І. Създаване и развитие на религиите

Понятието религия днес се употребява в смисъл на вероизповедание, т.е. вяра в един или повече богове, и практикуване на обвързаните с тях култови практики и ритуали. Религията изразява отношението към "свято" (sacra) и "несвято" (profana).

В много религии се съдържа търсенето на истина за началото на света и за неговия край, т.нар. космогония, както и за произхода на човека и за неговата връзка с боговете т.нар. теогония.

Спонтанното сближение между различните религии е известно още от най-долбока древност. Най-силно изявен е синкретизмът в Римската империя през ІІ-ІІІв., който се развивал успоредно с християнството; самото християнство се нагаждало към паганизма чрез възприемането на езически вярвания ритуали и обредно-календарни празници.

Възникването на религиите и причините довели до вярата в свръх естествените сили и явления още в зората на човешкото общество, мястото им в ежедневието на човека и в обществения живот - това отдавна са темите на изследване и дискусии между учени и теолози в областта на историята на религиите.

Без съмнение най-трудни за изследване, но и особено важни са проблемите около възникването на човешката религиозната, които се проучват интердисциплинарно на основата на реликтите от най- дълбока древност, съхранени и до днес човешки общества. Чрез изучаването на митовете на изостанали далеч от цивилизацията племена живеещи в стадия на събирателството, лова или елементарното земеделие се изучава и разбира религиозността през палеолита и неолита. Етнолози и социолози изучават и тях и разказите за видяното на участниците във Великите географски открития, както и фолклора на цивилизованите народи.

Разбира се, че тук именно помагат особено много и реликтите на ранните общества открити от археолозите. Силен пример в това отношение са пещерните рисунки от палеолита.

Колкото повече човек изучава религиите, толкова по-добре разбира, че те - също като инструментите или езика - са неразделна съставна част от инструментариума на символичното мислене. Въпреки тяхното несходство всички те изпълняват двойнствената функция едновремено да дават на нещата цялостно значение, което те сякаш нямат сами за себе си и да изваждат хората от тяхната индивидуална изолация и да ги поставят в една вдъхваща увереност, висшестояща, значима общност.

ІІ. Възникване на християнството

При изследването на този проблем трябва да имаме предвид две съществени обстоятелства:

Отговорът на първия въпрос изисква внимателен поглед върху произхода на гръцката и римската религии, коитока оказали най-голямо влияние върху християнството.

Между гръцката и римската религии се забелязват съществени различия: при гърците е на почит култът към героите, докато при римляните - с предимство е култът към мъртвите.

Преди появата на християнството се забелязва засилено търсене на нещо ново в традиционния религиозен живот, провокирано от нарастващата обществена необходимост от състрадание и утешение.

Някои изследователи на епохата се питат откъде идва този стремеж към обновяване на традиционните култове. Изглежда отговора трябва да търсим в нещастията, които се струпват в периода на кризата върху хората; обзелото мнозина безверие и липса на перспектива в този свят както и липсата на вяра в друг.

Новата религия трябва да удовлетвори изискванията за справедливост, равенство и братство. Именно тези качества притежава родилото се в Палестина сред евреите и елинизираните юдеи християнство. Неговата основна идея за Богочовека-месия е свързана с месията му да утеши угнетените и унезените. Монотеистичният характер на християнството се доближава до прозренията на част от интелигенцията, която в хода на своята еволюция сама достига до идеята за единния бог. Отговорът на въжделенията на множеството за мистика в религията и накрая на стремежите на у правляващите да въведат един санкциониран централизъм дава християнството.

При наличието на тези обстоятелства християнството има всички шансове да спечели римското общество, да стане официална, а след това и държавна религия.

ІІІ. Разпространение на християнството на Балканите

Сред новите народи дошли да сменят античния гръцко-римския свят, славянските народи се движели зад другите. Последното обстоятелство, обаче имало за тях съдбносно значение. До известна степен тук се оправдало класическото изречение: tarde или post venietibus ossa т.е. на закъснелия на пир се давали оглозгани кости. в последствие посоченото обстоятелство славянските народи приели християнството твърде късно.

Ако немското племе готи още към ІV век става християнско и дори църковно организирано, то за приемане за християнството от славянските народи може да се говори само пет столетия по-късно - през ІX век, а най-големия клон на славянството русите го приели в самия край на десети век.*

Към ІXв. славянските народи се обособили в княжествата: българско, моравско, панонско, руско, полско, чешко и сръбските и хърватските жупанства. Тогава не само между отделните княжества, но и в самите тях, във вътрешния им живот нямало ред и мир.

