. Например в Библията, Бог се появява пред пророците и патриарсите. винаги по различен начин.
Мистичното, освен това е и неразленимо. Неговата истина не може да се раздели на отделни части, да се анализира. Често пъти мистичната мъдрост се състои от няколко думи или пък един жест или движение.
Диалектичното може да се разгледа като онтология и като логика. Диалектичното, за разлика от мистичното има цел и методи на постигането си. Въпреки че и то цели постигането на универсума в неговата цялост, тази цялост тук е проявена като синтез, като наново "сглобяване" на разделения от анализа универсум.
Диалектическата логика има свои собствени закони. По този начин нейните резултати са постижими и предвидими. Едни и същи резултати са постижими по един и същ начин за всички хора при равни способности в диалектическата логика, докато в мистиката способностите нямат никакво значение тъй като нейните проявления са с незнаен произход, цел и развитие. Ако прилагайки диалектическите закони, марксистите можеха да предположат как ще се развие човешкото общество в бъдеще, то мистиката на еврейските пророци можеше единствено да повтори даденото им от Бога знание за идването на Месията.
И въпреки тези разлики между мистично и диалектично знание, през Средновековието и Ренесанса то постоянно се смесва. Това смесване произтича от общия им предмет на изследване-универесума в цялост и елемента на неопределеност, с които и двете си служат/а този елемент идва от предмета на изследване/.
Най-важната предпоставка за това смесване идва от неразличимостта между мислещо и мислимо. Тази неразличеност води при Н. Кузански до смесване между пантеистични и диалектикологични идеи. Не-другото е принцип и на битието и на мисленето.
С Р. Декарт започва различаването между двете, между мислещата и между протяжната субстанция. Едновременно с това нарастват откритията на естествената наука. Знанията на хората за света нарастват емпирично, нуждата от божието мистично просветление намалява.
И. Кант окончателно завършва разделянето между битие и мислене, ясното разграничаване помежду им.
Изучаването на едната област може да става само от природните науки, а на другата- само от науките за духа. Смесването между науките не води до добри резултати. Това е окончателната присъда над мистиката, под формата на метафизика. По-нататък вече ще се говори единствено за онтология., като наука за битието.
Г. В. Ф. Хегел сякаш прави стъпка назад в сравнение с Кант. Битието и мисленето са отново свързани, както в мистиката. Но приликата е само външна. Мистичните резултати на Хегел са резултат от диалектически методи и цели. Мистиката е само привидна. На нейно място е диалектическа система, която с наглед противоречивите си изказвания се отдалечава от формално-логическото противоречие, но всъщност тръгва от него и го допълва.
И макар че и след Хегел продължава да се спори за мястото и смисъла на диалектиката във времето на естествената наука и формалната логика, то отговорът е предварително ясен. Щом диалектическата логика произтича и допълва формалната, и щом като диалектиката е успяла да заеме функциите и мястото на мистиката като знание за цялото във всички негови проявления, то тя не може да изчезне.
Този извод се налага от историческото развитие на диалектическата мисъл през последните 500 години. Явно тя е претърпяла изменение от Кузански до днес.
И вероятно това изменение се дължи на развитието на научното познание. Науката се оказва несъвместима с мистиката и я измества "косвено" след като успява да замени религията. С нарастващото влияние на науката се оформя и нейната собствена "мистика".
Диалектиката става мистика на науката.
--------
discoverybg.muffty.org
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5 License.
