Начало на организацията на национално-освободителното движение 50-60 години на XIX век. Политически течения и организации в българското общество 50-60 години на XIX век. Обществено-политическа дейност на Георги Стойков Раковски.

С падането на България под Османска власт в края на XIV век за около пет века се сложил края на българската държавност, а народът ни бил включен в чуждата османска управленческа система, довела до коренни промени в общественото ни развитие. Наложеният османски феодализъм, политическо безправие, религиозен гнет, променили хода на българското развитие, а народът ни бил изолиран от Европа и новите процеси - XV - XVIII в. Независимо от чуждото владичество в периода XV - XVIII в. българите водели постоянна антиосманска съпротива, връх на която са големите ни въстания на Константин и Фружин от 1404 година; Първото търновско - 1598; Второто търновско - 1686; Чипровското - 1688 и Карпошевото въстание през 1689 година. Неуспехът на българската съпротива през XV - XVIII в. е плод на редица вътрешни и външни фактори не спрял борбите на народа ни за политическо освобождение.

През XVIII век в епохата на Българското възраждане, когато настъпили коренни стопански, социални, духовни промени в живота на българите се създали реални предпоставки за активизиране на българската борба и отхвърляне на османското владичество. Още в края на XVII и началото на XIX в. голям брой българи доброволци участвали във войните на Русия срещу Османската империя с надеждата за освобождение. Известно е, че в хода на руските военни кампании 1806-1812 г. българската емиграция във Влашко под ръководството на Софроний Врачански развила активна дейност подкрепена от мисията на Иван Гамбин в Петербург 1804-1806 г., чиято цел била търсене на дипломатическа подкрепа от Русия за решаване на българския въпрос. В този период Софроний Врачански и българите във Влашко създали първите идеи за българско въстание в подкрепа на руските войски. Създаден бил и българския доброволчески отряд - Българска земска войска, взела дейно участие в боевете на юг от Дунав. Софроний Врачански е и автор на първата политическа програма за освобождение на България, намерила израз в “Молба до ген. Кутузов”. Въпреки че българският въпрос не бил решен, българи доброволци участвали активно и в Руско-Турската война от 1828-1829 г., където проявили невиждан героизъм начело с Георги Мамарчев.

Българите взели масово участие и в балканските въстания- и в двете Сръбски въстания от 1804-1813 и 1815 г., и в Гръцката революция от 1821 г. Проявеното балканско сътрудничество и български героизъм довело до натрупване на боен опит, намерил израз в организираните през 30-те години на XIX век самостоятелни бунтове и въстания на българите с цел освобождение. Така през 1835 г. в Търново била организирана т.нар. Велчова завера, чрез която българите, начело с Велко Атанасов, Георги Мамарчев, отец Сергий направили опит за организиране на въстание с център Търново. Въпреки неуспеха си това бил мащабен опит за освобождение. В този период избухнали и редица бунтове на населението в Северозападна България, сред които се открояват Нишкото въстание от 1841 г. и най-вече Видинското от 1850 г., довело до промени в аграрната система в северозападните земи. През 40-те години се раздвижила и българската емиграция във Влашко, която правила опити в периода 1841-1843 г. да организира три последователни бунта, завършили без успех, но останали в историята като Браилските бунтове.

Така политическите борби на българите до 50-те години демонстрирали решителност и готовност с оръжие в ръка да се възстанови държавната независимост.

Българските борби - 30-50-те години имали стихиен, локален характер, били лишени от водачество и политическа програма. Липсвал единен ръководен център, който да обедини усилията на емиграцията и на българите в страната. Независимо от неуспеха политическите борби на българите 30-50-те г. на XIX в. довели до обособяване на българския политически въпрос като самостоятелен в рамките на големия източен въпрос.

След Кримската война (1853-1856) борбите за освобождение преминали в нов, по-висш етап, който е пряко свързан с дейността на Г. С. Раковски.