И славянското, разбито на малки племенни държави, разложени вътре трябвало да се бори за самосъхранение от една страна с високо образованата Византия, а от друга - с младата, пълна със сила западно-римска империя.

* Михаил Поснов - Християнска култура т.3, История на църквата, избрани съч. изд. Анубис, 1994г., стр.78.

Предвид на това, от началото на ІXв. пред славяните стояла страшна дилема: от една страна все по-ясно се проявала нуждата да приемат пристиянството, понеже то откривало достъп в средата на образованите народи, унищожавало обикновения предлог на франките за настъпателна война, давало гаранция за нов обществен строй на християнски начала; от друга приемането на християнството привличало в страната чуждо духовенство по кръв и възпитание, от цялата си душа предадено на Запада или Византия и подчинено на духовния глава на Рим или Цариград. Да се запази независимостта след приемането на християнството, да се противодейства на поглъщащото влияние на християнските центрове било невъзможно само при едно условие - преобразуване на славянския разговорен език в литературен. А за това било необходимо създаването на нова азбука.

В този именно критичен за славянството момент се явяват, като че ли пратени от небето - солунските братя - Кирил и Методий. Като осавуме настрана големите въпроси:

Въвеждането на славянския език като литературен в живота било голямо събитие за тогаващния гръцко - римски и немски свят. Болшинството поддържало триезичната ерес за служене на бога и проповед за Христос на гръцки, латински и еврейски езици. Кирил и Методий трябвало много да се борят с тая "ерес" - да издържат горещия спор във Венеция по пътя за Рим.

Разбира се немските народи възстанали против допускането на славянския език като богослужебен. Кирил и Методий трябвало да дирят защита в Рим, и те я намерили... От казаното се вижда какво представлявал литературния език на Кирил и Методий и християнската църква, която с негова помощ се разпространявала за славянските народи. Като източници на църковно и изобщо славянско просвещение, те дали възможност да се създаде родно национално духовенство, а чрез това да се затвърди политическата независимост на славянските народи от Рим и Византия. Оттук разбираемо е възникването на славянските национални църкви.

ІV. Дискусионни проблеми по покръстването

В Българската историческа наука съществуват някои сложни проблеми, които по-рано или се подценяваха и не бяха достатъчно разработени или се считахавече за окончателно решени, сега се оказаха твърде актуални. Тези проблеми получиха допълнително осветление и публикуваните десетки томове с извори, които предизвикаха оживена дискусия и дадоха простор за нови по-задълбочени изследвания.

Искам да подчертая, че второто по време и важност събиетие в българската средновековна история, след създаването на българскта държава през 681г., е покръстването. Именно за това реших да се занимая с тази тема, която е привличала вниманието на редица историци и широк кръг специалисти. В редица общи съчинения, монографии, студии и статии се разглеждат много от аспектите на избраната от мен тема. Трябва да отбележа трудовете на следните български и руски учени положили в своите публикации солидни основи за бъдещата идследователска работа по тази проблематика: Евгений Глубинский, Матвей Соколов, М.С. Дринов, Димитър Цухлев, Йордан Иванов, Васил Н. Златарски и Иван Снегаров.

Според Тодор Събев въпреки някои недостатъци съчиненията на първите трима автора се различават с целта си да обхванат всички налични извори и критичното им използване. В тази насока се е проявил и Д.Цухлев. Той е бил амбициран да обгърне цялата библиография и въз основа на нея да създаде пълен очерк върху историята на Българската църква. Тази задача е почти осъществена, но научния подход невинаги е на висота. Той сам и с основание бележи: "Трудно се оре и работи на поле, което от векове е напуснато и обрасло с непреодолими храсти и бодли, които отколе завиват развалините на някогашния наш развит и славен църковен живот. За неговото обработване се изискват не само дълго време и средства,... а и цяла редица по-талантливи и учени работници".

По време на социалистическия период на научни изследвания в дадената област по-значителен принос имат К.Иречек , В. Иванов, П Мутафчиев, Ив. Дуйчев, В. Бешевлиев, Ю. Трифонов, Ал. Чучулайн и др.

Сред чуждестранните учени се открояват H.Gelzer, J.B. Bury, J.A. Gustav Herengother, Jasques Zeiller, Fr. Dvornic и др.

