ТЪКАНИ ЕПИТЕЛНА И СЪЕДИНИТЕЛНА ТЪКАН

Човешкият организъм е изграден от четири основ­ни вида тъкани: епителна, съединителна, мускулна и нервна.

Епителната тъкан (фиг. 1) е комплекс от плътно при­лепнали една до друга клетки, които произвеждат много малко междуклетъчно вещество. Формира се от трите зародишни пласта: ектодерма (външен), ендодерма (вътрешен) и мезодерма (среден), които се образуват през първия месец от развитието на зародиша.

Епителната тъкан бива покривна и жлезиста. Покривният епител изгражда външния слой на ко­жата - епидермиса, постила кухините на храносми­лателната, дихателната и отделителната система и на кръвоносните съдове. Клетките на покривния епител имат разнообразна форма: плоски, кубични, цилиндрични. Според броя на слоевете покривни­ят епител е еднослоен и многослоен.

Жлезистият епител е изграден от клетки с осо­бено активен комплекс на Голджи, произвежда и от­деля секрети. Образуват се различни по размери, структура и функция жлези. Най-елементарните жле­зи са единични жлезисти клетки, разположени меж­ду покривния епител. Едни от жлезите отделят сек­рета си направо в кръвта и лимфата (щитовидна жлеза, хипофиза). Това са жлезите с вътрешна сек­реция, или ендокринни. Произведените от тях сек­рети се наричат хормони (от гръцката дума хормао - подбуждам). Секретът на други жлези се отделя навън от тялото (потните, мастните, слъзните и млеч­ните жлези). Това са жлези с външна секреция, или екзокринни. Някои жлези като например половите имат екзокринна и ендокринна секреция (фиг. 2).

Съединителната тъкан (фиг. 3) е изградена от твърде разнообразни по вид клетки и от изобилно междуклетъчно вещество, произвеждано от тях. Съ­единителната тъкан произлиза от мезодермата (сред­ния зародишен пласт) и свързва останалите тъкани при изграждането на органите, откъдето идва и нейното наименование. В зависимост от вида на клетките и състава на основното вещество съединителната тъ­кан изпълнява различни функции в организма и се дели на две групи: 1. Тъкани със защитна и изхран­ваща (трофична) функция. 2. Тъкани с опорна (ме­ханична) функция. Към първата група спадат:

- рехава влакнеста съединителна тъкан - изгра­дена е от клетки и междуклетъчно вещество. Разпо­ложена е в подкожието, обвива кръвоносните съдо­ве, нервите и много от вътрешните органи;

- мастна съединителна тъкан - намира се най-вече в подкожието и около бъбреците. Всяка клетка съдържа по една голяма мастна капка. Мастната тъ­кан е значителен енергиен резерв и има топлоизола­ционна функция.

- мрежеста съединителна тъкан - изградена е от звездовидни клетки. Тя е основа на всички кръ-вотворни органи (костен мозък, далак, лимфни въз­ли). Осигурява защита срещу болестотворните мик­роорганизми. ^

Втората група съединителна тъкан се характеризи­рат с малко на брой клетъчни елементи и значително количество междуклетъчно вещество. Намира се пре­ди всичко в органите на опорно-двигателната система.

- плътна влакнеста съединителна тъкан - клет­ките й са вретеновидни, а в междуклетъчното вещес­тво се намират голям брой колагенни и еластични влакна. Изгражда сухожилията и обвивките на мус­кулите, както и капсулите и връзките на ставите.

- хрущялна тъкан - състои се от клетки, разпо­ложени поединично и на групички, и значително ко­личество плътно междуклетъчно вещество. Най-мно-го хрущялна тъкан има в областта на ставите (мес­тата на свързване на костите помежду им). Участва в изграждането на носа, ушните миди, трахеята, грък­ляна, бронхите.

- костна тъкан - най-сложно устроената съедини­телна тъкан. Образувана е от звездовидни клетки, раз­положени сред много твърдо междуклетъчно вещест­во. В костната тъкан са отложени голямо количество минерални соли и най-вече калций и фосфор. Харак­терно е, че клетките са подредени в концентрични кръ­гове, а между тях пространството е изпълнено с меж­дуклетъчно вещество. Тъканта наподобява множество цилиндри, разположени един в друг. През кухината на най-вътрешния цилиндър минава малък кръвоносен съд, който изхранва заобикалящата го тъкан. В зависи­мост от подреждането на костните пластинки се раз­личават плътно и гъбесто костно вещество.

Към съединителната тъкан обикновено се причислява още един вид тъкан - кръвта. На пръв поглед тя не отго­варя на представата ни за тъкани като за повече или по-малко плътна маса. Доколкото обаче кръвта е изградена ^•от кръвни клетки (формени елементи) и течно междукле­тъчно вещество (плазма), тя също е тъкан. Кръвта е ос­новната вътрешна течна среда. Някои автори я разглеж­дат като отделна кръвна тъкан.

МУСКУЛНА И НЕРВНА ТЪКАН

Мускулната тъкан (фиг. 1) произхожда от мезодер-мата - средния зародишен пласт. Мускулната тъкан е изградена от клетки, които притежават свойствата възбудимост, проводимост и съкратимост. При възбуждането се променя пропускливостта на кле­тъчната мембрана за йони и възникват електрични сигнали. Познати са 3 вида мускулна тъкан: напреч-нонабраздена, сърдечна и гладка.

Напречнонабраздената мускулна тъкан заема 40 % от масата на тялото и е изградена от дълги многояд-рени клетки, наричани влакна. Ядрата са разположе­ни в периферията на влакното, под клетъчната мем­брана. Основната част от цитоплазмата е съставена от миофибрили. Това са много тънки нишки от еди­ния до другия край на влакното с тъмни и светли ивици при наблюдение с микроскоп. На миофибри-лите се дължи основното свойство на мускулното влакно да се съкращава. Тези мускулни влакна изг­раждат скелетните мускули, извършват бързи и мощ­ни съкращения с кратък период на почивка и затова лесно се изморяват. Съкращават се волево под дейс­твие на импулси от кората на главния мозък.

Гладката мускулна тъкан е изградена от вретено-видни клетки с по едно ядро, разположено в центъра им. Миофибрилите трудно се различават с микроскоп за разлика от набраздената мускулна тъкан. Оттук идва названието й - гладка. Извършва бавни, ритмични сък­ращения. Регулира се от вегетативната нервна систе­ма. Изгражда стените на храносмилателната, отдели­телната, дихателната система и на кръвоносните съдо­ве. Няма признаци на умора. Изразходва много по-малко енергия в сравнение с Напречнонабраздената.

Сърдечната мускулна тъкан е изградена от клетки,

които в краищата си се разклоняват и се съединяват една с друга с междуклетъчни дискове. Всяка клетка има ядро, разположено в центъра й, а също и миофиб-рили, които са напречнонабраздени. Извършва бързи ритмични съкращения с дълъг период на почивка и затова не се изморява. За нея е характерна автоматът - свойството да се самовъзбужда и да генерира импул­си без въздействие отвън, но се влияе и от вегетативна­та нервна система. Изгражда само сърцето. Притежа­ва свойства и на другите два вида мускулна тъкан.

Нервната тъкан (фиг. 2) произхожда от ектодер-мата. Изградена е от нервни клетки с преводна функ­ция - неврони, и от помощни клетки - невроглия. Не-вронът е изграден от тяло и израстъци, обикновено един дълъг - аксон, и няколко къси - дендрити. Не-вроните притежават свойствата възбудимост и про­водимост. При възбуждане се пораждат електрични сигнали, които се разпространяват по неврона като нервен импулс. Някои неврони имат свойството ав-томатия, защото могат да се самовъзбуждат.

Основните неврони са три вида (фиг. 3): сетивни, междинни и двигателни. Сетивните неврони преда­ват импулси от рецепторите (клетки или нервни окончания, които възприемат промените във външ­ната среда - дразненето) към централната нервна система. Междинните неврони свързват сетивните с двигателните, а двигателните предават импулси към ефекторите (органи, които изпълняват „разпо­реждането" на централната нервна система; могат да бъдат други неврони, мускули или жлези). Денд-

ритът изпълнява ролята на вход, тялото анализира постъпилата информация, а аксонът е изход. Сетив­ният неврон има тяло с един израстък, който се разклонява на две. В междинните неврони се извър­шва сложно взаимодействие и обединяване на ин­формация от много източници. Те участват в регу­лацията и на сложното поведение. Телата на невро-ните също приемат информация от други неврони. Невроните се свързват помежду си и с мускулната тъкан чрез синапен (фиг. 3).

Най-често аксонът е покрит с миелинова обвивка от липопротеин (мастно-белтъчна), която го изолира от вън­шната среда и по този начин импулсът се разпространя­ва с по-голяма скорост. Ако тялото на неврона не е засег­нато при нараняване, той бързо възстановява израстъци­те си.

Невроглията е изградена от различни по вид клетки. Едни от тях подпомагат обмяната на вещества между кръв­та и невроните, други унищожават загиналите неврони или попадналите в близост до тях микроорганизми, а трети образуват миелиновата обвивка на аксоните.

ОПОРНО-ДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА

Опорно-двигателната система на

човешкото тяло е съставена от па­сивна и активна част. В пасивна­та част се включват костите, ставите и ставните връзки, ко­ито заедно изграждат скелета. Скелетът осигурява опората на тя­лото и необходимите лостови сис­теми за действието на мускулите. В активната част на опорно-двигателния апарат се включ­ват различните мускули, които са прикрепени към костите на ске­лета и чрез съкращаването си привеждат в движение частите му. Двете основни съставки на опор-но-двигателната система осигуря­ват статичната стабилност на тя­лото, позволяват движението на частите му една спрямо друга, а също и преместването на цялото

тяло в пространството. Всички движения на тялото се нуждаят от точна координация във времето и пространството. Това се постига чрез нервната система и упражня­ваната от нея двигателна регула­ция. Опорно-двигателната систе­ма е известна още като антигра-витационна система, тъй като силата на земното притегляне е една от основните сили, на кои­то трябва да се противодейства непрекъснато, ако тялото тряб­ва да запазва своето положение в пространството или да го про­меня независимо от нейното действие. Опорно-двигателната система като цяло е около 60 -70 % от цялата телесна маса, като скелетът е около 1/5, а мус­кулите - 2/5 от нея.

ЧОВЕШКИЯТ СКЕЛЕТ И УСТРОЙСТВО НА КОСТИТЕ

Човешкият скелет е съставен от над 210 различни кос­ти, групирани в осев и добавъчен скелет (фиг. 1). Осе­вият скелет дава централната опора на тялото и включва гръбначния стълб, гръдния кош и черепа. До­бавъчният скелет включва костите на раменния и на тазовия пояс и костите на свободния горен и долен край­ник. Поясите свързват крайниците към осевия скелет и осигуряват стабилност и широк размах на движенията.

Скелетът на човека е сходен по устройство със ске­лета на гръбначните животни, но във връзка с изпра­вения стоеж и трудовата дейност има някои характер­ни особености. Формата на гръбначния стълб е двой­но 8-образно извита, изпъкнала леко напред в шийна-та и в поясната област и леко назад в гръдната и кръ­стната област. Това значително подобрява механич­ните качества на гръбначния стълб, като запазва не­говата гъвкавост. Във връзка с по-голямото развитие на мозъка при човека се е увеличило съотношението на мозъковия спрямо лицевия череп. Долните край­ници са се удължили, а костите на горните крайници са станали по-къси. Костите на дланта са по-удълже-ни, подвижността в костите на ръката е увеличена. Особено характерна е възможността за противопос­тавяне на палеца на другите пръсти на ръката. Ходи­лото е с добре изразен сводест строеж. Всички тези промени позволяват по-голяма устойчивост в изпра­вено положение на тялото и много по-съвършени и фини движения, особено в пръстите на ръката.

Устройство на костите. Костите на тялото са изг­радени от няколко тъкани, като най-обилна е костна­

та тъкан. При костите междуклетъчното вещество е предимно от неорганични съставки, които са около 45 % от общата маса на костта. В особено голямо ко­личество е калциевият фосфат. Костите съдържат още вода и органични вещества. От органичните вещест­ва най-много са белтъците. Неорганичните съставки придават здравината на костта, а органичните пови­шават нейната еластичност. Съотношението между органичните и неорганичните съставки с възрастта, а също и след продължително обездвижване се проме­ня, като се увеличават неорганичните. Това обяснява защо костите се чупят по-лесно у възрастните и след дълго боледуване. Всички кости са покрити от влак­неста съединителна тъкан (надкостница).

При израсналия индивид костното вещество е пра­вилно подредено и образува добре изразени листове или пластинки. В зависимост от подреждането на плас­тинките костното вещество бива плътно и гъбесто. Те­лата на дългите кости са изградени от плътно костно вещество, а повечето къси кости и краищата на дълги­те кости са изградени от гъбесто костно вещество.