Политическата дейност на Раковски и развоя на национал-освободителното движение 50-60-те години са богато документирани. Ценни сведения ни дава архив на Раковски, поемата му “Горски пътник”, ценни ръкописи, революционния му печат - “Дунавски лебед”, “Бъдущност” и др. Интересни сведения черпим от книгата на Панайот Хитов “Моето пътуване до Стара планина”. От чуждите документи важни сведения ни дават френски дипломатически документ, гръцки документ, османски документи и др.

Сред един от най-ранните последователи на този период е Захари Стоянов, дал ценни сведения за четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. За българската историография особено важни са изследванията на Димитър Страшимиров, Михаил Арнаудов, Александър Бурмов. Политическата дейност на Раковски е проучена и от Веселин Трайков - “Г. С. Раковски - биография”, Крумка Шарова и Огняна Чавдарова-Маждракова и др.

Обществено-политическата дейност на Раковски е пряко свързана с промените в развитието на българското общество след Кримската война. Причините за тази поредна Руско-Турска война се коренят в засиленото през 50-те г. на XIX в. противоречие между Русия, Англия и Франция за надмощие в проливите и Близкия Изток, при което всяка от Великите сили се опитала да защити своите политически интереси. Кримската война (1853-1856) е война между Русия и колонизацията от Османската империя, Англия, Франция и Сарадинското кралство. Въпреки променливия си характер, войната завършила с поражение на Русия, а подписаният през 1856 г. Парижки мирен договор изострил противоречията в империята. От една страна се засилило икономическото проникване на западните Велики сили, разширил се т.нар. режим на капитулациите, който довел до финансова криза и постепенното й превръщане в Западна полуколония. От друга страна се засилил политическия натиск на западните Велики сили върху вътрешните работи на империята, доказателство за което е подготвеният под влиянието на Великите сили Хатихумаюн (1856).

Така след войната кризата в империята се задълбочила, засилили се данъчните тежести и беззаконие, но османското отслабване създало условия за стопански подем сред българското общество, намерил израз в кардинални промени в селското и градското стопанство. По време на войната се наблюдава значително увеличение на селскостопанското производство. Необходимостта от зърнени храни и други продукти за войските на съюзниците дават тласък в развитието на земеделието. Значително нараства и производството на технически култури. Само две години след войната започнали и османските реформи в аграрната сфера. През 1858 г. е издаден законът за земите, дал тласък на покупко-продажбата на земя. В този период започва бавна модернизация, свързана с внос на машини и създаване на земеделски каси. Променила се и системата на земеползване, като постепенно се наложили свободните селяни като дребни владелци на земя. Нови белези придобили и чифлиците. Техни организатори са най-вече такива търговски фирми като братя Евлоги и Христо Георгиеви. По своите белези тези стопанства се доближават до буржоазната форма на земеползване в селското стопанство. Чифликчийското земевладение обаче е твърде ограничено по своя териториален обхват. Така чифлиците заемат само 1/5 до 1/4 от обработваемата земя. И в този период обаче чифлиците не определят облика на българското стопанство.

Въпреки че промените в селското стопанство били бавни и трудни поради тежките данъци и липсата на свободен капитал след Кримската война окончателно се наложили буржоазно-капиталистическите отношения.

След Кримската война промените настъпили също и в градското стопанство, което получило значителен тласък. В областта на занаятчийството започнал двустранен процес. От една страна започва упадък на част от занаятите поради конкуренцията на западните стоки, довела до масовото разоряване на българските занаятчии главно в текстилната сфера. От друга страна след войната се наблюдавал разцвет на традиционните занаяти, свързани с османския пазар - абаджийство, гайтанджийство, кожарство. Появили се и нови занаяти - стъкларство, сапунджийство.

