Реферати
Доклади
Курсови работи
Дипломни работи
Есета
Лекции
... и много други документи

 

 

 
       
Back to Referatite.com     Изтегли



ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО /1876-1878г./



ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО /1876-1878г./

Освобождението на България от османска власт е преломен момент в историческото развитие на българската нация. То е резултат от взаимодействието на двата основни фактора - националноосвободителното движение на българския народ, чийто връх е Априлското въстание от 1876г. и Руско-турската война от 1877 -1878 г. като неразделна част от източния въпрос.

Събитията от този период са изследвани от редица историци публицисти. Първи опит в тази насока са “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, съвременник и деец участник в събитията. В следосвобожденската историография може да се отбележи монографията на Димитър Страшимиров - “История на Априлското въстание”.Съществува и многобройна публицистична литература относно ролята на Русия за българското освобождение, която отразява русофилските или русофобските позиции на авторите. Ценен принос в изследването на тези проблеми в съвременната историография е монографията на Константин Косев, Дойно Дойнев и Николай Жечев “История на Априлското въстание, 1876 год.” Дипломатическите аспекти на българското освобождение са изследвани от Константин Косев “Бисмарк, Източният въпрос и българското освобождение “, Христо Христов, освобождението на България и политиката на западните държави, 1876 - 1878г.” и др.

Изследователите се опират на мемоарна литература /спомените на Николай Обретенов, Стоян Заимов и други/ сведенията на османските официални власти относно обхвата на въстанието и тяхната позиция по българския въпрос.Ценен източник са архивите на великите сили /Англия, Русия, Франция, Австро-Унгария, Германия/ - доклади на дипломатически консули в Османската империя, статии в европейския периодичен печат /публицистиката на Макгахан, Едвин П. И др./

Според изследователите националноосвободителното движение на българския народ е неразделна част от т.н. Източен въпрос, който е един от главните проблеми на европейските отношения през 19 век. Той представлява исторически спор за наследството на Османската империя. Западните държави въпреки противоречията между тях, се стремят да запазят статуквото, за да държат империята под свое икономическо и политическо влияние. По този начин Запада се стреми да ограничи руските домогвания на юг, търси гарантиран контрол върху топлите морета и оттам свободни постъпки към колониалните владения и на Изток.Противоположно на западната доктрина Русия има интерес да унищожи Османската империя, да наследи нейните територии, да овладее Проливите и по този начин да прекрати експанзията на буржоазния Запад. Тези противоречия определят съдбата на балканските народи, тъй като задържат държавно-националното обособяване на Балканите, а никоя велика сила на действа в полза на тези народи.

Поредното изостряне на противоречията между Великите сили, както и активизираните на националноосвободителните движения на балканските народи, са известни в историческата литература под названието Източната криза от 1875 - 1878 г. Тя започва с въстанието в Босна и Херцеговина против централната и местната администрация. На Балканите възникват извънредно сложна ситуация, която концентрира вниманието на всички Велики сили, конкуриращи се на Изток в хода на Източната криза отделните участници в решаването на Източния въпрос - балканските народи, Османската империя и Великите сили, стоят на жизнено важни за тях позиции и преследват своите собствени интереси. Балканските народи и държави се стремят към освобождение, държавно утвърждаване и териториално увеличение.

Изострянето на международната обстановка активизира и българското националноосвободително движение. В българското общество са налице обективни предпоставки за успешна подготовка и провеждане на всенародно въстание. Преди всичко преобладаващата част от българския народ е за промяна, която да отвори път на прогресивните тенденции пред българското развитие. В рамките на Османската империя липсват благоприятни условия за развитие на капиталистическото производство , няма гаранции за свободна стопанска дейност, създават се пречки от анархията, беззаконието, корупцията,увеличаването на данъците, не са гарантирани свободата и правата на личността. Основното противоречие в Османската империя, което благоприятства активизирането на революционното движение, е невъзможността от съвместими компромиси между консервативната местна и централна администрация и заинтересованите от прогресивни промени подчинени християнски народи в империята, между които и българите.

В такава обстановка през есента на 1875 година ЦК прави опит за въстание, което е известно като Старозагорското въстание. Липсата на достатъчно време за подготовка, слабата организация и недостатъчното въоръжение са причина въстанието да има няколко локални прояви, най-ярки в Стара Загора под ръководството на Стефан Стамболов, и да завърши с неуспех. Това въстание убеждава революционните сили, че за да има успех едно движение вътре в България, то трябва да бъде масово и добре организирано и не трябва да се свързва единствено с външни фактори и сили.