Класификация на костите. В зависимост от фор­мата им костите на скелета се делят на дълги, къси и плоски. При дългите кости един от размерите е зна­чително по-голям от другите. В центъра им има срав­нително широк канал, запълнен с костен мозък, и по­ради това са известни още като тръбести кости.

Всяка тръбеста кост има дълго тяло, изградено от плътно костно вещество, и две периферни части, кра­ища, изградени от гъбесто костно вещество. Типич­ни дълги кости са мишничната и бедрената кост.

Късите кости са покрити с плочка от плътна кост­на тъкан, а във вътрешността им се намира гъбесто ве-

щество. Типични къси кости са костите на китката и на ходилото. Плоските кости са изградени от две срав­нително широки пластинки от плътно костно вещест­во с гьбесто костно вещество между тях. Такива са по­вечето от костите на черепа.

Развитие и растеж на костите. В зародишното раз­витие от ембрионалната съединителна тъкан се обра­зува модел на бъдещите кости. По-нататък тази тъ­кан се заменя постепенно с костна, като често се пре­минава и през хрущялна фаза. Вкостяването започва с образуването на центрове на вкостяване.

При дългите кости вкостяването започва в центъ­ра на тялото и в двата края (фиг. 4). Костите нараст­ват на дължина чрез отлагане на костно вещество между тялото и краищата на костта. Така от двете страни на тялото на костта се оформят малки хру-щялни плочки. Постепенно те изтъняват и при окон­чателното им вкостяване по-нататъшното нараства­не на дължина се преустановява. За повечето кости това става обикновено в късната юношеска възраст, когато тялото е достигнало окончателния си ръст. Нарастването на дебелина става с отлагане на кос­тно вещество от страна на надкостницата.

На пръв поглед може да изглежда, че костната тъ-, кан практически не се променя. В действителност тя е твърде динамична и непрекъснато се обменя, като се нагажда към променящите се механични условия.

Свързване между костите. Неподвижно и полупод-вижно свързване. Костите на скелета се свързват под­вижно, неподвижно и полуподвижно в зависимост от функцията, която изпълняват. При подвижното свързване между участващите в съединението кости се образува свободна цепка, запълнена с течност. При неподвижно свързаните кости не се оформя празнина и затова при тях движението е или минимално, или невъзможно.

Неподвижното свързване между костите може да се осъществи чрез костна, хрущялна или плътна влак­неста съединителна тъкан. В първия случай се полу­чава срастване между костите. Така са свързани кос-, тате на таза, кръстната кост, опашната кост.

При свързване чрез хрущял в зависимост от раз­стоянието между костите, запълнено с хрущялна тъ­кан, може да се извършват известни движения вслед-стие на еластичните свойства на свързващия хрущял и да се осъществи полуподвижно свързване. Така са свързани ребрата с гръдната кост.

Подвижно свързване. Подвижното свързване се осъществява чрез стави, които позволяват извърш­ването на големи по размах движения. Всяка става се изгражда от ставни повърхности, ставна капсула, ставни връзки и ставна цепка, запълнена със ставна течност (фиг. 6).

Ставните повърхности са покрити с тънка плоч­ка от особено еластичен хрущял с много гладка по­върхност. Ставната капсула е изградена от някол­ко слоя, като от най-вътрешния се отделя ставната течност. Тази течност има много добри смазващи качества и заедно с гладката повърхност на ставния хрущял спомага за значително намаляване на трие­нето между движещите се кости в ставата. Течност­та увеличава сцеплението между участващите в ста­вата части, поема сътресенията в нея и доставя хра­нителни вещества за ставния хрущял. Ставната цеп­ка е тясна, херметично затворена кухина.

Ставни връзки. Ставите допълнително се подсил­ват от различни гъвкави образувания от влакнеста съединителна тъкан, разположени на различни мес­та около тях. Това са ставните връзки. Поради спе­цифичното си разположение те не само подсилват ставите, но насочват правилно и ограничават извър­шваните в тях движения. С това предпазват ставите от увреждане и правят дейността им по-ефективна.

КОСТИ НА СКЕЛЕТА

КОСТИ НА ОСЕВИЯ СКЕЛЕТ

Гръбначният стълб е изграден от 33-34 гръбначни прешлена, групирани в шийни (7 прешлена), гръдни (12), поясни (5), кръстни (5) и опашни (4 или 5) (фиг. 1).

Кръстните прешлени са сраснали помежду си в кръстец, а опашните - в опашна кост.

Прешлените на гръбначния стълб обикновено са изг­радени от тяло и дъга (фиг. 2). Между тях се оформя от­вор, който заедно с отворите на другите прешлени обра­зува канал, в който се намира гръбначният мозък. По дъ­гата се намират израстъци за свързване със съседните прешлени (и ребрата в гръдната част). Телата се свързват помежду си чрез хрущялни пластинки (фиг. 3).

Гръдният кош е изграден от ребрата, гръдната кост и гръдния отдел на гръбначния стълб (фиг. 4). Гръдната кост има формата на удължена пластина и е разположена в предната част на гръдния кош. Ребрата са с дъговидна форма и в задната си част се залавят за съответните гръдни прешлени на гръбначния стълб.

В предната си част ребрата преминават в хрущял и чрез него се залавят за гръдната кост. По този начин се оформя добре защитена кухина с форма на пресечен конус с широката си част надолу. В нея

се разполагат белите дробове, сърцето, хранопро­водът, важни кръвоносни съдове и нерви. Послед­ните две ребра не се залавят за гръдната кост и ос­тават свободни в предния си край. Те се наричат плаващи ребра (фиг. 4).

Черепът при човека е изграден от лицев и мозъ-ков череп. Мозъковият череп изгражда добре защи­тена кухина, в която е поместен главният мозък.

При наблюдение на черепа отстрани се виждат следните кости: челна кост (1), носна кост (2), горно-челюстна кост (3), долночелюстна кост (4), ябълчна кост (5), теменна кост (б), слепоочна кост (7), тилна кост (8) (фиг. 5, А).

Горната част от мозьковия череп се нарича чере­пен покрив, а долната - черепна основа. По черепна­та основа се наблюдават множество отвори, през ко­ито преминават черепномозъчните нерви и мозъч­ните кръвоносни съдове. Мозъковият череп е изгра­ден от 2 двойни (теменна и слепоочна) и 4 единични (тилна, клиновидна, решетъчна и челна) кости, свър­зани със здрави шевове.

Централно място в лицевия череп заема горно-челюстната кост. Тя се прикрепва към основата на мозъковия череп и заедно с носните, слъзните, ябълч-ните и небцовите кости участва в изграждането на очната, устната и носната кухина. Долната челюст

е единствената подвижно свързана кост на черепа. Челюстните кости имат израстъци, по които са раз­положени зъбите. Под долната челюст е разполо­жена подезичната кост. Тя е единствената свобод-ностояща кост на черепа, която се свързва с муску­лите на шията.

КОСТИ НА ДОБАВЪЧНИЯ СКЕЛЕТ

Костите на крайниците се състоят от кости на съот­ветния пояс и кости на свободния крайник.

Раменният пояс е изграден от лопатката и клю-чицата. Ключицата прикрепва лопатката към гръд­ната кост, а свободният горен крайник се прикреп­ва към лопатката чрез мишничната кост в рамен­ната става (фиг. 6, А).

Дългите кости на свободния горен крайник са ра­менна кост на мишницата, лъчева и лакътна кост на предмишницата (фиг. 6, А). Мишницата и предмиш-ницата се свързват в лакътната става. Лъчевата кост се свързва с костите на китката, които са общо 8, раз­положени в две редици по 4 кости. Към втората реди­ца се свързват 5-те кости на дланта. Пръстите на ръ­ката са изградени от 3 последователно свързани кос­ти (фаланги), като само палецът е изграден от 2.

Тазовият пояс се състои от б кости, 3 по 3 срасна­

ли от всяка страна в тазова кост (фиг. 6, Б). Тазовите кости заедно с кръстеца и опашната кост от гръб­начния стълб образуват" таза.

Костите на свободния долен крайник се свързват с таза чрез бедрената кост в тазобедрената става. Кос­тите на подбедрицата са големият пищял и малкият пищял. Връзката между бедрото и подбедрицата ста­ва в колянната става между бедрената кост и голе­мия пищял. В тази става участва и колянното капаче. Ходилото е изградено от 7 задноходилни и 5 пред-ноходилни кости. Последните се свързват с костите на пръстите на крака (фиг. 6, Б).

Връзките между костите на ходилото заедно с мус­кулите поддържат нормалния свод на ходилото. По­ради това опората в ходилото е в предната и в зад­ната му част и по външния му ръб. Така тежестта на тялото се разпределя основно върху петата и в осно­вата на пръстите (фиг. 7).

МУСКУЛИ

Мускулите съставят активната част на опорно-дви-гателната система. Като такива те притежават ос­новното свойство съкрати/лост, като променят дъл­жината си и създават сили, действащи чрез залавни-те им места върху костите на скелета или върху окол­ните тъкани. Освен съкратимост мускулите прите­жават и свойствата възбудимост и проводимост. Това означава, че мускулните клетки подобно на нер­вните могат да се възбуждат и да провеждат възбуж­дането по хода на клетъчната мембрана. Съкрати-мостта е тясно свързана с възбудимостта и прово­димостта. За да се съкрати, мускулната клетка тряб­ва преди това да се възбуди.

УСТРОЙСТВО НА МУСКУЛИТЕ. СКЕЛЕТНИ МУСКУЛИ

Устройство на мускулите. Мускулите са изградени главно от две тъкани - мускулна и съединителна. Мус­кулната тъкан е свързана с основната функция на мус­кулите - съкратимостта. Чрез съединителната тъкан създадените от съкращението сили се разпределят по лостовите системи на скелета. Заедно с нея в мускула навлизат кръвоносни съдове и нерви. Припомнете си характерните особености на трите вида мускулна тъ­кан - напречнонабраздена (скелетна), сърдечна и глад­ка. Гладката мускулна тъкан изгражда стените на вът­решните органи и съкращенията й са неволеви. При наблюдение с микроскоп клетките й изглеждат гладки за разлика от другите два типа, които са напречно-набраздени, т.е. имат редуващи се напречно разполо­жени тъмни и светли ивици (фиг. 1).

Скелетните мускули са прикрепени към различните части на скелета и съкращението им се контролира волево. То е необходимо за изпълнението на различ­ните движения и придвижването на тялото в прост­ранството.

Сърдечният мускул участва в изграждането на ку­хините на сърцето и въпреки че е напречнонабраз-ден, има редица свойства, които го отличават както от гладките, така и от скелетните мускули.

Клетките на скелетните мускули са многоядрени и практически са образувани от сливането на мно­жество отделни клетки. Те са сравнително дълги (до няколко сантиметра, най-често около 0,6 до 0,9 от дължината на целия мускул), а диаметърът им е най-често от 10 до 100 цт. Известни са още като мускул­ни влакна.

Мускулната клетка съдържа множество нишки, миофибрили, преминаващи по цялата й дължина. Са­мите миофибрили са изградени от още по-тънки ниш­ки, наречени миофиламенти, които са изградени от белтъчни молекули и са няколко вида. Особено ха­рактерни са миозиновите и актиновите миофиламен­ти. Те не са безразборно отрупани, а следват строго определен ред на подреждане. Мускулните клетки са групирани в отделни мускулни снопчета, които от своя страна образуват целия мускул. Снопчетата са обвити от съединителна тъкан, която дава допълни­телни повлекла вътре в тях, обгръщащи всяко отдел­но мускулно влакно. Отвън целият мускул е обвит с лист от плътна съединителна тъкан (фиг. 2).

Свързване на мускулите с костите. Сухожилия. Всеки мускул има начало и залавно място (фиг. 3). И в двата си края тъканта на мускула се прикрепва към

съответните кости най-често чрез сухожилия. Те са изградени от плътна съединителна тъкан и съдър­жат оскъдно количество кръвоносни съдове. Сухо­жилията са твърде здрави. Някои от тях могат да из­държат до 8000 к:е!

Някои сухожилия са покрити с двуслойна обвивка от влакнеста съединителна тъкан, сухожилие влагалище. Двата допиращи се листа на тази обвивка са гладки н малкото пространство между тях е изпълнено с течност. Това значително улеснява движението на сухожилието, тъй като вътрешният му лист прилепва плътно върху него, а външният се свързва с околните тъкани.

Някои мускули не се прикрепват за кости, а за окол­ните меки тъкани. Такива са мимическите мускули на лицето. При тяхното съкращаване се променя вза­имното разположение на тъканите по лицето и се по­лучава съответната мимика.