След войната значително се увеличил обема на занаятчийската продукция, засилило се използването на чужд труд в занаятчийските работилници. През 50-те години се задълбочила занаятчийската диференциация и специализация по райони, разраснал се и вътрешния пазар. В годините след Кримската война възрожденската буржоазия натрупала значителен стопански опит и обществено влияние. Външно това намерило израз най-вече в разширяване на производството и на търговията. Създали се нови и нови търговски и акционерни сдружения, манифактурни предприятия и фабрики. Манифактурните предприятия достигнали над 500, а в навечерието на Освобождението функционирали 11 фабрики. По-заможни и по-добре подготвени български търговци и производители започнали да се впускат и в банковите операции, акционерните дружества и в кредитното дело. Само през последните две десетилетия на османското владичество по нашите земи възникнали около 40 акционерни дружества.

След войната се разширил и външно-търговският обмен на империята. През 1861 и 1862 г. били сключени нови търговски договори с Франция, Англия, Австрия, САЩ, Русия и др. европейски държави. Това активирало и участието на българските търговци във външно-търговския обмен. Били създадени търговски фирми, търговска колония в Цариград - в Белкапан хан, във Влашко, Русия, Франция и др.

Разцвет отбелязва и вътрешната търговия. Така след войната ясно се обособило търговско съсловие, което се наложило като водещо сред българската буржоазия. През 60-те години развитие получило и строителството. Била построена първата ЖП линия, свързваща Русе с Варна. С помощта на чуждестранни инженери започнало модернизирането на пристанищата по Дунав и Черно море. Пристъпило се към изграждането и на съвременна телеграфопощенска служба и нова пътна мрежа.

Настъпилите стопански промени дали отражение и върху социалната структура на българското общество след войната. Властното проникване на буржоазния начин на производство във всички области на стопанския живот довежда до още по-ясно разграничаване на различните социални групи сред българите. Най-ясно се откроява групата на едрата българска буржоазия. В нея влизат едрите търговци, манифактуристи и фабриканти, едрите земевладелци. Към кръга на втората групировка се числят замогнали се и забогатели селски стопани, позабогатели занаятчии, собственици на по-малки манифактурни предприятия. Тази група българи има решаващо значение във всички сфери на обществения живот на българското общество. Третата групировка на дребната буржоазия обхваща мнозинството от българите, като включва занаятчии, дребни селяни, дребни търговци и др. Увеличава се броя на обеднялото селско и градско население. Постепенно в политическия живот се наложила българската интелигенция.

И след войната оформилото се българско буржоазно общество има все още хомогенен характер, но тенденцията за социално деление се задълбочава. Промените, настъпили след войната дали тласък на политическите борби на българите. Известно е, че още през 1853 г. в хода на войната българските младежи в Цариград начело с Г. Раковски създали т.н. “Тайно общество”, което си поставило за цел да подготви народа за въстание с цел - политическо освобождение. Членовете на Тайното общество разгърнали активна пропагандна дейност и успели да създадат клонове на организацията в Шумен, Видин, Враца и др. Представител на Тайното общество дори предприел пътуване в Сърбия и Румъния, търсейки контакт с руската дипломация, но акцията им завършила без реални успехи.

В хода на войната се раздвижва българската емиграция във Влашко, където се създала т.нар. Епитропия, обединяваща богатите ни търговци, начело с Христо и Евлоги Георгиеви. През 1854 г. под ръководството на Н. Палаузов, Н. Тошков и др. в Одеса била създадена политическа организация на емигрантската буржоазия под името Одеско българско настоятелство. Общата цел, която си поставили двете организации била сформирането на доброволчески български отряд, който да вземе участие на страната на руската армия, който бил организиран в хода на войната и достигнал 4000 души. Поради неуспешния за Русия развой на войната с намесата на Англия и Франция, тя променила настъплението си, а българите разформировали отряда. През 1856 г. били организирани и два бунта - въстание в Търновско начело с Н. Филиповски завършило без успех и във Видинско - т.н. Димитракиева буна. Въпреки неуспеха на българските политически начинания, народът ни доказал политическа зрялост, появили се и първите политически организации на българската емиграция, създали се предпоставки за възникването на организирана национално-освободителна борба, първите прояви на която се свързват с Г. С. Раковски.