Според проф. Тодор Събев "... въпреки успеха на тези многобройни творци с техните солидни съчинения, при все още оскъдните извори и при неизбежното остаряване на материала дори и в най-добрите изследвания, в новата епоха съществуващите бели полета се увеличиха. Констатирано бе, че не всичко е добре обосновано и общоприето; че са необходими още проучвания и допълнителни извори, преоценка на някои от историческите паметници или нови аргументи и защита на лансирани по-рано идеи, хипотези и теории".

Един от най-дискутираните въпроси, свързани с голямата тема за покръстването се оказва въпросът за проникването на християнската мисия сред славяни и прабългари преди официалното покръстване при княз Борис І. През 1954г. Ал. Бурмов подлага на критика някои основни положения и доказателства в трудовете на длуги учени и отрича становището за масово разпространение на "новата религия" в България преди втората половина на ІХв. Застъпена бе тезата, че християнизирането на славяни и прабългари е станало едва след покръстването на княз Борис (865г.), при това с насилие над широките народни маси - противници на новаторство във верската област. Основната мисъл на автора е, че християнството е наложено от българския владетел и господстващата класа внезапно, с ясно определена цел: да се укрепи държавната власт и да се утвърди феодалния строй.

"В средата на ІХв. Ал. Бурмов изтъква, че феодалните производствени отношения, феодалния базис са вече господстващи. Но те се нуждаят от идеологическа надстройка, ... обосновка и авторитетна санкция, която да ги укрепи напълно и да съдействува за тяхното по-нататъшно разширение. Такава надсройка ..., обосновка и санкция през това време в Европа бе християнството... Затова преди всичко младата българска феодална класа, която се стремеше към укрепване и увековечаване на своето господсво над зависимото селячество, пристъпи към налагане на християнството за господстваща религия в българската държава."

Проф. Емил Георгиев излиза с възражение срещу тази полемична статия. Той привежда нови аргументи в полза на становището за постепенно и масово разпространение на християнството в България до официалното покръстване при княз Борис.

Не след дълго ценна студия по започнатия научен спор публикува Ив. Снегаров, която бе принос в преодоляването на крайни становища и в извеждането на започнатата дискусия по верен път.

По-нататък застъпеното от Ал. Бурмов становище бе разработено от П.Хр. Петров и В.Гюзелев в интересни и задълбочени изследвания по тази проблематика. В своята публикация П.Хр. Петров стига до следните изводи:

"И така всички налични данни показват, че покръстването на българите е било решено с мирния договор в края на 863г., а извършването през пролетта на 864г.

Определянето на точната дата на това бележито събитие дава възможността да се определи точната хронология на редица събития: немско-български съюз пред 862г. и решение за приемане на християнството от Запад; византийско-моравски съюз през същата година и привличането на сърби и хървати на страната на Византия; война на България против сърби, хървати и великоморавци през 863г.; вероятни първи опити за разпространение на християнството в някои от западните области през същата година; намеса на Византия във войната през есента на 863г., сключване на мира и покръстване на българските пратеници в Константинопол; подготовка на византийското духовенство за мисия в България през зимата на 863-864г.; покръстване на княз Борис І и неговия двор (в това число и на Симеон) през 864г.; разпространение на християнството в страната и продължителни преговори с Константинопол за уреждане на български църковен въпрос - през втората половина на 864г. и първата половина на 865г.; разрив с Византия, антихристиянски метеж и решение да се подновят връзките с Рим и Немското кралство - през втората половина на 865г.; свързване с Людовик Немски и папа Николай през 866г.

Определението на тази хлонология поставя редица проблеми пред историческата наука. Много от посочените събития се нуждаят от съвсем ново обяснение, а други ще трябва да бъдат огледани отново.

Уточняването на датата поставя и други, по-странични, но не по-малко важни въпроси: решително трябва да се отхвърли мнението на Златарски за ново летоброене с 5505 и цялата хронология на християнския период да се подложи на ново проучване; наново трябва да се прегледа цялото прабългарско летоброене, тъй като досега то имало за опорна точка годината 865 за израза "етх бехти"; твърдото установяване на годината на покръстването и на "предложложение книг" показва, че тези дати са проникнали от България в руските и сръбските летописи, а това от своя страна поставя с цялата си сериозност въпроса за книжовните влияния и връзки; точното определение на датата на покръстването открива най-сетне пътя и към окончателното изясняване на въпроса за времето на създаване на славянската писменост".