Класификация на мускулите. В човешкото тяло има повече от 400 различни мускула. Те може да се класифицират по различни критерии - форма, мес­тоположение, функция, посока на влакната и т.н.

По форма мускулите са дълги, къси и широки. Дъл­гите и късите мускули са предимно вретеновидни и имат тяло и два края - глава в началото и опашка в залавното място. Някои мускули имат повече от една глава. Такива са двуглавият и триглавият мускул на мишницата, четириглавият мускул на бедрото.

Някои мускули имат повече от една опашка или имат няколко сухожилия. Общият сгъвач на пръстите на ръката (а също и на крака) например има до чети­ри сухожилия. Така при съкращаването само на един

мускул действието му се разпростира върху няколко пръста едновременно. Някои мускули произлизат от различни участъци на тялото и впоследствие се сли­ват в един мускул, разделен от сухожилни ивици. В такива случаи се получава редуване на пасивни и ак­тивни елементи и на практика мускулът е разделен на няколко секции. Като пример може да се посочи пра­вият коремен мускул.

Широките мускули нямат добре изразени заострени краища и завършват с разпростряно широко сухожилие. Тези мускули са главно по туловището - някои от муску­лите на гърба и на коремната стена.

От функционална гледна точка мускулите се разделят на няколко вида в зависимост от движе­нието, което предизвикват. Така те могат да бъ­дат сгъвачи, разгъвачи, привеждачи, отвеждачи и т.н. Когато мускулите са свързани пряко с изпъл­нението на дадено движение, се наричат агонис-ти. Мускулите, участващи в противоположното движение, са антагонисти.

В зависимост от местоположението им муску­лите се групират в мускули на главата, мускули на туловището и мускули на крайниците. В таблицата по-долу са посочени някои от скелетните мускули за­едно с извършваните от тях движения.

ЕНЕРГЕТИКА И МЕХАНИЗЪМ НА МУСКУЛНОТО СЪКРАЩЕНИЕ

Енергетика на мускулното съкращение. За всяко

мускулно съкращение е необходимо изразходването на определено количество енергия. Тази енергия се набавя от обменните процеси в мускулната клетка. Около 20 % от обема на мускулната клетка може да бъде зает от митохондрии, които са главните орга-нели, свързани с доставянето на енергия от окисли­телните процеси в клетката. Получаването на енер­гия при окислителните процеси изисква наличието на кислород и поради това тези процеси са аеробни. При липса на кислород мускулната клетка може да си доставя енергия и по анаеробен път, но тогава процесът е много по-малко ефективен.

Основните вещества, които се окисляват за доставяне на енергия в мускулната клетка, са глюкозата и мастните киселини. Мускулната клетка съдържа определени запа­си от глюкоза под формата на гликоген, образуващ малки зрънца в клетката. При анаеробните процеси глюкозата се разгражда непълно, като се образува млечна киселина, а не вода и въглероден диоксид.

Механизъм на мускулното съкращение. Съкраща­ването на мускула става чрез приплъзване на акти-новите спрямо миозиновите нишки, в резултат на което се намалява общата дължина на мускулната клетка (фиг. 1).

При отпуснат мускул актиновите и миозиновите нишки частично се покриват. При съкращаване на мускула актиновите нишки се приплъзват навътре между миозиновите нишки (фиг. 2).

Енергията, необходима за приплъзването, се доставя от разграждането на аденозинтрифосфат (АТФ), получен

от обменните процеси в мускулната клетка. За регулация­та на този процес основно значение има концентрапията на калциевите йони в клетката.

При спокоен мускул концентрацията на калциевите йони в мускулната клетка е ниска, като калциевите йони са кон­центрирани в специални разширения (цистерни) на ендо-плазмената мрежа. При възбуждането на мускулната клетка калциевите йони напускат цистерните и концентрацията им в цитоплазмага се увеличава. В резултат на това актиновнте и миозиновите нишки се свързват и приплъзват помежду си. Мускулът се съкращава. С връщането на калциевите йони в цистерните съкращението се преустановява (фиг. 3).

При нормални условия съкращенията на скелет­ните мускули не са спонтанни, а започват винаги след съответно дразнене. Това е основната им разлика от гладките мускули и сърдечния мускул, където съкра­щението може да започне без външно дразнене и дори да се повтаря периодично с определена честота, как­то е при сърцето. Нормалният дразнител за съкра­щението на скелетните мускули е нервният импулс, дотигнал от централната нервна система до мускула по съответния двигателен нерв. Мястото, където импулсът се предава от нервното влакно на мускул­ната клетка, е нервно-мускулният синапс.

Тъй като един и същ неврон инервира едновремен­но няколко мускулни клетки, при нормални условия тези клетки ще се съкращават едновременно и по един и същ начин. Това е така, защото при разклонението си в мускула съответното нервно влакно изпраща едни и същи импулси до всичките си крайни окончания. По този начин даден двигателен неврон и всички инерви-рани от него мускулни клетки образуват функционална общност, известна като двигателна единица (фиг. 4). Броят на клетките в двигателната единица определя

максималната сила, която тя може да развие, а общият брой на активните в даден момент двигателни едини­ци определя силата на съкращение на мускула.

Видове мускулни съкращения. При съкращение­то си мускулите развиват определена сила, която, ако остава постоянна, се нарича изотонично съкраще­ние (фиг. 5, Б). Такова е например съкращението на мускулите на мишницата при повдигане на някакъв предмет с ръка. В други случаи товарът може да се окаже по-голям и мускулното съкращение да не е дос­татъчно за повдигането му. В такъв случай мускулът се съкращава, без да променя дължината си, и не из­вършва механична работа. Такива съкращения се наричат изометрични. При тях мускулът достига мак­сималната си сила (фиг. 5, А).

Мускулът може да се съкрати вследствие на един или на серия от нервни импулси. В първия случай се получава единично мускулно съкращение. Във вто­рия случай - ако импулсите са много близки по вре­ме, може да се наслагат последователните съкраще­ния и да се слеят в едно общо съкращение - тета-нично мускулно съкращение. Тетаничните съкраще­ния развиват по-голяма сила и повечето мускулни съкращения в организма са от този вид.

^ Видове мускулни влакна. В зависимост от редица харак­теристики влакната, изграждащи скелетните мускули, може да се разделят най-общо на бързи и бавни. При човека пове­чето мускули съдържат влакна и от двата типа, като някои мускули са изградени предимно от бързи, а други предимно от бавни влакна. Бързите влакна се съкращават по-бързо, развиват сравнително голяма сила при съкращението си и се изморяват сравнително лесно. Бавните влакна са в със­тояние да поддържат дадено усилие сравнително дълго вре­ме. без да се появят признаци на умора. Бавните влакна са

добре снабдени с кръвоносни съдове и съдържат сравнител­но повече миоглобин, което ги прави да изглеждат червени. Миоглобинът е сходно на хемоглобина в червените кръвни клетки белтъчно съединение. За разлика от хемоглобина той има по-голям афинитет към кислорода и го отдава при по-ниска негова концентрация. „Червени мускули" участват в извършването на бавни, но продължителни съкращения, как­то е при мускулите, поддържащи позата. Бързите влакна са по-слабо кръвоснабдени и съдържат по-малко миоглобин. Те изграждат „белите мускули", които участват в извършване­то на бързи, но краткотрайни движения.

Мускулен тонус. При пасивно движение на раз­личните части на тялото се среща известно съпро­тивление. Част от него се дължи на механичните свойства на мускулите и ставите, в които се извърш­ва движението. Дори при спокойно състояние обаче мускулите на тялото не са напълно отпуснати, а са леко съкратени. Това състояние се нарича мускулен тонус. Той се определя от активността на нервната система и от постоянно достигащите до мускулите импулси по съответните двигателни нерви. Тонусът на скелетните мускули има твърде важно значение, тъй като той позволява да се поддържа нормалното положение на тялото и съотношението на различни­те му части, а също дава възможност движенията да се извършват по-точно и по-бързо.

СЪРДЕЧНО-СЪДОВА СИСТЕМА

Главната функция на сърдечно-съдовата система е бързо да прена­ся кръвта, а с нея - различни ве­щества, хормони, топлина и меха­нична сила до всички органи на човешкия организъм. Сърцето е помпата, която извършва механич­ния кръговрат на кръвта, а кръво­носните съдове са магистралите, по които тя се придвижва.

ТЕЛЕСНИ ТЕЧНОСТИ

Човешкият организъм съдържа вода, която е средно 60 % от масата на израсналия индивид. По-голямото количество от нея се намира вътре в клетките и се на­рича вътреклетъчна течност. По-малката част от водата се намира извън клетките и се нарича извънк­летъчна течност. Извънклетъчната течност се раз­пределя в пространствата между клетките, където се нарича междуклетъчна, или тъканна течност, и в кръв­та на кръвоносната система, т.нар. плазмена вода. Извънклетъчната течност е вътрешната течна среда на организма. Тя има относително постоянен обем и състав и осигурява условия, подходящи за нор­малната функция на клетките на организма.

Кръв. Кръвта е част от вътрешната течна среда на организма и неговия транспортен механизъм. Кръвта пренася кислорода от белите дробове, хра­нителните вещества от храносмилателната система и хормоните от ендокринните жлези до всички тъка­ни и клетки. В обратна посока кръвта отнася произ­ведени от клетките отпадъчни продукти до органи­те, които ги изхвърлят в околната среда. Кръвта учас­тва в поддържането на телесната температура, като пренася топлината от вътрешността на тялото до неговата външна повърхност - кожата. Благодаре­ние на някои характерни само за нея свойства кръв­та осъществява и защитни функции. Количеството на кръвта е от 7 % до 9 % от масата на човека. По-едрите хора имат повече кръв от по-дребните, мъже­те - повече от жените, но средно възрастният човек има между 4 и 6 1 кръв.

Състав на кръвта. Кръвта се състои от течна сре­да, наречена плазма, и от няколко вида клетки, раз­положени в нея. Клетките са червени кръвни клетки, бели кръвни клетки и кръвни плочки (фиг. 1). В сър-дечно-съдовата система кръвта е в непрекъснато дви­жение, което поддържа клетките разпръснати в плаз­

мата. От средно петте литра кръв, които се движат в кръвообращението на човека, 2,6 1 се падат на кръв­ната плазма и 2,4 1 на кръвните клетки (фиг. 2).

Кръвна плазма. Кръвната плазма е вода (90 % -92 %) с разтворени в нея органични (7 % - 8 %) и неорганични вещества (1 %). Към органичните ве­щества спадат т.нар. плазмени белтъци, глюкозата и др. Плазмените белтъци са три основни вида: ал­бумини, глобулини и фибриноген.Фибриногенът учас-тва в процеса на кръвосъсирване. Плазма без фиб-риноген се нарича серум. Албумините и глобулините имат защитни, транспортни и други функции. Мно­го важен е фактът, че трите вида плазмени белтъци не могат да напускат кръвообращението. С тях в кръ­воносната система остава и част от водата, която те задържат и не позволяват да „изтича" в междукле-тъчните пространства.

Към неорганичните вещества спадат минерални­те соли. Най-голямо е количеството на готварска­та сол. Солите са основните съставки, които създа­ват осмотичното налягане на плазмата.

Кръвни клетки. Червените кръвни клетки се на­ричат още еритроцити. Те имат формата на двой-новдлъбнати дискчета с диаметър 7-8 цт. В 1 ц1 кръв има средно около 4,7 млн. червени кръвни клет­ки. При мъжа числеността им е малко по-голяма (5 млн.), отколкото при жената (4,5 млн.). Еритро-цитите са безядрени клетки, съдържащи хемогло­бин, който ги прави специализирани в пренасянето на О д и СОу За това допринася и необичайната им форма, която улеснява контакта на газовете с хе­моглобина (фиг. 3).

Хемоглобинът е белтъчно съединение, което съдър­жа желязо и има червен цвят. В цялата кръв средно има около 900 § хемоглобин. Той лесно се свързва с Од (има голям афинитет към него) и образува оксихе-моглобин (НЬО^). Процесът се нарича оксигениране на кръвта и се осъществява в малкия кръг на кръво-

обращението. Хемоглобинът е съединението, което прави възможно пренасянето на големи количества кислород до клетките на организма. Това се дължи на две негови свойства: голям афинитет към кисло­рода и нетрайно свързване с него. Второто свойство позволява отдаването на кислород при достигане на оксигенираната кръв до тъканите и клетките на да-ден орган. Процесът на отдаване на кислород от ок-сихемоглобина се нарича дезоксигениране и е раз-гледан по-подробно при дихателната система.

Хемоглобинът се свързва и с СОу като образува съединението карбаминохемоглобин. Под тази фор­ма част от СО^ се пренася от тъканите до белите дробове.