Той е роден в Котел през 1821 г. и произхожда от богато търговско семейство. Първоначално учил в местното училище, след това в Карлово и Цариград. В Цариград Раковски постъпва в прочутата гръцка гимназия в квартала Коручешме. Особено силно въздействие за формирането на неговите възгледи оказват идеите на Неофит Бозвели. В края на 30-те години младия Раковски се свързва с български младежи, учещи в Атина и става организатор на революционна организация, наречена Македонско дружество, която си поставя за цел политическо освобождение на българите.

В дейността на Раковски могат да се разграничат два периода. Първият обхваща времето от 1814 г. до Кримската война, когато Раковски няма ясно изразени политически възгледи. В този период той участва активно в църковно-националното движение, прави опит за организиране на Втория Браилски бунт 1842 г., но бил заловен и осъден на смърт. След успешно бягство Раковски емигрира във Франция, където учи право в Марсилия. След две години той се връща в родния си Котел, но наклеветен пред турските власти е хвърлен отново в затвора. Излязъл от там през 1847 г. Раковски остава в Цариград, където се включва активно в живота на цариградските българи, известно време е адвокат, търговец. Кримската война поставя началото на втория период от живота и дейността му, завършил със смъртта му през 1867 г., през който Раковски се оформя като идеолог и стратег на българското национално-освободително движение. В хода на войната Раковски е създател на “Тайното общество”, а по-късно преводач в щаба на турската армия. Обвинен за шпионска дейност в полза на Русия, той е арестуван, но успява да избегне присъдата и през 1854 г. Раковски сформира малка чета, с която действа в Котленския балкан. Неуспеха на Русия във войната го принуждава да емигрира извън пределите на Османската империя.

Първоначално той се установил в Нови Сад, където започнал да издава в-к “Български дневници” и поемата “Горски пътник”. В нея Раковски обобщил хайдушкия опит и доказал необходимостта от въоръжена борба. След пребиваването си в Нови Сад той заминал за Влашко, а през 1858 г. се озовал в Одеса, където първоначално се отдал на книжовни и научни занимания. В Одеса Раковски създава Първи план за освобождението на България, в който обосновал необходимостта от всенародно въстание като единствен път за освобождението на българите. Доказателство за непоколебимата му вяра в революцията са думите: “Мечом са българите своята свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият! Иначе никой не ще я освободи во век и веков, ако не самите те…”

Според Раковски въстанието трябва да е организирано и ръководено от революционен център, който той нарича “Тайна канцелария” и съчетано с въстаническите действия на другите балкански народи - сърби, гърци, черногорци. Според Раковски въстанието трябвало да избухне едновременно в цялата страна, а за добрата подготовка се предвиждало изпращане на хора, които да осигурят необходимото оръжие. Важно място в плана му заема идеята за необходимост от подкрепа от Русия и Франция, плод на доброто познаване от Раковски на сложния Източен въпрос.

Този първи план на Раковски дава нова насока в развитието на национално-освободителното движение на българите. С него се преодолява стихийната и локална ограниченост на освободителните борби и постепенно се преминава към организирано революционно движение, ръководено от единен център и обединявало усилията на цялата нация.

Междувременно обстановката на Балканите рязко се променила. Отношенията между Сърбия и Турция се изострили. Правителството в Белград започнало да води засилена антитурска пропаганда. Раковски преценил, че моментът е благоприятен и решил да пристъпи към реализиране на своите идеи и въоръжени акции срещу Портата. През 1860 г. заминава за Белград, където започнал да издава в-к “Дунавски лебед”. Този вестник категорично поставя българските въпроси и с това си спечелва както страстни почитатели, така и яростни врагове.

Жанровото разнообразие на “Дунавски лебед” е значително, в него за първи път се появяват памфлети, стихове от Раковски и К. Миладинов. “Дунавски лебед” бил първият вестник на революционната емиграция, прокламиращ идеите на Раковски за революция.