Самият термин "налагане на християнството..." е усвоен в няколко официални издания на БАН . Той обаче не се възприема от всички историци. в редица колективни трудове, монографии и студии на наши и чужди учени се срещат следните определения: "разпространение", "приемане", "възприемане", "въвеждане" на християнството, " покръстване на българите", "християнизация на българския народ".

Дискусията продължава да привлича интереса на редица изследователи. Този спор обхваща също годината на покръстването на княз Борис. В научната литература повече от сто години продължават разногласията относно датата на покръстването на българите, като мненията се движат в хронологичната граница 863-867г. Редица студии и монографии на изтъкнати историци, археолози, изкуствоведи и литератори допринесоха твърде много за изясняването на тези въпроси. Все още обаче има доста дискусионни и нерешени проблеми.

За това състояние на нещата навярно допринесоха и някои становища за "безплодния характер" на дискусията относно християнството в България до 865г.

В. Златарски налага схващането, че княз Борис І е приел кръщението на 14 септември 865г. Това гледище по9късно е разколебано от A.Vailant, M.Lascaris и П.Хр. Петров. Те смятат, че покръстването е станало през 864г.. Гледището на В. Златарски е защитено отново, но със същите аргументи от Ив.Снегаров.

Напоследък полският историк T. Wasilevski изказа хипотезата, че българския княз е изразил съгласие да се покръскти заедно с подвластния си народ през 866г.

Опорна точка и главен аргумент на сочещите като година на покръстването 865г. или 866г. е надписът при село Балши в Албания. Надписът е открит върху колона по време на Първата световна война. Местохождението му в момента е неизвестно. Началото на надписа е допълнено съвсем произволно.

/Текст и превод - В. Златарски. Намереният в Албания надпис е с името на българския княз Борис - Михаила Slavia, ІІ, 1923-1924 с.61-91/

...[покръсти се от бога владетеля на българите] Борис, преименуван Михаил, с дадения нему от бога народ в годината 6374 [=866г].

По-късно бе изразено мнение, че той бил поставен за отбелязване на границата.

Редица изследователи продължиха успешно работата си в тази област. Но за съжаление в новата многотомна История на България (изд. на БАН), посветена на 1300-годишнината от основаването на държавата, не се споменава нищо за този така интересен надпис. Този исторически факт сам по себе си налага нуждата от допълнителна монография, която си поставя задачата да хвърли светлина както върху разпространението на християнството сред славяни и прабългари, така и върху неговото проникване и въвеждане като официална религия в българската държава. Изследването трябва да се построи върху критичното изучаване, сравняване, преоценка и вграждане на почти всички основни извори. Подобова да се отдаде по достойнство признание на многобройните предшественици с техните приноси в това научно поле, като се отчита и фактът, че всички трудове по нашата материя "остаряват" и "всеки двадесет години трябва да бъдат подновявани".

Краткий очерк исторiи Православних церквеи Болгарской, Сербской и Руминской или Молдо-Валашкой, М. 1971.

Из древней истории болгар. Образованiе болгарской национальности. Принятiе христiаства болгарскими Славянами, Спб.,1876

Исторически преглед на Българската църква от самото начало до днес, Виена, 1869 (Съчинения,т.ІІ, С., 1911); - Заселенiе Балканского полуострова славянами, М., 1872 и др.

История на българската църква, т.І, С., 1910

Северна Македония. Исторически издирвания. С образи и карти, С., 1906;- българите в Македония.

Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска картаи статистика, І изд., 1915; ІІ доп.изд., С. 1917 (и др. съчинения).

Нови известия за най-древния период на българската история.-СбНУНК, XІ, 1894;

История на Охридската архиепископия с т.ІІ 1924;-Учредяването на българската православна църква.-МП, 1934, кн.1; Кратка история на съвремените православните църкви, т.І, С.,1944; т.ІІ, С., 1946 (и др. съчинения)

Самостойна народностна църква в средновековна България (християнизаторски процес, основаване и възход, автокефалия и международно положение. Църква и държава, роля и значение). Синодално издателство,1987г.

Княжество България, т.ІІ - Пътувания по България, Пловдив, 1899г.

Стари църкви и манастири в българските земи (ІV-XІІ в.) - ГНМ за 1922-1925, т., С., 1926

Вж. Ив.Дуйчев, Професор Петър Мутафчиев (животописен очерк) - Статия-оценка в труда на П.Мутафчиев, История на българския народ, т.1, ІІІ изд., С., 1948.