Образуването на хемоглобин се извършва от незрели-те червеии кръвни клетки в костния мозък и изисква освен основните градивни вещества допълнително же-лязо, витамин В^ и фолиева киселина. Човек си набавя желязо с подходяща храна. В голямо количество то се съдържа в месото, черния дроб, яйчния жълтьк, спана-ка, копривата и др. Витамин В^ се съдържа главно в храните от животински произход. Фолиева киселина има в черния дроб, зеленчуыите, плодовете и др.

Поради липса на ядра и органели еритроцитите не ^могат да се възпроиэвеждат и сами да поддържат струк-турата си. Техният среден живот е около 120 дни. Оста-релите еритроцити се разрушават в слезката, а на тяхно място от костния мозък в кръвообращението постьпват нови. Вески ден 1 % от общото количество еритроцити в кръвта се подменя. Еритроцитите се образуват в костния мозък, който е разположен в краищата на дългите кости и в плоските кости. Производството на еритроцити се регулира от хормона еритропоетин. Намаленото про­изводство на еритроцити или на хемоглобин в тях се на­рича анемия. Главного оплакване на анемичните хора е усещането за непрекъсната умора. Причините за настъп-ване на анемия може да бъдат най-различни - както та-

кива, които увреждат костния мозък и обазуването на ерит­роцити, така и липсата на желязо, витамини и други гра­дивни единици, необходимн за образуването на хемогло­бин. Недохранването или продължителното спазване на „диета" може да доводе до развитието на анемия.

Белите кръвни клетки се наричат още левкоци-ти. Те са ядрени клетки, по-големи от червените кръв­ни клетки, и имат размери между 8 и 20 щп. В 1 ц1 кръв има средне около 7500 клетки (от 4000 до 11 000). Белите кръвни клетки подпомагат защитата на орга­низма срещу болести и инфекции. Те са основната част на имунната система на организма. При някои забо-лявания броят им се увеличава, а при други намалява.

Белите кръвни клетки са пет вида: неутрофили, ба-зофили, еозинофили, моноцити и лимфоцити (фиг. 4). Първите три вида се наричат общо гранулоцити, тъй като съдържат в цитоплазмата си характерни гра-нули. Моноцитите и лимфоцитите се обединяват в групата на неграну'лоцитите. Белите кръвни клетки се образуват в костния мозък. По-голямата част от лимфоцитите обаче се образува в лимфните възли и в слезката.

Кръвните плочки, или тромбоцитите, са тре-тият вид кръвни клетки. Те са малки и безядрени клетъчни частици с диаметър 2-3 цт. В 1 ц1 кръв се съдържат средно 300 000 кръвни плочки. Те участ-ват в процесите на кръвосъсирването. Намаление-то им води до кръвоизливи. Произвеждат се в кост­ния мозък.

ЗАЩИТНИ ФУНКЦИИ НА КРЪВТА

Защитни функции на белите кръвни клетки, имуни­тет. При заразяване или увреждане на организма пър­вите защитници са белите кръвни клетки. Те премина­ват през стените на капилярите (най-малките по раз­мер кръвоносни съдове) и се натрупват в участъка на инфекцията или увредата. Там поглъщат и смилат на­шествениците или частиците от разкъсването им и този процес се нарича фагоцитоза (фиг. 1). Защита­вайки организма, много от белите кръвни клетки уми­рат. Гнойта се състои от натрупани умрели бели кръв­ни клетки и бактерии и от умрели тъканни клетки.

Лимфоцитите (един от петте вида бели кръвни клет­ки) също участват в тези защитни реакции, но по друг начин - чрез образуване на антитела (фиг. 2).

Антитялото е белтък (глобулин),, които се изработва от организма в резултат на появата на антиген. Антигени­те в повечето случаи са белтъци с чужд произход, такива, каквито организмът не притежава. При среша на антигени и съответни на тях антитела настъпва реакция на свързва­не и образуване на комплекс антиген -антитяло. По този начин се неутрализира „вредният" ефект на антигените. Неутрализираните антигени лесно може да бъдат погълна­ти от фагоци гиращите клетки. Ако антигените се намират по повърхността на клетките, тогава се образуват големи комплекси, цели групички от слепени клетки, които се виж­дат с просто око. Тази реакция се нарича аглутинация.

Наличието на антитела в кръвта, способни да „обезвреждат" причинителите на някои заболява­ния и техните продукти, създава невъзприемчивост на организма към тях и това се нарича имунитет. Имунитетът бива вроден, ако човек притежава ан­титела по рождение, и придобит, ако след пребо-ледуване от заразна болест си изработи антитела срещу предизвикалите болестта микроби и виру­си. Например човек, който е преболедувал от дреб­на шарка, не боледува повторно от нея. Придоби­тият имунитет може да се запази за дълго време или да бъде краткотраен, както е например при грипа. Човек може да си изработи антитела и в резултат на ваксинация.

Ваксинацията (наречена още имунизация) е манипула­ция, при която в човешкия организъм се вкарват микро­организми или части от тях с цел да се изработи имунитет срещу съответното заболяване. Тя е безболезнена и може да се прилага на хора от различна възраст (фиг. 4). Вроде­ният или придобитият в резултат на преболедуване или на ваксинация имунитет се нарича естествен имунитет. Съ­ществува и изкуствен имунитет. Той е краткотраен и се получава в резултат на вкарване в кръвта на болен или застрашен да се разболее човек на готови антитела, взети например от човек, прекарал същата болест.

Кръвосъсирване. Увреждането дори и на малък кръвоносен съд може да предизвика загуба на голямо количество кръв, ако кървенето е продължително. При

загуба на 1/3 до 1/2 от кръвта настъпва смърт. На кръ-возагубата се противопоставя самата кръв със спо­собността си да се съсирва. Кръвосъсирването е про­цес, при който кръвта от течна се превръща в желеоб-разна маса. Процесът е бърз и може да се наблюдава при поставяне на кръв в епруветка. След няколко ми­нути настъпва образуване на пихтиеста маса, нарече­на кръвен съсирек. Съсирекът постепенно се свива и се отделя от стените на епруветката. Около него се освобождава жълтеникава течност, наречена серум. Ако съсирването на кръвта се наблюдава с микроскоп, ще се види как в кръвната плазма се появяват тънки влакна, които се преплитат и образуват гъста фибри-нова мрежа. В нея се оплитат и задържат кръвните клетки и се образува кръвен съсирек (фиг. 5).

Крьвосъсирване може да се предизвика по различен начин: при контакт на кръвта с увредени тъкани и при контакт с увредена вътрешна повърхност на кръвоносен съд иди при контакт с чужда повърхност (примера с еп­руветката). Способността на кръвта да се съсирва се дъл­жи на тромбоцитите и на някои съставки на кръвта, като фибриноген, Са йони и плазмени фактори. При нормал­ни условия кръвта в кръвоносните съдове не се съсирва. Това се гарантира и от наличието на противосьсирваща .система в кръвта. При увреждане на вътрешната повър­хност на кръвоносните съдове в тях се образува съсирек, наречен тромб (фиг. 7).

Невъзможността на кръвта да се съсирва е опасно състо­яние, което води до тежки кръвозагуби. Хора, при които кръ-восьсирването е нарушено, трябва да избягват и най-малки-те травми и всяка операция, дори изваждането на зъб, изис­ква специална подготовка. Такова наследствено заболяване, при което кръвта не се съсирва- е хемафилията (Аиг. 6).

СПИН (Синдром на придобита имунна недоста­тъчност) за първи път е описан като отделно заболя­ване едва през 1981 г. Болестта се предизвиква от ви­рус, наречен НГУ (Ншпап 1ттипос1ейс1епсу уи-ив). По полов или директно по кръвен път вирусът се „наста­нява" в Т-лимфоцитите. (Лимфоцитите биват два вида:

В-клетки и Т-клетки.) Вирусът се размножава мно­гократно в заразените клетки и предизвиква тяхната смърт. Унищожението на Т-лимфоцитите намалява способността на организма да се съпротивлява на инфекции, предизвикани от микроби и вируси. В ре­зултат на това болният умира от определена инфек­ция, с която преди това лесно се е справял.

КРЪВНИ ГРУПИ, ЛИМФООБРАЗУВАНЕ И ЛИМФНА СИСТЕМА

Кръвни групи. Кръвта се класифицира в няколко гру­пи в зависимост от присъствието или отсъствието на определен вид белтъци върху мембраната на чер­вените кръвни клетки.

Двете най-важни кръвни групови системи са АВО-системата и Резус-системата (К.Ь). Системата АВО се разделя на четири групи в зависимост от липсата или наличието на два вида белтъци, наречени А и В. Те се наричат още аглутиногени и се разполагат по повърхността на еритроцитите. Липсата на двата аг-лутиногена се означава с О (нула). 46 % от хората са от група О. 42 % имат само аглутиноген А, те са от група А. 8 % имат само аглутиноген В, те са от група В. 4 % от хората имат А- и В-аглутиногени, те са от група АВ. Всеки човек притежава кръв, която може да се класифицира към една от тези групи, и тази кръвногрупова принадлежност се получава и преда­ва по наследство.

Ако човек не притежава някои от белтъците, характе­ризиращи системата АВО, той притежава антитела срещу тях. Тези антитела се наричат аглутинини и се намират в кръвната плазма. Така човек от група А притежава анти­тяло р срещу В-аглутиногена. Човек от група В има анти­тяло а срещу А-аглутиногена. Хората от кръвна група О имат двата вида антитела, а хората от кръвна група АВ нямат антитела срещу А- и В-аглутиногените.

В еритроцитите на повечето хора се открива още

една група аглутиногени от т.нар. Резус система (КЬ). Наличието или отсъствието на този тип аглутиноге­ни (означени като КЬ-фактор) определя два типа кръвни групи: кръв, в която има КЬ-фактор, се нари­ча КЬ(+), и кръв, в която няма КЬ-фактор, се нарича К-Ь(-). В европоидната раса 85 % от хората са Кп(+).

Познаването и определянето на кръвните групи на човека е необходимо и важно, за да може да се осъ­ществи успешно кръвопреливане (фиг. 1).

Кръвопреливане. Това е животоспасяваща мани­пулация, която може да се извърши само с кръв от дарител, който има кръвна група, еднаква с кръв­ната група на приемателя (фиг. 3). Съобразява се както АВО-системата, така и КЬ-системата. Пре­ливането на несъответстваща кръв предизвиква смърт на приемателя.

Определяне на кръвните групи. Кръвните групи се определят при смесване на кръв, взета от изследвания човек, със стандартни серуми, в които се знае какви анти­тела има. Групата се отчита на основата на аглутинация-та, която настъпва с даден серум (фиг. 1).

Лимфа и лимфообразуване. Лимфата е движе­ща се течност, която идва от кръвта и се връща по лимфните съдове отново в кръвообращението. Лимфата се образува по следния начин: водата и^ съставки на кръвната плазма без плазмените белтъци преминават през стените на капилярите и попадат в микроскопичните пространства между клетките на органите. Попаднала там, течността вече се нарича между клетъчна, или тъканна теч-

ност. По-голямата част от нея се връща обратно през венозната част на капилярите в кръвта. В меж-дуклетъчните пространства на всеки орган има мрежа от лимфни капиляри. Малки количества от междуклетъчната течност се отвежда (дренира) от лимфните капиляри. Попаднала в тях, тя вече се нарича лимфа. По състав лимфата прилича на тъ-канната течност, но при преминаването си през лимфните възли и през другите лимфни органи тя се обогатява на лимфоцити. Функциите на лимфа­та са транспортни и защитни (фиг. 6).

Лимфна система. Лимфната система е мрежа от лимфни съдове, лимфни възли и специализирани лимфни органи, които влияят на състава на лим­фата. Специализираните органи са тимус, слезка и сливици. Най-малките лимфни съдове - капиля­рите, се обединяват и образуват по-големи лимф­ни съдове. Те отново се сливат, като образуват още по-големи. Накрая всички се обединяват в два го­леми лимфни протока, които се вливат във венозната част на кръвообращението. Големите съ­дове имат клапи, които пречат на лимфата да се връща в обратна посока. На определени места лим­фните съдове се прекъсват от лимфните възли. Лимфните възли са закръглени малки образува­ния, разположени на групи по 10-20 в определени области на тялото (фиг. 2). Лимфните възли изпъл­няват две важни функции: защитна и лимфоцито-образуваща. При преминаването си през лимфния възел лимфата се очиства от бактериите и ракови­

те клетки, ако има такива, с което се предотвратя­ва тяхното попадане в кръвообращението (фиг. 4).