След разгрома на Старозагорското въстание и последвалото разпадане на ЦК група революционни дейци се събират в Гюргево, където създават нов център на освободителното движение.На заседанията на Гюргевския комитет от 15 до 25 декември 1875г. вземат участие Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, П. Волов, Г.Бенковски и др. Под председателството на Стефан Стамболов се стига до решението за подготовка и осъществяването на ново масово въстание в българските земи, което да избухне през пролетта на 1876 година. Гюргевският комитет разделя страната на пет /според Никола Обретенов и Стоян Заимов/ или четири /според Захари Стоянов/ революционни окръга, разположени главно върху териториите където ВРО има най-широко разгърната комитетска мрежа. Ролята на ръководен и координационен център се възлага на Първи Търговски революционен окръг, който обхваща Търновско, Габровско, Севлиевско и Троянско.За главен апостол е определен С.Стамболов със помощници Христо Караминков - Бонито и Георги Измирлиев - Македончето, /като военен инструктор/.

Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котелско. Негов ръководител става Иларион Драгостинов с помощници Г.Обретенов и Стоил Войвода.

Трети, Врачански окръг включва Северозападна България, част от Софийско и Македония. За главен апостол тук е определен Стоян Заимов с помощници Никола Обретенов и Атанас Славков.

Последния, четвърти окръг е Пловдивски. По военнотактически съображения за център на окръга по-късно е избран град Панагюрище. За главен апостол е избран Панайот Волов с помощник Г.Бенковски. По-късно като апостоли са привлечени Георги Икономов и Захари Стоянов. По всяка вероятност поради провал и арест на Никола Славков не се създава запланувания пети революционен окръг, в който да влязат Софийско и Македония. Несъмнено е , че апостолите са имали предвид провеждането на революционни акции и в тези български земи.

На заседанията на Гюргевския комитет се очертават в най-общ план стратегията и тактиката на бъдещото въстание. Предвижда се изграждането на няколко големи бази на възстанниците в планинските райони, където да се изнесе населението за продължителна отбрана.Предвижда се привличането на опитни във военно отношение български емигранти, както и извършването на ограничителни нападателни акции спрямо важни центрове, като Одрин, София, Пловдив и др., както и прекъсването на телеграфа и ж.п.линиите. Политическата подготовка обхваща сплотяването на българите като се зачитат правата на турското население. Стратегията и тактиката на Гюргевските дейци отговаря на еволюцията на българското освободително движение и е повлияна от съседните балкански страни, които получават свободата си след организирането на революционни прояви, подкрепени от Великите сили. Апостолите са последователи на революционно-демократичното течение, формулирано от Каравелов, Левски и Ботев, за провеждане на всеобщо въстание. Но Гюргиевските революционери отстъпват от идеите на Левски за революцията. В замислите на Апостола на свободата едно всенародно въстание трябва да доведе до освобождението на България, докато у Гюргевските дейци е само средство за намеса на Великите сили при решаване на българския въпрос.

На 25 декември 1875 г. заседанията на апостолите приключват и Гюргевският комитет престава да съществува. След завръщането на революционерите в страната започва активна политическа , военна и организационна подготовка за предстоящото въстание.

Сериозна подготовка се осъществява в Търновския революционен окръг. Като военни специалисти се привличат Петър Пармаков, и офицер от руската армия, четническите войводи поп Харитон, Никола Генчев и др. В подготовката се включват и извести мести дейци като бачо Киро, Чанко Дюстабанов и др. . Апостолите предприемат обиколка из окръга и създават мрежа от революционен център на въстанието става Белочерковско, Севлиевските села, Батожево, Кръвеник, Ново село и др.В първи окръг политическата и организационна подготовка следва решенията на Гюргевския комитет, но изостава въоръжаването на въстанието. Многократните опити да се закупи оръжие от Румъния завършват без успехи. Значително по-слабо се готви за въстанието Сливенски окръг. Тук революционната мрежа обхваща незначителни райони. Много от местните дейци настояват де се променят тактическите концепции набелязани в Гюргево и вместо въстание в Сливен и другите селища да се води четническа борба по планините. Поради тези четнически настроения, на Стоил Войвода е възложено да създаде въстанически лагер в Стара планина.

Подготовката на Врачански окръг далеч не отговаря на големите цели на народното дело. Нерешителността на Заимов и местните дейци, липсата на единство и разбирателство, пречи да се постигне необходимата мобилизация на населението. Възстановени са само няколко комитета и е приет “Закон за всички въстаници”.

Най-дейна подготовка за въстанието се осъществява в Панагюрски окръг. Още през януари 1876 г. апостолите предприемат обиколка на окръга , възстановяват комитетната мрежа и организират нови комитети.В хода на организацията като главен ръководител се очертава Г. Бенковски. Апостолите насочват вниманието си към военно-техническите проблеми, като главна грижа е снабдяването с оръжие. В подготовката активно се включва значителна част от местеното население. На 14 април 1876 г апостолите на четвърти революционен окръг свикват общо събрание в местността “Оборище” което да приеме решения за практическото провеждане на въстанието. Тук пристигат представители на 65 селища на окръга. Събранието решава да се дадат извънредни пълномощия на Бенковски за ръководство на въстанието. Обсъдена е и бойната тактика. Надделява схващането за водене на отбранителни боеве и няколко укрепени въстанически пункта в Средногорието и Родопите. За център на въстанието е определен гр. Панагюрище. Прието е и специално възвание към българския народ за предстоящото въстание.