Революционната дейност на Раковски в Белград целяла организирането на въстанието в българските земи. В сръбската столица той приготвил втори план за освобождението на България (Белградският), според който поредното въстание трябвало да се осъществи съгласувано с действия на Сърбия срещу Турция. Основен момент в плана от 1861 г. е идеята да се подготви един полк от 1000 души в Сърбия и той да стане ядро на въстаническите въоръжени сили. Когато удари часът на бунта, този отряд от въоръжени и обучени български бойци трябвало да навлезе от Сърбия в българските земи. Задачата му била да премине по билото на Стара планина, да достигне и превземе Търново, като по пътя си “подигне на оръжие всички села”, Раковски смятал, че след превземането на Търново ще се вдигнат 100-150 хиляди души. Начело на цялата акция трябва да застане Привременно правителство в Сърбия. Предвиждали и да се вдигне на въстание населението от двете страни на Стара планина, като участниците в него да достигнат до 500 хиляди души. В плана си той пристъпил към реализиране на идеята за комитети, които само да обявят въстанието и предвиждал помощ от доброволци от българската емиграция от Влашко и Гърция. Раковски успял да създаде т.нар. Привременно българско правителство, чийто статут разработил през 1862 г.

Този план бележел нов, по-висш етап в дейността на Раковски, като отново се подчертавало, че въоръженото въстание, подпомогнато от въоръжен полк отвън е единствен път за освобождението на България.

В духа на своите начертания Раковски отправил апел към революционната младеж в България. На неговия призив се отзовават около 600 млади българи, между които и Петко Войвода, Стефан Караджа, Васил Левски, Иван Кършовски и др. С разрешение на сръбското правителство Раковски образувал през 1862 г. Първата българска легия. На 15 юни 1862 г. Легията участвала в боевете между турци и сърби при белградската крепост, където проявила изключителен героизъм. Но по-нататъшните събития се развили неблагоприятно. По решение на конференцията в Каминджи, Сърбия била принудена да спре започналите действия, да оттегли войските си и да разпусне чуждите военни формации. Така Българската легия, която трябвало да даде сигнала за българското въстание, била разпусната.

По този начин Белградските събития през 1861-1862 г. послужили като урок за Раковски. Той разбрал ограничения национализъм, който разделял балканските народи пред лицето на общия им противник - Османската империя.

През 1863 г. Раковски изпълнява дипломатическа мисия в Атина, а по-късно в Цетина, натоварен от сръбския княз Михаил Обренович. Убеден, че в този етап българският народ няма достатъчно сили сам да се освободи, Раковски прави опит за изграждането на общ християнски съюз на Сърбия, Гърция и Черна гора срещу империята. Разочарован от балканския национализъм и користните идеи на балканските държави през 1863 г. той заминава за Букурещ - нов етап в политическата му дейност. Там правителството на княз Куза създало възможност за успешната публицистична дейност на Раковски. В Букурещ той издава в-к “Бъдущност”, а по-късно и в-к “Бранител”, но поради липса на средства скоро бил принуден да преустанови издаването им. По същата причина Раковски издал и един брой на списанието “Българска старина”.

Основно място в дейността му обаче заемала революционната дейност, чрез която той се наложил като ръководител на революционната ни емиграция. През същата 1865 г. бил извършен преврат срещу княз Куза. Раковски постепенно се убедил в необходимостта от самостоятелност на българското революционно дело, без то да разчита на чужда помощ. Тези негови идеи намерили отражение в последния му план за освобождение на България, известен като “Привременен закон за народните горски чети от 1867 лето”.

В “Привременния закон” Раковски отново предвижда освобождението на България чрез всенародно въстание, но тук той изцяло залага върху възможностите на самите българи. Според плана трябвало да се създаде център - Върховно началство, чиято цел била създаването на единна четническа армия, която по знак на Върховното началство трябвало да се прехвърли в българските земи и вдигне народа на въстание. Преди това обаче в страната трябвало да се изпратят лица, които да извършват нужната подготовка на населението. Пълното ръководство на въстанието трябва да се осъществи Върховно началство и от главния войвода. “Привременния закон” регламентирал правата и задълженията на войводите и на самите четници. В него се гарантирало единоначалието и единодействието на отделните чети. Това позволява да се приеме, че последният план на Раковски е най-завършената обоснована на четническата тактика в българското национално-освободително движение.