Слезката (далакът) е разположена в лявата част на коремната кухина, под диафрагмата (фиг. 5). Тя притежа­ва сложна кръвоносна система, която позволява задържа­не на кръвта в нея. Функциите на този орган са производ­ство на лимфоцити, задържане на чужди частици и мик­роорганизми и разрушаване на остарелите червени кръв­ни клетки. Слезката има и резервоарна функция. Тя не е жизненоважен орган и при нужда може да се отстрани.

Тимусьт се разполага зад гръдната кост и пред сърце­то. Той контролира развитието на Т-лимфоцитите. Тиму-сът расте интензивно при децата и достига най-големи размери по време на пубертета, след което намалява, като неговата тъкан се заменя с мастна тъкан.

Сливиците са образувания, разположени от двете стра­ни на входа на гьлтача. Те имат две основни функции: да унищожават микроорганизмите, които влизат в гърлото, и да участват в създаването на имунитет, като изработват антитела. Възпалението на сливиците се нарича ангина. По-често боледуват малките деца. Ангината се характе­ризира с висока температура, обложено гърло, трудно прег­лъщане и главоболие. Лекува се с антибиотици.

СЪРЦЕ И КРЪВОНОСНИ СЪДОВЕ

Анатомия на сърцето. Сърцето е кух мускулест ор­ган с големина на юмрук и маса средно около 300 @. Разположено е в гръдната кухина между двата бели дроба. Пред него е гръдната кост, а зад него е гръб­начният стълб. Формата му е конусовидна, с основа, насочена нагоре, надясно и назад, и връх, насочен напред, надолу и наляво (фиг.1). Сърцето е обвито в торбичка (перикард), която има два слоя - външен и вътрешен. Между двата слоя се загражда кухина, която съдържа малко количество течност. Това поз­волява свободното движение на сърцето при негово­то съкращаване и отпускане.

Кухината на сърцето се разделя от една непрекъс­ната междинна преграда на две половини: лява и дясна. От своя страна всяка половина се дели на две пространства, така че сърцето има четири кухини'. ляво предсърдие и лява камера; дясно предсърдие и дясна камера. Между всяко предсърдие и камера има предсърдно-камерен отвор, наречен клапа (фиг. 2). Предсърдията образуват основата на сърцето и са неговата „приемаща" част, защото кръвта влиза в сърцето през вените, които се отварят в предсърдия-та. Камерите са „изпращащата" част на сърцето, защото от тях кръвта се напомпва в артериите.

Сърцето има четири клапи, осигуряващи едно­посочното движение на кръвта, която преминава през него. Между Предсърдията и камерите се намират двете предсърдно-камерни клапи, а между камерите и артериите, които излизат от тях, още две клапи, наречени полулунни.

Стената на сърцето е изградена от три слоя:

външен, среден и вътрешен. Вътрешният слой се със­тои от съединителна тъкан, постлана към повърх­ността на кухините с еднослоен плосък епител. Сред­ният слой е най-дебел, изграден от т.нар. сърдечен тип мускулатура, и се нарича миокард. Миокардът на камерите е напълно отделен от миокарда на Пред­сърдията и това позволява те да се съкращават по­отделно. Тези две мускулни системи се залавят за пръстени от съединителна тъкан, разположени меж­ду Предсърдията и камерите. Външният слой на сър­цето е изграден от вътрешната обвивка на перикар-да. Стените на сърцето не са еднакво дебели. Най-дебела е стената на лявата камера. Най-тънка е сте­ната на Предсърдията. Сърцето се снабдява с кръв от две венечни артерии - лява и дясна.

Анатомия на кръвоносните съдове. Кръвоносна­та система на човека е изградена от три вида съдове:

артерии, капиляри и вени.

Артериите пренасят кръвта от сърцето към ка­пилярите. Най-големият артериален съд е аортата. С отдалечаване от сърцето артериите последовател­но се разклоняват на множество по-малки клончета. В органите те преминават в артериоли и артериал­ни капиляри. Кръвта, която тече в артериите, е бога­та с Оу затова има яркочервен цвят. Изключение прави само белодробната артерия, която излиза от дясната камера на сърцето. В нея тече бедна на О, кръв, която има тъмночервен цвят.

Капилярите са най-тънките кръвоносни съдове. Те са преходът от артериалната към венозната част на кръвообращението и затова се говори за артери-

ална и венозна част на капилярите (артериални и ве­нозни капиляри). Капилярите образуват гъста мре­жа във всеки орган. Кръвта, която преминава през тях, отдава кислорода, който носи, приема СО^ и от оксигенирана (артериална) постепенно се превръща дезоксигенирана (венозна) кръв.

Вените пренасят кръвта от капилярите към сър­цето. Венулите са най-малките венозни съдове, кои­то събират кръвта от капилярите. Те се обединяват в средни и големи вени. Най-големи по размер са гор­ната и долната куха вена.

Горната куха вена събира кръвта от горната по­ловина на тялото (над диафрагмата). Долната куха вена събира кръвта от долната половина на тялото. Вените имат клапи, които не позволяват на кръвта да се връща в обратна посока. Вените биват дълбо­ки и повърхностни (подкожни) (фиг. 4). Дълбоките са разположени между мускулите и другите тъкани и вървят успоредно на артериите. Всяка артерия се съпровожда от две вени. Подкожните вени са раз­положени повърхностно. Те са успоредни на дълбо­ките вени и правят множество съединения с тях. По­върхностните вени може да се видят и да се опипат. Това ги прави удобни за вземане на кръв и за вкар­ване през тях в кръвообращението на разтвори и ле­карства. Във вените тече дезоксигенирана (венозна) кръв. Изключение правят белодробните вени, в ко­ито тече оксигенирана кръв.

Артериите, вените и капилярите се различават по структура. Стената на артериите и вените е изградена от три обвивки - вътрешна, средна и външна (фиг. 3). Вът­решната е изградена от еднослоен плосък епител и вът­

решна еластична мембрана. Средната обвивка се състои от гладка мускулатура и еластични влакна, които преоб­ладават при големите артерии. Средната обвивка при артериите е много по-дебела. отколкото при вените. Вън­шната обвивка на артериите и вените е изградена от съ­единителна тъкан. Стената на капилярите е образувана от един слой плоски епителни клетки. По време ва хи­рургична операция може да се видят всички видове кръ­воносни съдове с изключение на капилярите и причина­та е, че те са изключително тънки.

Кръвообращение. Голям кръг на кръвообращени­ето се нарича пътят на кръвта, който започва от лявата сърдечна камера, минава през аортата и по артериите достига капилярите във всички органи. Об­ратно кръвта тече по вените. Чрез кухите вени кръв­та се връща в дясното предсърдие. При това кръво­обращение всички органи в човешкия организъм се снабдяват с кислород.

Малък кръг на кръвообращението е пътят на кръвта от дясната камера на сърцето през белодроб­ната артерия до капилярите в стените на алвеолите на белите дробове и оттам чрез белодробните вени до лявото предсърдие. Чрез това кръвообращение кръвта се обогатява с кислород (фиг. 5).

ФУНКЦИИ НА СЪРЦЕТО И НА КРЪВОНОСНИТЕ СЪДОВЕ. РЕГУЛА­ЦИЯ НА СЪРДЕЧНАТА ДЕЙНОСТ

Сърцето е органът, който осъществява движението на кръвта в съдовата система на човека. Във функцио­нално отношение то е една помпа, която периодично се съкращава и отпуска. Това се осъществява от мус­кулния слой на сърдечната стена, наречен работен миокард. Клетките, които изграждат миокарда, са подредени така, че при тяхното съкращаване стената на сърцето се свива подобно на свиването на юмрук. Благодарение на това съкращаването на миокарда предизвиква изтласкване на кръвта от предсърдията в камерите или от камерите в аортата и белодробна­та артерия. Съкращението на сърцето се нарича сис-тола, а отпускането - диастола. Една систола с пос­ледващата я диастола се наричат сърдечен цикъл.

Възбудно-проводна система на сърцето. Сърцето се съкращава от импулси, които възникват в него са­мото и това явление се нарича автоматия. Помпе­ната функция на сърцето се осъществява от сърдеч­ния мускул, а импулсите, които предизвикват това съкращение, се генерират от възбудно-проводната система на сърцето (фиг. 1).

Имулсите възникват в структура, подобна на възел, коя­то е разположена в дясното предсърдие. От възела импул­сите се разпространяват последователно първо до муску­латурата на предсърдията и след това през втори възел, снопче и мрежа от преводни влакна до мускулатурата на камерите. Тези два възела, снопчето и мрежата се нари­чат вьзбудно-проводна система на сърцето. Тази систе­

ма определя с каква честота да се съкращават предсърдия­та и камерите, както и това, първо да се съкратят пред­сърдията, а след това камерите.

Сърдечен цикъл. Сърдечният цикъл е едно пос­ледователно съкращаване и отпускане на предсър­дията и камерите. Той протича по следния начин. Първо се съкращават предсърдията. Те изтласкват кръв, която донапълва камерите. След това се сък­ращават камерите, а в същото време предсърдията се отпускат. При съкращаването си камерите изтлас­кват кръв в аортата и в белодробната артерия, а от­пуснатите предсърдия се пълнят с кръв. Следва от­пускане на камерната мускулатура, при което кръвта от предсърдията навлиза през предсърдно-камерни-те отвори и пълни камерите. След това цикълът се повтаря.

Еднопосочното движение на кръвта от предсърдията към камерите и от камерите към кръвоносните съдове се осъществява от клапите на сърцето (фиг. 2). Предсърдно-камерните клапи възпрепятстват връщането на кръвта от камерите в предсърдията по време на камерната систола. Полулунните клапи на аортата и на белодробната арте­рия възпрепятстват връщането на кръвта от съдовете към камерите по време на камерна диастола (фиг. 3).

За 1 тт в състояние на покой сърцето осъществя­ва около 75 сърдечни цикли и тази стойност се нари­ча сърдечна честота. Нормалните стойности на сър­дечната честота се движат между 60 и 90 при израс­нал индивид. При физически упражнения сърдечна­та честота може да нарасне двойно и повече. Коли­чеството кръв, което всяка от камерите изтласква при едно съкращение, се нарича ударен обем на сърце-

то. Това количество е едно и също и за двете камери и при покой е около 70 т1 (фиг. 5). Количеството кръв, което всяка камера изтласква за една минута, се на­рича минутен обем на сърцето. Той е произведение от ударния обем и сърдечната честота и има средна стойност около 5 1. При физическо натоварване стой­ността на минутния обем на сърцето нараства.

Сърдечни тонове. Съкращаването и отпускането на сърцето е съпроводено от звукови явления, наре­чени сърдечни тонове. Сърдечните тонове са два и се образуват в началото на камерната систола (пър­ви тон) и в началото на камерната диастола (втори тон). Първият тон се образува от трептенето на пред-сърдно-камерните клапи, а вторият тон - от трепте­нето на полулунните клапи. При увреждане на сър­дечните клапи се появяват сърдечни шумове.

Функции на кръвоносните съдове. Артериите, ве­ните и капилярите имат различни функции. Артерии­те и артериолите разпределят кръвта от сърцето до капилярите на всички органи и части на тялото. В до­пълнение - чрез съкращение или разширение, арте­риолите участват в регулирането на кръвното наляга­не и кръвоснабдяването на даден орган. Вените и ве-нулите събират кръвта от капилярите и я връщат об­ратно към сърцето. Те служат и като резервоар на кръв­та, тъй като могат да се разтягат и свиват в значител­на степен. Капилярите функционират като място за обмяна, тъй като през техните стени лесно премина­ват вещества като вода, глюкоза, Оу СО, и др.

Регулация на сърдечната дейност. Дейността на сърцето се контролира от външни и вътрешни меха­низми. Към външните механизми се отнася вегета­

тивната нервна система. Със своите два дяла - сим-патиков и парасимпатиков, тя въздейства по два про­тивоположни начина върху сърцето. Възбуждането на парасимпатиковия дял например предизвиква за­бавяне на ритъма и намаляване на силата на съкра­щение на сърцето. Възбуждането на симпатиковия дял предизвиква обратния ефект - учестяване на сър­дечната дейност и увеличаване на силата на съкра­щение на миокарда. Това става с участието на сър-дечно-съдов център, разположен в продълговатия мозък, и постъпилата до него информация от обем­ни, химиорецептори и други рецептори (фиг. 4).

Под вътрешна регулация се разбира способност­та на сърцето само да контролира своята дейност, без да зависи от външни влияния. При прерязване на вегетативните нерви, които стигат до него, сърцето започва да се съкращава с честота 105 в минута, ко­ето е неговият собствен ритъм. Сърцето само регу­лира и количеството кръв, което изтласква, или по­точно сърцето изтласка толкова кръв, колкото е пос­тъпила в сърдечните камери по време на камерната диастола.