Извън обсега на революционната подготовка остават големи части от страната. За предстоящото въстание се подготвя и многобройната емиграция в Румъния и Южна Русия, която събира средства и организира чети. В Одеса е създаден “Комитет за освобождение на България”. Търсят се контакти със Сърбия за съвместни действия срещу империята.

Априлското въстание избухва преждевременно най-напред в Панагюрски окръг и веднага придобива масов характер. На 20 април 1876 г. при опит да бъде арестуван ръководителя на копривщенския революционен комитет Тодор Каблешков въстаниците се противопоставят с оръжие и овладяват града.

На същия ден в Панагюрище е получено т.наречено Кърваво писмо на копривщенци, които обявяват началото на въстанието. Бенковски и другите апостоли решават да подкрепят действията на Копривщица, обявявайки въстанието. Властта в Панагюрище преминава в ръцете на въстаниците, които създават военен съвет или българско привременно правителство в Средна гора начело с Павел Бобеков. За комендант на града е назначен Иван Соколов. Апостолите пращат куриери до всички селища с изрична заповед за незабавни действия. На 20 април въстават Клисура и Стрелча. Бенковски формира своята “хвърковата чета”, която постепенно достига до 200 въоръжени конници, които обикалят селищата из района и ги вдигат на въстание. Много от селските въстаници се предвижват към градовете. На 22 април Бенковски се завръща в Панагюрище, където тържествено се освещава знамето на революцията, изработено от учителката Райна поп Георгиева.Според представителния план се изграждат укрепени лагери около Панагюрище, Клисура, Копривщица, на връх Еленджик и др. Тези райони апостолите смятат за най-подходящи за продължителни сражения.

Докато се правят опити за мобилизация и организация на въстаническите сили, турското правителство концентрира големи войскови части , мобилизира башибозушките отряди, които незабавно да атакуват въстаналите селища. На 22 април започват първите сражения, като е превзет гр. Стрелча. На 26 април пада и Клисура. Четири продължават сраженията за Панагюрище, който е превзет на 30 април. Същият ден въстаниците напускат и Копривщица, спасена от опожаряване благодарение на златото на копривщенските чорбаджии.

Въстаническите сили се съсредоточават на връх Еледжик , но са разбити от превъзхождащите ги по численост и въоръжение противник. Турските войски убиват и цялото цивилно население, което се намира в укрепения лагер.

Освен в Средногорието въстанието се разпространява и в Родопите- Брацигово, Перущица, Брестовица, Пещера и Батак.

Под ръководството на Васил Петлешков Брацигово се превръща в укрепен боен лагер. Повече от седмица продължават сраженията на Брациговци със башибозушки отряди. Когато градът започва да се обстрелва със артилерия, въстаниците влизат в преговори с Хасан ага, за да спасят града от разруха.

Перущица дава най-велик пример за саможертва по време на априлските събития от 1878г. След като турците проникват в селото, въстаниците се укрепват в църковния храм. Войските срутват стените на църквата и я подпалват . Тогава ръководителите на въстаниците Кочо Чистеменски и Спас Г. и др. Убиват жените и децата си и слагат край на своя живот, за да не се предадат в ръцете на противника.

Трагична е и съдбата на Батак.Поради предателство въстаниците под ръководството на Петър Горанов напускат селището. След влизането на турците начело с Ахмед ага Барутанлията от 5000 население остават живи едва неколцина българи.

В началото на май 1876 г. въстанието в четвърти окръг е потушено. Загиват и почти всички ръководители на въстанието от този край - П. Волов и Г.Икономов намират смъртта си във водите на Янтра; Г.Бенковски загива при предателство в Тетевенския балкан; Т.Каблешков се самоубива в затвора.

Масово е и въстанието в Търновски революционен окръг, което започва на 25 април. Въоръжената борба е подета най-напред в Търновските села Мусина, Бяла черква и др. Формира се чета от 200 бойци начело с поп Харитон и Петър Пърмаков. Четата достига Дряновския манастир, който е превърнат в укрепена крепост. Десет дни продължава отбраната на манастира., обградени от 10 хилядна армия на Фазлъ паша. Част от въстаниците извършват пробив и успяват де се измъкнат от обсадата, но по-късно са заловени. Градовете в Търновския окръг остават вън от периметъра на въстаническите действия. Поради предателство са арестувани ръководителите на революционните комитети в Горна Оряховица и Лясковец. Така в Търновско въоръжената борба се проявява предимно като четническа акция.