В началото на 1867 г. Върховното началство започнало да функционира под ръководството на Раковски и с участието на Рафаил Атанасов, Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков и др. Раковски обаче не успял да види реализирането на неговите идеи, тъй като на 9 октомври 1867 г. той починал от туберкулоза.

Г. С. Раковски е изключително явление в българската национална история. Той бил основоположник на организираното национално-освободително движение и пръв идеолог, който съзнавайки връзката на българския политически въпрос с Източния въпрос, се стреми към освобождението на България чрез всенародна революция като част от общобалканската акция. Той разработва и въпроса за характера и организацията на предстоящата революция. Раковски смята, че всички обществени слоеве трябва да се организират в армията на революцията. Начело на тази армия той поставя общ ръководен център, който през различните етапи на неговата дейност получава различни наименования - “Тайна канцелария” (1858), “Привременно българско началство” (1861) или “Върховно българско началство” (1867). Наред с революционната армия Раковски предвижда също да създаде и Вътрешна организация от революционни комитети, които да подготвят духовете за часа на въстанието. Раковски имал ясна национална позиция и по отношение на Великите сили. Считал, че трябва да се използва всичко благоприятно от тяхната политика, но наред с това да се отстояват българските интереси. Той разчитал и на помощ от страна на Русия, но критикувал нейната политика спрямо българите в брошурата, която написва и отпечатва в Букурещ: “Преселение в Русия и Руската убийствена политика на Българите”. Наред с това Раковски блестящо разработи и идеята за балканска солидарност и единодействие, като в края на живота си съзрял ограничеността на балканския национализъм и достигна до идеята за самостоятелно действие на българското освободително движение.

В историческата литература идеологията на Раковски е получавала различни тълкувания. Едни го смятали за последователен революционен демократ, други се опитват да го представят като нещо средно между революционер и просветител. Трети го наричат идеолог на четничеството. Но като цяло Раковски си остава пръв водач на националната революция, неин идеолог, политик и организатор, етнограф, фолклорист, публицист и т.н. успоредно с политическата си дейност Раковски през 60-те години на XIX век.

След Кримската война активно участие в освободителните борби на българския народ взимат тези създадени през 1853-1854 г. емигрантски политически организации във Влашко и Южна Русия. През 1862 г. Епитропията се появява под ново име - благотворително дружество “Доброжелателна дружина”. Начело на организацията застават богатите търговци Христо и Евлоги Георгиеви, д-р Протич, митрополит Панарет и др. Отначало дружеството възникнало като благотворителна организация, но постепенно тя започва политическа дейност с цел подкрепа на руската дипломация и политика на Балканите. Благодарение на “Доброжелателната дружина” в Букурещ, Браила и др. градове и редица български селища били открити училища. Десетки младежи благодарение на отпуснатите им стипендии имали възможност да продължат образованието си в Русия, Влашко и др. градове.

В средата на 60-те години политическата обстановка на Балканите се променила и това неминуемо се отразило върху дейността на Доброжелателната дружина. По инициатива на руския посланик в Цариград - граф Игнатиев започнала мащабна акция, целяща възстановяването на влиянието на Русия в Европейския Югоизток чрез създаване на голяма “Югославянска” държава. Проектът предвиждал Сърбия с материалната подкрепа на Русия да започне война с Турция, а в България да се вдигне въстание. След евентуалната победа над Турция в българските и сръбските земи да се изгради общо “югославянско” царство начело със сръбски княз, като в рамките на новата държава българите да получат автономия. Планът на граф Игнатиев бил приет с ентусиазъм от Доброжелателната дружина и тя поела по-нататъшното му реализиране, което се изразявало в подготовката на четнически акции.

Първата четническа акция била проведена през 1867 г., когато в Румъния били оформени две чети - първата, водена от Панайот Хитов, втората начело с Филип Тотю. Четата на Панайот Хитов била въоръжена със средствата на Доброжелателната дружина

1

1