ДИХАТЕЛНА СИСТЕМА

Клетките на човешкия организъм се снабдяват с енергия от раз­граждането на органичните ве­щества (въглехидрати, мазнини и белтъци). За тези химични реак­ции е необходим кислород, а като краен продукт от тях се получава СО^ и вода. Клетките си набавят 0^ от кръвта и пак в кръвта отде­лят СО^ и водата. От своя страна кръвта се насища с 0^ и се осво­бождава от СО^ при преминава­нето си през белите дробове. Този процес на усвояване от клетките на организма на Од от въздуха, както и отделянето във външна­та среда на образувания СОу се нарича дишане. Дишането про­тича в няколко етапа с участието на кръвта, сърдечно-съдовата и дихателната система. Дихателна­та система осъществява обмяна­та на 0^ и СО^ между външната среда и организма.

УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИИ НА ДИХАТЕЛНАТА СИСТЕМА

Дихателната система на човека е изградена от въз-духоносни пътища, бели дробове и елементи на опор-но-двигателната система (гръден кош) (фиг. 1).

Вьздухоносните пътища са тази част от дихател­ната система, която осигурява провеждането на въз­духа от външната среда до белите дробове. Ето защо устройството им е такова, че не позволява те да се огъват и запушват. Други техни функции са да по­чистват, овлажняват и затоплят атмосферния въздух. Към въздухоносните пътища се отнасят нос, гълтач, гръклян, трахея и бронхи.

Носът се състои от външен нос и носна кухина. Освен в дишането носът участва и в обонянието.

Външният нос прилича на триъгълна пирамида. Той е изграден от кости и хрущяли и отвън е покрит с кожа. Носната кухина е разделена на две части от носната прег­рада. Всяка от двете части започва от ноздрите и завър­шва със задните отвори, които се свързват с гълтача. По страничната стена на всяка част се разполагат три нос­ни миди. Свободните ръбове на трите миди ограждат три носни хода, в които се отварят околоносни кухини (фиг. 2). Този сложен релеф на носната кухина увеличава нейната площ и площта на вътрешната й покривка. Началната част от носната кухина се загражда от външния нос. Тя е покрита с кожа, която притежава косми. Космите задър­

жат попадналите с въздуха едри частици прах. Остана­лата част от носната кухина е покрита с лигавица. Тя е изградена от многореден ресничест епител и мукозно-се-розни жлези и е богато кръвоснабдена. В горната част на носната лигавица се намират обонятелните рецепто­ри.

Гълтачьт е кух мускулест орган, който се намира между носната кухина и гръкляна. През него преми­нава не само въздухът, но и храната. Гълтачът има три части, които се свързват с носната кухина, уст­ната кухина и гръкляна.

Гръклянът е разположен в предната област на ши­ята пред долната част на гълтача, а надолу продъл­жава в трахеята. Той е изграден от хрущяли, които са свързани с връзки и мускули. Над входа на гръкляна се разполага т.нар. надгръклянник, който при прег­лъщане затваря гръкляна и не позволява храната да навлезе в дихателните пътища (фиг. 3).

Освен като част от дихателния път, гръклянът е и орган на гласообразуването. В гръкляна има две гласни връзки, които при говорене идват една до друга. При това положение въздухът, който при из­дишване преминава през този процеп, предизвик­ва вибриране на връзките и образуване на звуците на речта.

Трахеята започва от гръкляна и се спуска в гръд­ната кухина, където се дели на два главни броиха. (фиг. 4). От своя страна всеки от двата главни броиха

при навлизането си в белите дробове се дели на по-малки бронхи, а те - на още по-малки. В резултат на това се получава система от въздухоносни пътища, ко­ято прилича на дърво и затова се нарича бронхиално дърво (фиг. 5). Най-малките и крайни разклонения на бронхиалното дърво се наричат бронхиоли. Стената на трахеята и на бронхите е изградена от хрущяли, които им придават цилиндрична форма и ги правят устойчиви. В бронхите с малки размери и в крайните бронхиоли хрущялът се замества от мускулна тъкан.

Белите дробове са мястото, в което се осъщест­вява обмяната на 0^ и СО^ между организма и външ­ната среда. Разположени са в гръдния кош и се със­тоят от две части: десен и ляв бял дроб.

Всеки бял дроб има връх, основа и три повърхности. На вътрешната повърхност се намира „вратата", през ко­ято в белия дроб преминават главният броих, кръвонос­ните съдове и нервите. Белите дробове са изградени глав­но от бронхиоли и белодробни мехурчета, а също и от ар­терии, капиляри и вени на малкия (белодробния) кръг на кръвообращението.

Белодробните мехурчета, наречени още алвеоли, са частта, с която завършват последните разклонения на бронхиалното дърво. Те са изградени от еднослойно > подредени епителни клетки, покрити с белодробни ка­пиляри (фиг. 1). Общата им повърхност е около 70 т². Всеки бял дроб е обвит с обвивка, подобна на торба, ко­

ято се нарича плевра. Двата бели дроба заедно със сър­цето и големи кръвоносни съдове се разполагат в гръд­ната кухина, която се загражда от гръдния кош.

Гръдният кош има формата на пресечен конус, в основата на който се намира диафрагмата. Стената на гръдния кош е изградена от кости, хрущяли и мус­кули, затова тя е както твърда, така и еластична. Ос­вен това обемът на гръдния кош може да се увеличава и намалява (фиг. 6). Това става в резултат на съкра­щаването на т.нар. дихателни мускули. Връзката меж­ду гръдния кош и белите дробове се осъществява чрез двете плеври, които с външния си лист покриват вътрешната стена на гръдния кош, а с вътрешния си лист покриват белите дробове. Между двата листа има много тънък слой течност, а затвореното прост­ранство, което заграждат, се нарича интраплеврал-но. Гръдният кош предпазва белите дробове и други­те органи в него от нараняване и заедно с белите дро­бове осъществява белодробната вентилация.

БЕЛОДРОБНА ВЕНТИЛАЦИЯ,

ГАЗОВА ОБМЯНА

И ТРАНСПОРТ НА ГАЗОВЕ

Дишането при човека се осъществява в резултат на няколко последователни процеса. Първият е проце­сът на подмяна на алвеолния въздух с атмосферен въз­дух. Нарича се белодробна вентилация, или външно дишане. Вторият е процесът на обмяна на газовете 0^ и СОд между алвеолния въздух и кръвта. Нарича се газова обмяна. Газова обмяна на 0^ и СО^ се осъщес­твява и между кръвта и клетките на тъканите. Третият е процесът на пренасяне на Од и СО^ с кръвта. Нарича се транспорт на газове. Четвъртият процес е клетъч­ното дишане. Нарича се още тъканно дишане.

Белодробна вентилация (външно дишане). Бе­лодробната вентилация се осъществява от дихател­ната система и протича в две фази: вдишване и из­дишване. Благодарение на вдишването и издишва­нето част от въздуха в алвеолите на белите дробове периодично се подменя с атмосферен въздух (фиг. 1). Вдишването на атмосферен въздух става активно на принципа на засмукването, а издишването е пасив­но. За да се осъществи засмукване, е необходимо зат­ворено пространство, в което налягането на въздуха да става по-ниско от атмосферното. Гръдният кош и затворените в него бели дробове са такава „помпа". При съкращаване на диафрагмата и на други диха­телни мускули гръдният кош се разширява. При раз­ширяването си той чрез плеврата, която с единия си лист покрива отвътре гръдния кош, а с другия си лист белите дробове, тегли еластичните бели дробове и увеличава техния обем. В резултат на това налягане­то на въздуха в алвеолите става по-ниско от наляга­

нето на въздуха отвън, което води до навлизане през въздухоносните пътища на атмосферен въздух. Из­дишването настъпва в резултат на отпускане на ди­хателните мускули. При това гръдният кош се връ­ща към първоначалните си по-малки размери, бели­те дробове се свиват, налягането на въздуха вътре в алвеолите става по-високо от външното налягане и алвеолният въздух излиза навън.

Издишването може също да бъде активен процес. Осъ­ществява се при рязко или дълбоко издишване и е резул­тат от съкращаването на някои мускули. Такива напри­мер са мускулите на предната коремна стена. Съкращава­нето на тези мускули води до избутваме на коремните ор­гани нагоре, повдигане на диафрагмата и намаляване на обема на белите дробове. Този тип дишане с активно сък­ращаване на коремните мускули специално се тренира при спортисти, певци, говорители и др.

За 1 гпш при спокойно състояние човек прави от 12 до 16 вдишвания и издишвания (това се нарича дихателна честота), като всеки път вдишва и из-дишва около 500 т1 въздух. Това значи, че през диха­телната му система за една минута преминават от 6 до 8 1 въздух (нарича се минутен дихателен обем). При физическо усилие минутният дихателен обем въздух може да се увеличи многократно, например от 6 да стане 100 1/тт.

Газова обмяна. Кислородът от външната среда стига до клетките на организма в резултат на това, че неговото съдържание във въздуха е високо, дока­то в клетките съдържанието му е ниско поради това, че те непрекъснато го използват. Другото важно ус­ловие, за да достигне клетките, е това, че Од преми­нава безпрепятствено през клетъчните мембрани. За СОд механизмът е същият, само посоката на движе-

ние е обратна - от клетките, в които се произвежда, към атмосферния въздух.

Газова обмяна в белите дробове. Обмяната на кислорода в белите дробове става между алвеолния въздух и кръвта. За да достигне до кръвта, кислоро­дът от алвеолния въздух трябва да премине през епи­телните клетки, които изграждат алвеолите, и през клетките, които изграждат стените на капилярите на белодробното кръвообращение. Тези два слоя клет­ки прилягат плътно един към друг, като по този на­чин изграждат много тънка мембрана. Тя е напълно пропусклива за Од и има обща площ около 70 т². Обмяната на СО^ в белите дробове се осъществява през същата мембрана, като посоката на движение е от кръвта към алвеолния въздух (фиг.2, фиг. 3).

Обмяната на 0^ и СО; между кръвта и алвеолния въз­дух става за изключително кратко време. Благоприятни условия са голямата площ на мембраната (70 т²) и срав­нително малкото количество венозна кръв (70 т1), която се „разстила" върху тази мембрана.

Газова обмяна в тъканите. Когато артериалната кръв достигане капилярната мрежа на даден орган, Од в нея преминава през стените на капилярите и по­пада в междуклетъчната течност. Оттам той попада в ^ клетките на органа и участва в окислителните проце­си. Образуваният от тези процеси СО, преминава през мембраните на клетките в междуклетъчната течност (тъканната течност) и през стените на капилярите дос­тига венозната част на кръвообращението (фиг. 4).

Транспорт на газове. За 24 Ь човек поема и отделя твърде голямо количество 0^ и СО (в порядъка на стотици литри). Това количество О и СОд се прена­ся от сърдечно-съдовата система и движещата се в нея кръв. Главният преносител на Од е хемоглоби­

нът в червените кръвни клетки. При свързването на хемоглобина с 0^ се образува оксихемоглобин.

Способността на хемоглобина да се свързва с О, зави­си от няколко фактора. Единият е концентрацията на кис­лорода. При висока концентрация на О;, каквато е в ал­веолите, всичкият хемоглобин в преминаващата кръв се свърза с О, (кръвта се оксигенира). При ниска концент­рация на Оу каквато е в тъканите, способността на хемоглобина да се сварзва с О; намалява и част от оксихемоглобина освобождава кислородните си молеку­ли (кръвта се дезоксигенира). Тази способност намалява и при увеличаване на температурата, концентрацията на водородните йони и концентрацията на СО;. Всички тези условия съществуват в тъканите и благоприятстват от­делянето на О; от хемоглобина. Малка част от кислоро­да в кръвта се пренася като физически разтворен газ.

СОд е много по-разтворим във вода в сравнение с 0^ и затова по-голямо количество СО^ се пренася като физически разтворен в нея. Основната част от СО^ се пренася като хидрогенкарбонати с плазмата и по-малка част като съединение с хемоглобина, нарече­но карбаминохемоглобин.

РЕГУЛАЦИЯ НА ДИШАНЕТО

И ПОКАЗАТЕЛИ ЗА СЪСТОЯНИЕТО

НА ДИХАТЕЛНАТА СИСТЕМА

Регулация на дишането. Дишането се контролира от централната нервна система. Има два вида регула­ция: волева и автоматична. Всеки човек може по соб­ствено желание да спре дишането си за кратко време или да промени честотата и дълбочината на диша­нето си, например при пеене и говорене (фиг. 1). Това се нарича волева регулация и се осъществява от ко­рата на главния мозък. Автоматичната регулация се осъществява от дихателен център, разположен в мозъчния ствол. Благодарение на автоматичната ре­гулация организмът си набавя необходимия кисло­род и изнася във външната среда излишния СОу

Количеството кислород, от което се нуждае човек, за­виси от много фактори. Наи-важният е физическото със­тояние. При физическа работа например потребността от Од нараства, а по време на сън намалява. Снабдяването с необходимия О, става чрез промяна на белодробната вен­тилация.