Значително по-слаби и ограничени са въстаническите действия в Сливенско. Турските власти разгромяват революционният комитет и града Иларион Драгостинов и Г.Обретенов заминават във военния лагер на Стоил Войвода в Стара планина. Опитът да формират чета завършва без успех, тъй като населението не е подготвено нито военно, нито психологически за въстание. По-късно властите залавят и унищожават четниците около Стоян Войвода.

В трети революционен окръг въстание не избухва. Опитът на Стоян Заимов да вдигне въстание във Враца завършва с неуспех, поради липса на въоръжение.

Най-съществения принос на емиграцията към въстанието е формирането и подпомагането на четата на Христо Ботев.

В състава на четата са около 200 революционери между които Никола Войновски , Никола Обретенов, Никола Симов /знаменосец/ и др. На 6 май четата овладява австрийския кораб “Радетски” и преминава на българския бряг при Козлодуй. От тук тя се отправя за Врачанския балкан.Опитът и да увлече нови въстаници не намира отзвук сред населението . Четата води сражения със многобройни преследвачи - главно черкези и башибозуци. На 18 май във боевете при Милин камък загиват 30 четника. На следващия ден четниците достигат Врачанския балкан. На 20 май сраженията продължават; убит е и Христо Ботев. След неговата смърт четниците разделени на групи са преследвани съдени, убивани. Оцеляват няколко души, които преминават в Сърбия.

Преминалата в Источна България на Таню Стоянов също е унищожена.

През май 1876 г. въстанически действия се организират и във Источна Македония с център село Разловци под ръководството на Димитър Поп Георгиев-Беровски, но също претърпяват поражение.

Причините за неуспеха на априлското въстание могат да се изведат от особеностите и трудностите на възрожденския процес. Те протичат от цялото развитие на българското общество през тази епоха. В слабостта на българската буржоазия, резултат от историческите условия при които се създава, трябва да се търси една от главните причини за неуспеха на въстанието. Слаба икономически, неподготвена политически, буржоазията която застава начело на въстанието не може да обедини народа за решителни действия. Българската буржоазия е лишена от сериозни контакти с чуждия свят, които да се намесят по време на въстанието в подкрепа на българската кауза.

Причините за неуспеха трябва да се търсят в състоянието на българската нация.

Причините за неуспеха трябва да се търсят в състоянието на българската нация, в нейните икономически възможности, в нейната консолидация, която в решителния момент не се оказа на висота. Националната разпокъсаност намира израз в различните концепции и организации, които нарушават единството на революционните сили. От тук произлизат организационните и тактически грешки при подготовката и хода на въстанието. На първо място може да се отбележи краткото време за подготовка за едно всенародно въстание. В противоречие с опита на революционното движение въстанието няма единен ръководен център който да съгласува действията на основата на обща стратегия и тактика. Отбраната и четническите акции не са достатъчни , за да доведат въстанието до победен край. Самите организатори не вярват в неговия успешен завършек. Те го разглеждат като акция, която трябва да покаже на Европа, че българския въпрос трябва да бъде решен чрез европейската дипломация.

Априлското въстание по своите движещи сили /представители на всички слоеве от българското общество/ и по своята цел извоюване на политическо освобождение/ е връх на българската национална революция. Чрез въстанието се постига решителен напредък по пътя на решаването на българския въпрос, той излиза на международната сцена и се подема от дипломатическите кръгове и европейската общественост.

Априлските събития от 1876 г. пораждат възмущение сред световната общественост и дават подтик на мощно протестно движение срещу османската империя.Създават се анкетни комисии с участието на американския дипломат Юджин Скайлър, руския консул в Одрин княз Церетолев и американския журналист Мактахан, които посещават разорените и пострадали български селища. Представители на дипломатически кръгове, посланици и консули мисионери и др. изнасят истината за потушаването на въстанието. Силно движение за защита на българите се разгръща в Фраснция начело с Виктор Юго. В Англия където председателството на Дизрасли продължава да защитава империята, се провеждат масови протестни акции, организирани от опозиционните сили. Априлските събития имат широк отзвук в Австро-Унгария, Германия, Италия и др.Потушаването на въстанието предизвиква най-силни вълнения в Русия и славянския свят. Под ръководството на славянофилите в Русия се поема широко движение в защита на българския народ. В него участвуват всички направления на руската прогресивна мисъл и редица църковни организации. Видния представител на руската култура и наука като Лев Толстой, Достоевски, Менделеев, Тургенев и др. защитават българската кауза.

Чрез привличане вниманието на Европа към българските проблеми Априлското въстание изиграва и най-значителната си роля - създава благоприятно за българите обществено мнение, което принуждава великите сили да поемат инициатива за издействане на реформи в османската а империя и за българския народ.