Българския югоизток през първата половина на VІв. Начални славянски нападения.-Бел.П, 1942, 1;същото в кн. му Българското средновековие. Проучвания върху политическата и културна история, С., 1972. За истороведческите приноси на Ив.Дуйчев през същия период вж. Из старата българска книжнина, кн.І, С., 1940

Религията на прабългарите.-БИБ,.ІІ, С., 1930;- вярата на първобългарите.-ГСУ ИФФ, т.XXXV,1943

Цар Борис-Михаил (време, царуване и величие), С., 1927.

Св.Борис, княз български. Неговото културно-историческо и църковно народностно значение, т. І и ІІ, С., 1914.

Ungredruckte und ungenugend veroffenlichte Texte der Notitiaeepiscpatuumq Munhen,1901 (и др. съч.)

History of eastern Romam Empire from the fall Irene to the accesion of Basil I (802-867), London, 1912; - Българите през ІXв. и покръктването на славяните и българите.-ИИД, кн.ІV,1915.

Protius, Patriarch von Konstantinopel, Sein Leben, sein Schrfen und das grichische Schismaq Bde І-ІІІ, Regensburgq 1867-1869.

Les origines chretinnes dans les provinces danubiennes de l'empire romain, Paris, 1918.

Les slaves, Byzance et Rome au lex siecles, Paris, 1926.

Александър К. Бурмов. Против Буржоазно идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството в България през ІХв.-ИП, 1954, кн.2, с 36

Емил Георгиев. По въпроса за християнизирането на средновековна България (Против догматизма и схематизма в нашата историческа наука). - ИП, 1954, кн.5, с 82

Ив. Снегаров. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865г.) - ГДА "Св.Климент Охридски" т.V (ХХХІ), С., 1956, с. 3

П.Хр.Петров. За годината на налагане християнството в България.-ИИИ, т.14-15, С., 1964, с.569; - Покръстването на българите. - ИП, 1965, кн.3, с. 33 сл.; La politique etrangere de la Bulgarie au milieu du IX siecle et la conversion des Bulgares. - BBG, 1966, 2; - Ал. Бурмов като историк на средновековна България - Александър Бурмов. Избрани произведения в три тома, т.І. С., 1968, с 13-14; В.Гюзелев, Княз Борис І. България през втората половина на ІХ век, С., 1969; Vassil Gyuzelev, The Adoption of Christiannity in Bulgaria, Sofia, 1976.

Напр. История на България в два тома, т.І, С., 1954, с.101,; ІІ изд., С., 1961, с.94.

Д.Ангелов. Богомилството в България, С., 1961, с.43,60,61; Образуване на Българската народност, С., 1972, с.265,272,283,354.

Ив.Снегаров. Християнството в България..., с.3 М.Войнов. Някои въпроси във връзкас образуването на българската държава и покръстването на българите-ИИИ, т.10, С., 1962, с.279.

Ив.Снегаров. Старобългарският разказ "Чудото на Св. Георги с българина" като исторически извор.-ГДА "Св.Кл.Охридски", т.ІV, С., 1955; - Епархийските списъци като извор за християнизиране на балканските славяни,-ИИБИ,т.6 С.,1956; - 1100 години от покръстването на на българския народ, С.,1966- в коя година се е покръстил българският княз Борис.-ИП, 1966, кн.5; Д.Ангелов. По някои въпроси около покръстването на българите.-ИП, 1065, кн.6; - Покръстване на българите - причини и последици.-СБ. Православието в България /генетико-историческо осветление/, С., 1974; Т.Събев, Проникване на християнството в България до 865г. - ГДА"Св.Кл.Охридски",т.ХV, 1, 1964.

A. Vaillant et M.Lascaris: La date de la conversion des Bulgares; Res 13, 1933, 5-15.

T.Wasilevski, Data chreztu Bulgarii, PSI 18, 1968,124-129 и Bizantjium i slowianie 138-146.

в книгата на П.Петров и В.Гюзелев . Христоматия по история на България, т.1, изд. Наука и изкуство, С., 1978, Ранно средновековие (VІІ-ХІІв.)

История на България в четиринадесет тома. Първа българска държава, т.2, С., 1981.

Fr. Dvornik, op. cit. (Les slaves...), With a new introduction by Peter Charanis, Hattisburg, Miss., Academic international, 1970, p.VII.

1

15