В стените на някои големи кръвоносни съдове се намират рецептори, наречени химиорецептори (фиг. 2). Те са в контакт с кръвта и реагират на увели­

ченото съдържание на СОд и намаленото съдържание на 0^ в нея. Чрез определени нерви те възбуждат ди­хателния център, който е разположен в мозъчния ствол. Това предизвиква по-силни съкращения на ди­хателната мускулатура, в резултат на което дишането става по-дълбоко, т.е. белодробната вентилация се уве­личава. Това увеличение води до усилено изнасяне на СО^ (излишния) и набавяне на повече 0^ (недостига­щия). Тази регулация се осъществява по механизма на отрицателната обратна връзка. От двата фактора, 0^ и СОу по-важен за регулацията на дишането е СОу Увеличеното съдържание на СОд в кръвта с 10 % нап­ример увеличава 18 пъти белодробната вентилация.

Във въздухоносните пътища също има много ре­цептори. Рецепторите в носната кухина са чувстви­телни към различни вещества, както и към механич­ни дразнители. Дразненето на тези рецептори води до спиране на дишането, до кихане и други реак­ции. Такива рецептори има и в гръкляна, трахеята и бронхите и тяхното дразнене води до кашляне, про­мени в дишането, а понякога и спазъм на бронхите. Кихането и кашлянето са защитни рефлекси, чрез които се отстранява натрупаният секрет или попад­налите във въздухоносните пътища дразнещи час­тици и вещества (фиг. 3). Алкохолът потиска реф-

лекса на кашляне, а това води до задръжка на сек­рет и предразположение към заболявания на диха­телната система.

В белите дробове има и рецептори, които се драз­нят при разтягането им, и чрез тях се регулира дъл­бочината и честотата на дишането.

Дишането може да бъде повлияно и чрез пряко въздействие на дихателния център. Някои вещества, като морфин, кодеин, кокаин и др., приложени в по-големи количества, действат върху дихателния цен­тър, като потискат дишането.

Показатели за състоянието на дихателната систе­ма. Спортът подобрява общото физическо състояние на организма и неговата издръжливост, както и със­тоянието на системите, които осъществяват дишане­то при човека. Спортове като плуване, гребане и вод­на топка се отразяват много благоприятно върху раз­витието на дихателната система. Те водят до увелича­ване обема на гръдния кош и до засилване на диха­телната мускулатура. Освен размера на гръдния кош друг важен показател за състоянието на дихателната система е т.нар. жизнена вместимост. Жизнената вместимост е количеството въздух, което човек може максимално да издиша след като е поел максимално •количество въздух. Колкото е по-голяма жизнената

вместимост, толкова повече може да нараства бело­дробната вентилация, а това е едно от условията, кои­то определят физическата издръжливост на човека. Апаратът, с който се измерва жизнената вместимост, се нарича спирометър (фиг. 4). На фиг. 5 е представе­на номограма за определяне на нормалните (теоре­тични) стойности на жизнената вместимост.

ХРАНОСМИЛАТЕЛНА СИСТЕМА

Храносмилането е процес на после­дователно разграждане на хранител­ните вещества, попаднали в храно­смилателната система. При храно­смилането се извъшва механична и химична преработка на храната. Така тя става годна за усвояване от организма. Това се извършва в хра­носмилателната система, съставена от устна кухина, хранопровод, сто­мах, дванадесетопръстник, тънко черво, дебело черво, анус. Храно­смилателната система е непрекъс­ната тръбна система, която има раз­ширения, стеснения и извивки. В нея изливат храносмилателни сокове множество големи и малки жлези.

Стените на всички отдели на храносмилателната система са из-градени от три слоя: вътрешен слой - лигавица, изградена от епи­телна тъкан, среден - гладкомус-кулен слой, изграден от надлъжни и пръстеновидни (кръгови) мус­кулни влакна, и външен слой, изг­раден от съединителна тъкан. Раз­личните части на храносмилател­ната система са отделени от струп­вания на пръстеновидните мускул­ни влакна, наречени сфинктери.

Храносмилателната система има следните функции:

1. Двигателна функция. Осъ­ществява придвижването на съ­държимото в храносмилателната ^система. При едновременно съкра­щаване на надлъжните и на кръго­вите гладкомускулни влакна се из­вършват движения, които водят до размесване на храната. Съкраще­нията предимно на кръговата мус­кулатура, които като пръстен се придвижват към края на храносми­лателната система, се наричат пе-ристалтични движения. Те прид­вижват съдържимото на порции от един в друг отдел на храносмила­телната система.

2. Секреторна функция. Изразя­ва се в изработването и отделянето на храносмилателни сокове - слюн­ка, стомашен сок, сок на задсто-машната жлеза, жлъчка, чревен сок. Съдържащите се в тях ензими се отделят в неактивна форма и след попадане в храносмилателната сис­тема се активират. Под тяхно влия­ние се извършва химичната прера­ботка на хранителните вещества.

3. Всмукване. Осъществява се от лигавицата на храносмилател­ната система. Благоприятства се от нейната голямата повърхност. Годните за усвояване съединения се всмукват преди всичко в тънко­то черво и попадат в кръвоносни­те и в лимфните съдове.

4. Отделителна функция. Чрез храносмилателната система се от­делят от организма продукти на обмяната на веществата, пигмен­ти, соли, вода, лекарства.

ХРАНА

За съществуването и развитието на всяко живо съ­щество е необходимо непрекъснато приемане на хра­нителни вещества. За организма те са източник на енергия и градивен материал.

При храненето се приемат различни хранителни вещества. Това са химични съединия, които се из­ползват за самообновяване, растеж и развитие на ор­ганизма и осигуряват енергия за всички жизнени про­цеси. Към хранителните вещества спадат органич­ните вещества белтъци, мазнини и въглехидрати, а също и минерални вещества, витамини и вода.

Храната е единственият източник на енергия и градивен материал за организма.

Органичните вещества се образуват в растенията от неорганични вещества, вода и минерални соли под влияние на лъчистата енергия на слънцето. Живот­ните и човекът са неспособни да синтезират орга­нични вещества от неорганични. Източник на въгле­хидрати, белтъци и мазнини за тях е храната от жи­вотински и растителен произход.

Попаднали в организма, хранителните вещества се подлагат на разнообразни химични превръщания, чрез които изграждат собствени за организма вещес­тва. Те са строителният материал за организмите. Хранителните вещества се окисляват и разграждат в клетките, при което се освобождава енергия.

Храната на човека се състои от хранителни про­дукти: хляб, месо, яйца, мляко и млечни продукти, зеленчуци, плодове. Хранителните продукти имат сложен състав. Някои хранителни продукти се със­тоят само от едно хранително вещество: захар и мед - от въглехидрати, олио и масло - от мазнини. Хра­нителните продукти обикновено съдържат в една или друга степен всички хранителни вещества.

Енергията се съдържа в белтъците, мазнините и въг­лехидратите. Освен тях постъпват и необходимите за живота вода, минерални соли и витамини. В организ­ма постъпват и характерни за продукта вещества, при­даващи му вкусови, ароматни и оцветяващи свойства. Те нямат хранителна стойност. С храната в организма може да попаднат и микроорганизми, паразити и чуж­ди тела.

От енергийна гледна точка хранителните вещест­ва в организма могат да се взаимозаменят.

Белтъците са изградени от аминокиселини. Ха­рактерно за аминокиселините е наличието на азот в молекулата им. В организма част от аминокисели­ните може да се образуват от въглехидрати и мазни­ни. Те се наричат заменими аминокиселини. Друга част не могат да се образуват в организма и се нари­чат незаменими аминокиселини. Ако съдържат не­заменими аминокиселини, белтъците се наричат пъл-ноценни, а ако не съдържат, се наричат непълноцен­ни белтъци. Пълноценни са белтъците от животин­ски произход. Те се набавят чрез месото, рибата, яй­цата, млякото. Богати на растителни белтъци са бо­бовите растения, орехите, лешниците (фиг. 1).

Белтъците са главният градивен материал. Те съставят основната част на цитоплазмата и ядрото на клетките. Ензимите и някои хормони имат белтъ­чен състав. Едновременно с това белтъците могат да бъдат източник на енергия. При изгарянето на 1 § бел­тъци в организма се освобождават 17,1 к1 енергия.

Мазнините са изградени от мастни киселини и гли-церол. Съдържат се в животински и растителни масла, мляко, месо, риба, ядки (фиг. 2). Те участват в състава на веществата (фосфолипиди), които изграждат клетъч- . ните мембрани. Мазнините са главен източник на енергия за организма. При изгарянето на 1 8 мазнини в организма се освобождават 38,9 и енергия.

Въглехидратите се съдържат главно в расти­телните продукти: пшеница, царевица, картофи, плодове, зеленчуци. Въглехидратите са източник на енергия за организма. Те се окисляват лесно и бързо освобождават енергията си. При изгарянето на 1 @ въглехидрати в организма се освобождават 17,1 к! енергия (фиг. 3).

Водата изгражда вътрешната течна среда на ор­ганизма. Приема се с храната и под формата на теч­ности. Вода се образува и при окислението на храни­телните вещества в организма. Отделя се с урината, с образуваната пот, с изпражненията, с издишания ^ въздух. Без вода животът на организма е възможен само в течение на няколко дни.

Минералните соли са неорганични съставки на храната. Калцият и фосфорът са важен градивен елемент на костите и зъбите. Богати на калциеви соли са млякото, сиренето, плодовете, зеленчуците.

Йодът участва при образуването на хормоните на щитовидната жлеза. Желязото участва в състава на хемоглобина. Богати на желязо са черният дроб, бъб­реците, жълтъкът на яйцето, спанакът, копривата. Натрият е основният йон на вътрешната течна сре­да на организма. Приема се с храната и се добавя допълнително с готварската сол. Флуорът регулира образуването на емайла на зъбите. Приема се пре­димно с водата.

Витамините не са източник на енергия и не са гра­дивен елемент, но са абсолютно необходими за нор­малната дейност и правилното развитие на организ­ма. Витамините регулират синтезата и актив­ността на клетъчните ензими. Химичният състав на витамините е известен и те се получават по изкуст­вен начин. Витамините се означават с главните букви на латинската азбука: А, В, С и т.н. При недостатъчно или едностранчиво хранене настътахиповитаминоза (намалено съдържание на витамини). При продължи­телна липса на даден витамин в храната се получава авитаминоза. Витамините се делят на две групи: вод-норазтворими и мастноразтворими (фиг. 4).

^ Водноразтворимите витамини са витамин С и ви­тамините от група В.

Витамин С участва в окислителните и редукцион­ните процеси в клетките. Регулира нормалната про-пускливост на капилярите и повишава устойчивост­та на организма към инфекции. Особено богати на витамин С са цитрусовите плодове, шипките, чуш­ките. Витамин С лесно се разрушава от висока тем­пература и при достъп до кислород. При хиповита-миноза се наблюдава лесна уморяемост и кръвоте-чение от венците. При авитаминоза се развива бо­лестта скорбут. Тя се характеризира с подуване и кървене на венците, отпадналост, анемия, подкожни кръвоизливи.

От витамините от група В по-важни са В р Ву В ^В^. Намират се в обвивките на ориза, житните рас-гения, бирената мая. В,, йу В^ регулират обменните процеси в нервните и мускулните клетки. При хипо-витаминоза В, се наблюдават смущения в дейността им (болестта бери-бери). При липса на витамин В^

изостава узряването на червените кръвни клетки в костния мозък и се развива злокачествена анемия.

Мастноразтворимите витамини са А, О, Е, К.

Витамин А повишава устойчивостта на организ­ма срещу инфекции. Участва в механизмите на зре­нието и има значение за запазване целостта на кожа­та и на лигавиците. Участва в процесите, обуславя­щи растежа на тялото. Затова се нарича витамин на растежа. Съдържа се в рибеното масло, черния дроб, жълтъка на яйцето, кравето масло, млякото. В морковите, червените чушки, доматите се намира пигментът каротин, който е източник за образуване на витамин А в организма. Витамин А е термоустой­чив, но се разгражда бързо при окисление. При ави­таминоза се наблюдава отслабване на зрението при здрачаване (кокоша слепота), бавно зарастване на раните, изсъхване и втвърдяване на кожата, размек-ване на роговицата на окото, изоставане в растежа. З Витамин О е известен като антирахитичен ви­тамин. Стимулира всмукването на калций в тънко­то черво. Осигурява отлагането на калций и фосфор в костите. При недостиг на витамин В в детска въз­раст се развива болестта рахит. Костите омекват и се деформират. Витамин П се набавя с рибеното мас­ло, млякото, маслото, яйцата. Синтезата му започва в кожата под влияние на ултравиолетовите лъчи на слънцето, продължава в черния дроб и завършва в бъбреците.