След потушаването на Априлското въстание кризата в Османската империя продължава да се задълбочава, тъй като през юни 1876 година избухва поредната сръбско-турска война с участието на Черна гора.В тази обстановка в Букурещ се свиква общо събрание на български благотворителни комитети, възникнали непосредствено след въстанието за събиране на помощи сред емиграцията. Събранието учредява нова организация - българско централно благотворително общество /БЦБО/ , в което участвува К.Цанков, Ст.Стамболов, О.Панов и др. Под ръководството на БЦБО се изпращат в Сърбия около 2000 доброволци , които да участвуват в боевете срещу Турция. Възобновява се старата идея българските доброволци да станат ядрото на българската въстаническа армия, която да повдигне ново въстание. През ноември 1876 г. БЦБО приема своята политическа програма, която предвижда създаване на независима българска държава, която ще се управлява на конституционна основа. Организацията се отказва от самостоятелно действие, възприемайки политическата комбинация като средство за решаване на българския въпрос. Решаваща роля за новите програмни виждания има външната обстановка. През есента на 1876 г. БЦБО изцяло се подчинява на нуждите на руската дипломация.

По същото време цариградските българи изпращат в Европа двамата видни възрожденски дейци Марко Балабанов и Драган Цанков за да изложат пред правителствата на великите сили българските искания. Те посещават Англия, Франция, Германия, Италия, Австро-Унгария и Русия и връчват меморандуми за българско самоуправление.

От своя страна великите сили засилват своята дипломатическа активност. Чрез Райхщатнските споразумения от юли 1876 година. Русия и Австро-Унгария дават гаранции за целостта на Сърбия и предвиждат провъзгласяването на Албания и България за независими държави и автономни провинции.

През есента на 1876г.поражението на Сърбия във войната изисква настойчиво намесата на Великите сили.През декември 1876г. в Цариград се свиква посланическа конференция, на която трябва да се разисква балканския кръг от проблеми на Източния въпрос, включително и съдбата на българския народ. Активна роля в тази конференция играе граф Игнатиев, който успява да осигури предварителната подкрепа на английския посланик маркиз Солзбари. Посланиците одобряват предварително подготвения общ проект, който предвижда създаването на две български автономни области - Източна със столица Търново и Западна със столица София, които в основни линии съвпадат с диоцеза на българската Екзархия, т.е. с българските етнически граници. След неуспеха на Великите сили да принудят османското правителство да приеме решенията на конференцията, включително и с Лондонските протоколи от март 1877 г. Русия търси радикално решение на кризата чрез война.

В подготовката на въоръжения конфликт с Османската империя Русия сключва съюзни договори с Румъния, Сърбия и Черна гора, осигурява неутралитета на Австро-Унгария, макар и с цената на откъс от създаването на голяма славянска държава на юг от балкана.

Руският план за водене на войната включва бойни действия на Балканите и в Кавказ. Около 200 хилядна армия след бързи и успешни действия трябва да достигне до Цариград.На Кавказката армия се предоставя първостепенна роля /около 100 хилядна армия/ . Срещу тези сили Османската империя може да противопостави половин милион армия, въоръжена с модерно оръжие.

Българите също започват да се подготвят за предстоящата война, която за тях е проява на борбата за политическо освобождение. БЦБО иска от руските власти съдействие за създаване на българска войска, която да участвува във военните действия, като самостоятелна бойна единица. По този начин се създава българско опълчение от около 12 хиляди души.

На 6 май 1877г.- опълчението получава свое знаме, подарено от жителите на Самара. Първоначалната идея на руското командване е опълчението да изпълнява помощни функции, но по-късно се включва активно във военните действия. По време на войната българите участвуват и възпитателната дейност, охраняват стратегически обекти и др.

Руско-турската война започна на 12 /24/ април 1877 г. , със манифест на руския император Александър Втори, обявен в Кишинев. Веднага започва преминаването на руските войски през Румъния и съсредоточаването им по брега на Дунав.Първи преминават Дунава отряда на генерал Циверманна 10 юни 1877 година в Северна Добруджа, който предприема демонстративни действия за заблуда на турската армия. Основната част на руските военни сили минава реката на 15, 16 и 17 юни в околностите на Свищов и започва бойни действия в три насоки. Западният отряд начело с генерал Криденер получава задачата да блокира намиращите се в Северозападна България турски части. Подобна е и задачата на най-многобройния източен отряд под командването на престолонаследника Александър Александрович. Той трябва да не позволи на турските армии в укрепения четириъгълник Русе - Силистра - Шумен - Варна да осъществят настъпателни и активни действия. До края на войната източния отряд изпълнява успешно своята задача, блокирайки най-многобройните турски сили.

Предния отряд под командването на генерал Гурко, в който влизат и българските опълченци получава задача да овладее старопланинските проходи и да не допусне преминаването на турски войски от Южна в Северна България. За няколко дни предния отряд освобождава Търново, преминава в Южна България през Хаимбоаския проход, освобождава Казанлък и Стара Загора. Срещу тях се насочва 40 хилядна армия на Сюлейман Паша, която има за цел да се прехвърли на север от Балкана. В сраженията край Стара Загора българите получават своето бойно кръщение и високо признание на руските командири. Руските войски са принудени да отстъпят и се укрепват на Шипченския проход, чиято отбрана е поверена на генерал Столетов. Отбраната на прохода се превръща в една от критичните точки за успешния ход на войната. Преминаването на прохода от армията на Сюлейман Паша означава съединяването й с другите турски сили в Северна България, което ще даде съществено военно предимство на турците. Героичната отбрана на Шипка на 9, 10 и особено на 11 август осуетява плановете на турското командване и издига още-повече авторитета и самочувствието на българското опълчение. След полученото подкрепление от генерал Радетски руските позиции на Шипка са укрепени.

Втори критичен момент във войната се оказват боевете за Плевен.Генерал Криденер закъснява в похода си на Запад и позволява на 60 хилядната видинска армия на Осман паша да се укрепи в Плевен. От тук турските войски имат възможност да получат военно стратегическа инициатива. Многократните атаки за превземането на Плевен от руските войски се оказва безуспешна. С изработването на план за обсада на града от генерал Тотлебен и включването на румънски войски в подкрепа на руската армия предимството минава на руска страна. Осман маша предприема опит да пробие обсадата.

Въпреки тежките зимни условия руската армия преминава Балкана в две главни посоки.: Отрядът на генерал Гурко през Арбанаския проход се отправя към София, успоредно действат и други руски колони. На 4 януари 1878г. руските войски освобождават София и се насочват към Пловдив. Троянският отряд под командването на генерал Карцов прониква в подбалканските полета освобождава Карлово и по-късно е подчинен на генерал Гурко. Тези обединени сили освобождават Пловдив на 16 януари 1878г. Армията на Сюлейман Паша отстъпва към Гюморджина и Дедеагач.

По това време настъпва и шипченския отряд под командването на генерал Радетски, който в боевете в Шипка - Шейново разбива армията на Вейсел паша. Руските войски се насочват към Одрин, който е превзет на 20 януари 1878г.

След превземането на Одрин високата порта се обръща с молба за сключване на примирие. На 31 .1.1878г. се подписва протокол за приемане на предварителни основания на мира между Русия и Турция.

Условията на примирието и успехите на руската армия предизвикват остра реакция от страна на Англия и Австро-Унгария. Русия е принудена да приеме предложението на западните държави за свикване на поредната международна конференция по източния въпрос.За да влезе с по-добри позиции в предстоящата конференция , руската дипломация дава ултиматум, че ако Турция не приеме всички условия, настъплението към Цариград ще настъпи. На 19 февруари /3 март/ 1878г. в Санстефано е подписан предварителен мирен договор между Турция и Русия, Сърбия, Румъния и Черна гора.Съгласно постановленията на Санстефанския договор българската държава се възстановява като автономно трибутарно княжество с християнско правителство и собствена войска. В територията на България влизат северна България без Северна Добруджа ,която се дава на Румъния, цяла Тракия без Одринско и Гюмурджийско, цяла Македония без Солунско и Халкидическия полуостров. Областите около град Ниш се дават на Сърбия. По този начин границите на Санстефанска България съвпадат в основни линии с етническите граници на българската нация.Официално признати от високата порта във фермана за учредяване на българската екзархия /28. 2.1870г/ и от представителите на Велите сили. Санстефанска България се превръща в идеал за българската нация през следващите десетилетия. В същото време договорът задоволява историческите претенции и на другите балкански народи. Така е очертана една програма за трайно уреждане на формирания въпрос в съответствие с историческите и етнически права на балканските народи.

Но Санстефанския мирен договор е анулиран от Великите сили. Те не искат на балканите да се създаде голяма държава, която да се превърне в преграда за тяхното влияние в Европейския Югоизток. Следва активна дипломатическа дейност, която завършва със сключването през май 1878г. Лондонско споразумение, подписано от руския посланик граф Шувалов. То обезличава постановленията на Санстефанския мирен договор е и първообраз на бъдещия мирен договор, подялба на източното наследство между Русия и Англия.Поради това Лондонското споразумение е прието за основа на свикания през юни Берлински конгрес.На конгреса са подставени Русия , Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и Турция. За председател на заседанието е избран германския канцлер Ото Фон Бисмарк.

Съгласно постановлението на Берлинския договор /приет на 1/13 юли/ българските земи се разделят на 5 части. От Северна България и Софийско се създава васално трибутарно княжество на султана /чл.1/. Южна България под наименованието Източна Румелия остава под пряката политическа и военна власт на султана, ползвайки се с административна автономия /чл.13/.Македония и Одринско остават в пределите на османската империя с обещание за провеждане на реформи в тях /чл.23 и чл.62/. Отново се потвърждава даването на Северна Добруджа на Румъния, а на Сърбия областите около Ниш , Пирот и Враня.

Берлинския договор има съдбоносни последици за развитието на европейския югоизток и за международните европейски отношения.Неговите постановления , несъобразени с националния принцип и с естествените исторически и етнически права на балканските народи, предопределят бъдещето развитие на балканите в условията на непрекъснати войни и конфликти.

Въпреки отрицателните си последици за бъдещето развитие на българската нация, Берлинския договор възстановява макар и в ограничен периметър българската държава.България отново излиза на европейската политическа сцена. С освобождаването на България от османска власт настъпват дълбоки промени в икономиката, политиката и културата на българската нация. Особено по-значителни са промените в селското стопанство, свързани с извършването на т.нар. аграрен преврат, който създава предпоставките за бъдещото буржоазно развитие на България. Българската култура бързо се интегрира в общоевропейските духовни процеси. Княжество България, израждайки се на демократични основи, се превръща в обединителен център за всички българи извън неговите предели. Но българският национален въпрос остава нерешен и навлиза в нов етап на развитие, съобразно променените политически условия на Балканите.

БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ЗА НАЦИОНАЛНО ОБЕДИНЕНИЕ, 1878 - 1912 Г.

/Националноосвободителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия; Българският национален въпрос/

Освобождението на България от Османска власт през 1878 година е преломен момент в историческото развитие на българския народ.Дълбоки промени настъпват в икономиката, политиката и културата на свободна България. Но българският национален въпрос остава нерешен и навлиза в нов етап на развитие, съобразно променените политически условия на Балканите. Историческата мисия на българското общество е да осъществи националното обединение. Със съединението на източна Румелия и Княжество България завършва успешно първия етап от този процес /6 септември 1875г./ Усилията на българското общество се насочват преди всичко към решаването на Македонския въпрос, т.е. освобождаването на Македония и Одринско и присъединяването им към Българската държава. На тази цел е посветена дейността на българската екзархия, националноосвободителните организации /ВМОРО, ВМК/ , външната политика на българското правителство.Решаването на този въпрос зависи от позицията на великите сили и съседните балкански държави.

Интересът към националноосвободителните борби на българите от Македония и Одринска Тракия се заражда още сред съвременниците на епохата. С непреходната стойност на двутомния труд на Христо Силянов “Освободителните борби на Македония”. След 1944г. в резултат на конюнктурни политически причини борбите на македонските българи се разглеждат откъснато от общобългарското развитие /в произведенията на Диньо Кьосев , Туше Влахов и др./ В последните десетилетия този проблем намира научно осветление в изследванията на Константин Пандев / “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско, 1878 - 1903г.”/; Воин Божинов /”Българската просвета в Македония и Одринско, 1870 - 1912г.”/; В трудовете на Й. Шопов, Л. Панайотов и др., посветени на Илинденско-Преображенското въстание.

Изследователите се опират на изворовия материал, останал от епохата - документи на националноосвободителните организации /програми, устави, протоколи/, на официалните институции в България, статии в периодичния печат и др. Голяма част от спомените на участниците в събитията са събирани и публикувани от Л.Милетич. С важно значение са и архивите на Великите сили балканските държави основно тяхната позиция по българския национален въпрос.

Борбите на българския народ за национално обединение намират своето историческо основание в решенията на Берлинския конгрес на Великите сили от 1878г.на този конгрес е разпокъсана Санстефанска България, чийто граници съвпадат в основни линии с етническите граници на българската нация, официално признати от Високата порта в фермана за учредяване на българската екзархия/28.2.1870г./ и от представителите на Великите сили на Цариградската посланическа конференция /1876г./. Подписаният на конгреса Берлински договор /1 юли 1878г./ разделя българските земи на 5 части. От Северна България и Софийско се създава васално тригутарно княжество на султана / чл. 1/. Южна България под наименованието Източна Румелия остава под пряката политическа и военна власт на султана, ползвайки се с административната автономия /чл. 13/. Македония и Одринско остава зад пределите на Османската империя с обещание за провеждане на реформи в тях /чл. 23 и 62/. Потвърждава се даването на северна Добруджа на Румъния, а Нишко , Пиротско и Вранско - на Сърбия. Берлинският договор има съдбоносни последици за развитието на европейския югоизток в условията на непрекъснати конфликти, тъй като неговите постановления не са съобразени с националния принцип и историческите права на българските народи.

Съпротивата на българския народ срещу решенията на Берлинския договор се изразяват в изпращането на петиции и протестни писма до правителствата на Великите сили. Върхова изява на тази съпротива е Кресненско-Разложкото въстание / октомври 1878 - май 1879г./ . Макар и да завършва с поражение, по своите цели , характер и резултати то е продължение на българската националноосвободителна революция.

Процесът на единнонационално развитие продължава и след 1878 г. , независимо от политическото разпокъсване на българската нация. Българската общност на Балканите, макар и при различни условия на живот , се проявява единна и в икономиката, и в политиката, и в културата, независимо, че разпокъсването забавя този процес. Целта е националното обединение.Но съществуват определени различия между отделните фактори - управляващите среди в София и Пловдив, екзархията, освободителните организации.

Задачата пред Княжеството е да се превърне България в силен политически фактор с оглед на голямата и национална мисия. Непосредствената цел на движението в Източна Румелия е да се утвърдят автономията и българския характер на областта, което улеснява Съединението през 1885г. Проблемите пред българите от откъснатите територии са сериозни и от различен характер. В Северна Добруджа българското население е подложено на денационализация, тъй като румънските власти закриват българските църкви и училища. Започва румънската колонизация в тази област, за да се промени нейния етнически облик. Подобна политика водят и сръбските власти по отношение на българите в Западните покрайнини.

Но най-сериозна и належаща задача е да се защитят българите в Македония и Одринско от посегателствата на турската власт. В тези земи живеят над 1.5 милиона българи /по данни на Васил Кънчов/ . Положението на българското население се усложнява от общото състояние на империята , както и от редица обстоятелства, възникнали след края на руско-турската война от 1877 - 1878 година. Македония и Одринско се превръщат в гранични провинции и в тях са установени големи военни гарнизони, която издръжка се поема от местното население.

Българското население е тероризирано от широкото по размери разбойничество, както и от тъй наречените мухаджири /бежанци/, които заграбват земите на българските селяни. Системният терор принуждава хиляди българи да се изселват в освободените части на България.

Единствен официален представител на българите в Македония и Одринско е българската екзархия. Като общобългарска институция тя олицетворява духовното единство на всички българи, независимо от териториите, които населяват/според чл.38 от Търновската конституция/.В духовно отношение Екзархията представлява Санстефанска България. Цел на Екзархията е съхраняване на националното съзнание на българите чрез мирни средства - чрез развитие на българското просветно и културно дело в Македония и Одринско и чрез преминаване на българите по тези области под нейната духовна юрисдикция. За изпълнението на тази цел екзарх Йосиф настоява пред Високата порта да се изпълни султанския фермен от 28.2.1870г. Според законите на империята само онези етнически общности, които притежават призната църковна йерархия могат да имат и официално признати училища.

Въпреки първоначалните трудности, екзархията постепенно укрепва позициите си и към края на 19 век тя притежава 7 епархии, утвърдени със султански берати: Охрид и Скопие /1890г/, Неврокоп и Велес /1894г./, Битоля, Дебър и Струмица /1897г./. Екзарх Йосиф успява да наложи признаването на екзархийски наместници /без берати/ и в останалите 8 епархии на Македония, а също и така и в Одринско. В двете области повече от три четвърти от българското християнско население преминават под нейното ведомство. Екзархията отстоява своите позиции в остра борба с Цариградската гръцка патриаршия, със сръбската и униатската пропаганда.Католическите мисионери не засягат националното чувство на българите, но спомагат за духовното им разединение. Чрез своята църковна дейност екзархията спомага да се съхрани националното съзнание на българското население от чуждото духовно влияние.

Втората насока в нейната дейност е свързана с развитието на просветното и културното дело на българите. В големите административни центрове българите имат свои гимназии, а в по-малките селища - класни училища. В Солун българската общност притежава три гимназии - Българската мъжка гимназия “Св.св. Кирил и Методий” /1890г./ “Българската девическа гимназия “Св.Благовещение” /1893г./ и търговска гимназия.Главен просветен център на българите от Тракия е Одринската гимназия “Д-р П.Берон” /1891г./, а по-късно е открита и девическа гимназия.В навечерието на войните българите имат 12 гимназии в двете области /педагогически училища в Скопие, духовна семинария в Цариград и др./.

Дейността на епархията е първият основополагащ етап в развитието на българското националноосвободително движение. Нейната дейност е преди всичко национална - политическа и културна, а религиозните проблеми остават на заден план.Екзархията отстоява интересите на българите не само пред турската власт, но и пред представителите на Великите сили. Неоценими са заслугите на един от най-просветените българи от този период екзарх Йосиф /1840г.- 1915/.


 




уебсайт на изплащане     Referatite.info    
 

Copyright © 2014 Уеб дизайн от ВИБ Сълушънс ООД. Всички права запазени.
 

Връзки: бизнес каталог · Здравен Център · за реклама