Витамин Е се намира във всички храни. Играе важ­на роля при оплождането и износването на плода. Витамин Е е устойчив на топлина, но се разрушава бързо при окисление.

Витамин К регулира процеса на съсирване на кръвта и предпазва организма от кръвоизливи. Съ­държа се в спанака, копривата, зелето. Синтезира се от бактериите, които нормално се намират в дебело­то черво. При хиповитаминоза се наблюдава склон­ност към кръвоизливи.

УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИИ НА УСТНАТА КУХИНА

Храносмилането започва с постъпването на храната в устната кухина. Тя се приема под формата на пре­работени в една или друга степен хранителни про­дукти. В устната кухина храната механично се раз-дробява и стрива. Това многократно увеличава нейна­та повърхност. Отделената в устната кухина слюнка предизвиква и химична промяна в храната. В резул­тат на процесите, които се извършват в устната ку­хина, хранителните частици се слепват и се образува хапката, която се гълта.

В устната кухина са разположени зъбите и ези­кът. В нея изливат секрета си слюнчените жлези. Устната кухина е покрита от лигавица, изградена от многослоен епител. Неговите слоеве непрекъснато се подменят.

През човешкия живот се сменят две поколения зъби - млечни и постоянни. Млечните зъби започ­ват да се образуват през третия месец на бременност­та, а да никнат от шестия месец от живота на детето. Млечните зъби са 20 (фиг.2). Към 6-8-годишна въз­раст започват да падат и до 12-13-годишна възраст се заменят с постоянни. Последните 4 кътника се по­явяват след 18-годишна възраст - т.нар. мъдреци. Зъ­бите на възрастния човек са постоянни. Постоянни­те зъби са 32. Делят се на резци (8), кучешки (4), предкътници (8) и кътници (12). С резците и с кучеш­ките зъби храната се отхапва, а с предкътниците и кътниците се раздробява и стрива (фиг. 3).

Всеки зъб се състои от коронка, шийка и един или

няколко корена. Коронката е видимата част на зъба. Покрита е с емайл, под който е разположено зъбното вещество - дентин. Във вътрешността на зъба има ку­хина, която се отваря на върха на корена на зъба. В нея има кръвоносни съдове и нервни влакна, които заедно с намиращата се там съединителна тъкан образуват зъбната пулпа. Емайлът е една от най-твърдите със­тавки на човешкото тяло. Той предпазва зъба от повре­ди и от проникване на микроорганизми (фиг. 4).

Езикът е подвижен мускулест орган. Покрит е с лигавица, осеяна с малки брадавици. В тях са разпо­ложени вкусови луковици, изградени от рецептори, чрез които се възприемат вкусовите дразнения. Дви­женията на езика размесват храната и я придвижват към задната част на устната кухина. Езикът играе важна роля при говора на човека.

В устната кухина изливат секрета си 3 двойки го­леми слюнчени жлези (околоушни, подезични и под-челюстни), както и голям брой малки жлези, пръсна­ти в лигавицата. За едно денонощие се отделя 1-1,5 1 слюнка. Количеството и съставът й зависят много от вида на приетата храна. Слюнката съдържа ензи­мите амилаза и малтаза. Амилазата повлиява скор-бялата и я превръща в малтоза. Малтазата разграж­да малтозата до глюкоза.

Сухата храна предизвиква обилно отделяне на рядка слюнка. В процеса на дъвкане храната постепенно се ов-лажнява от слюнката. Слузта на слюнката слепва раздро­бените частици, съдейства за оформянето на хапката и улеснява гьлтането й. Разтваряйки различните съставки на храната, слюнката осигурява контакта им с вкусовите рецептори и създава условия за вкусовите усещания.

Чрез слюнката се отделят от организма продукти на об­мяната на веществата - пикочина, пикочна киселина или попаднали в организма вредни вещества (олово, живак), някои вируси. Слюнката играе важна роля за поддържане на нормалната бактерийна флора в устната кухина.

Слюнката има важна защитна функция. Тя отми­ва попадналите в устната кухина вредни и ненужни за организма вещества. Слюнката съдържа бактерицид-ното вещество лизозим, което разрушава попаднали­те с храната бактерии. Със слюнката се отделят и ан­титела, които също повлияват попадналите бактерии.

Регулация на секрецията на слюнка. Отделяне­то на слюнка е рефлексен акт. Приетата храна драз­ни рецепторите в устната кухина и езика. Възникна­лото възбуждане по сетивните нерви достига до цен­търа на слюноотделянето, разположен в продълго­ватия мозък. От него чрез двигателните нерви въз­буждането достига до слюнчените жлези и се засил­ва отделянето на слюнка. Тази рефлексна реакция има безусловен характер. Отделяне на слюнка се наблюдава и при виждане на храната, усещане на нейната миризма, в точно определен час, в който се извършва обикновено храненето, при произнасяне на името на храната. Това слюноотделяне е услов-- норефлексно. Описано е от руския физиолог И. П. Павлов, който за постиженията си в областта на хра­носмилането е получил Нобелова награда.

Гълтането осигурява придвижването на сдъвкана-та и пропита със слюнката храна, оформена като хап­ка, от устната кухина през хранопровода в стомаха. Гълтането е сложен рефлексен акт. Центърът, регули­ращ гълтането, се намира в продълговатия мозък.

Гълтането се извършва в резултат на сложно коорди­нирани рефлексии съкращения на различни мускулни гру­пи. Чрез движенията на езика и на бузите оформената като хапка храна се придвижва към основата на езика. Отво­рите към носните кухини се затварят. Гръклянът се пов­дига нагоре и напред към основата на езика. Гласните цепки се затварят. Надгръклянникът покрива отвора на гръкляна. Така се затварят въздухоносните пътища и се предотвратява попадането на храна в тях. Хапката се плъз­га по надгръклянника. Мускулите на гълтача над хапка­та се съкращават и тя попада в хранопровода (фиг. 5). Гълтането преустановява дишането за много кратко вре­ме. Центърът на гълтането в продълговатия мозък задър­жа временно центъра на дишането, който е разположен близо до него.

След попадането на хапката в хранопровода мус­кулатурата му над хапката се съкращава и тя се прид­вижва към стомаха. Твърдата храна преминава през хранопровода за 7-8 8, а течната за 2-3 8. При гълта-не може да се погълне и малко количество въздух. Над съдържимото в стомаха се образува въздушен мехур. Той се отделя при оригване.

УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИИ НА СТОМАХА И ЧЕРВАТА

Стомахът е най-широката част на храносмилателна­та система. Разположен е под диафрагмата. Състои се от входна част, средна част - тяло, и долна - пи-лорна част (фиг. 1). Пилорът свързва стомаха с два­надесетопръстника. В края на пилорната част е раз­положен пилорният сфинктер. Формата на стомаха се променя в зависимост от тонуса на мускулатура­та му и от степента на напълване, така че стените на стомаха винаги плътно обхващат съдържимото. Хра­ната се подрежда в стомаха на слоеве по реда на пос­тъпването й и престоява в него различно време в за­висимост от нейния състав. Смесената храна остава в стомаха до 4 Ь. Течностите напускат стомаха мно­го скоро след постъпването им в него.

Движенията на мускулатурата на стомаха осъщес­твяват размесване на стомашното съдържимо и смес­ването му със стомашния сок. Перисталтичните въл­ни на стомаха и свиването и разпускането на пилор-ния сфинктер регулират изпразването на стомаха. От стомаха храната преминава в дванадесетопръстника на порции. Перисталтичните вълни на празен сто­мах са свързани с чувството на глад. Пълният сто­мах създава чувство на ситост.

Лигавицата на стомаха съдържа голям брой жле­зи, които отделят стомашен сок. Той съдържа солна киселина, ензими и слуз. Слузта предпазва стомаш­ната лигавица от действието на солната киселина и ензимите. В стомаха започва разграждането на бел­тъците под влияние на ензима пепсин.

Солната киселина предизвиква набъбване на белтъци­те и пресича белтъка на прясното мляко. Това улеснява

действието на ензимите. Солната киселина има бактери-цидно действие - унищожава попадналите с храната мик­роорганизми. Тя активира отделяните в неактивна форма ензими на стомашния сок. Пепсинът се отделя в неактив­на форма като пепсиноген. Активира се от солната кисе­лина. В стомашния сок се намират малки количества от ензима стомашна липаза. Тя повлиява само мазнините на млякото. Разгражда ги до глицерол и мастни киселини. В стомашния сок няма ензими, разграждащи въглехидра­тите.

Регулация на секрецията на стомашен сок. Сто­машната секреция е подложена на нервна и хуморал-на регулация. Нервната регулация се осъществява от условни и безусловни рефлекси. Безусловните рефлекси се включват при дразненето на рецептори­те в устната кухина, хранопровода и стомаха. Секре­цията на стомашния сок се повлиява и от вида на храната и обстановката, в която тя се приема. Тази секреция еусловнорефлексна. Този предварително от­делен сок има голямо биологично значение. Когато храната стигне до стомаха, там вече има отделен сто­машен сок и храносмилането започва незабавно. Сто­машният сок, отделен по безусловно- и условнореф-лексен път, И. П. Павлов нарича „апетитен" сок. Раз­лични фактори, които го потискат (тревога, гняв, шум, болка, неприятен вкус на храната), нарушават нор­малното протичане на храносмилането.

Хуморалната регулация на стомашната секреция се осъществява от хормона гастрин. Той се образува от стомашната лигавица и попада в кръвта. С нея достига до стомашните жлези и активира дейността им. Някои вещества, които се намират в месните и зеленчуковите бульони, а също така и кофеинът, сти­мулират стомашната секреция.

От стомаха храната попада в червата.

Червата се състоят от два дяла - тънко и дебело черво. Дължината на тънкото черво у възрастен чо­век е 5-7 т. Началната му част се нарича дванадесе­топръстник. Има форма на подкова и достига дъл­жина 12 напречни пръста, откъдето идва името му. В дванадесетопръстника се вливат каналът на задсто-машната жлеза (панкреаса) и общият жлъчен проток (фиг. 2). Лигавицата на тънкото черво е силно нагъ­ната. Покрита е с множество власинки, които значи­телно увеличават площта й. Това улеснява всмуква­нето на хранителните вещества. Във власинките на тънкото черво има разклонения на кръвоносни и лим­фни съдове и гладки мускулни влакна (фиг. 3).

Дебелото черво е продължение на тънкото чер­во. Дълго е около 1,5 метра. Започва със сляпото чер­во. В него се влива крайната част на тънкото черво. На долния край на сляпото черво се намира един из­растък - апендикс. Дълъг е 8-10 ст. Дебелото черво прави няколко извивки и преминава в правото чер­во, което завършва с анус.

Задстомашната жлеза (панкреас) е разположена в извивката на дванадесетопръстника, зад стомаха. Има храносмилателна и ендокринна функция. За 24 Ь от­деля около 1 1 храносмилателен сок с алкална реак­ция, богат на ензими, които разграждат белтъците, мазнините и въглехидратите.

Постъпилото от стомаха съдържимо в дванадесетопръст­ника се подлага на действието на сока на задстомашната жлеза и на жлъчния сок, образуван в черния дроб. Сокът на задстомашната жлеза неутрализира силно киселата ре­акция на постъпилото в дванадесетопръстника стомашно съдържимо. Така се създава оптимална среда за действие­то на панкреатичиите ензими. В панкреатичния сок се на­мират ензими, разграждащи белтъците, мазнините и въг­лехидратите. Ензимът трипсин има значение за разграж­дането на белтъците до аминокиселини. Той се отделя в неактивна форма като трипсиноген и се активира след по­падането му в дванадесетопръстника. Мазнините се разг­раждат под действие на ензима липака до глицерол и маст­ни киселини. Въглехидратите се разграждат от ензимите на панкреатичния сок до моиозахариди.

Черният дроб е разположен отдясно под диафраг-мата. Тежи около 1,51{@ и е богато кръвоснабден. Чер­ният дроб е биохимичната лаборатория на организ­ма. Една от функциите му, свързана с храносмила­нето, е образуването на жлъчен сок. Жлъчният сок се образува непрекъснато, но попада в дванадесе­топръстника само при постъпване на храна от сто­маха. В интервалите, когато не постъпва храна, се събира в жлъчния мехур. Жлъчният сок съдържа д. жлъчни соли и пигменти.

Жлъчният сок е около 1 1 за 24 Ь. Храносмилател­ната му функция се дължи на жлъчните соли. Те раз­биват мазнините на фини капчици (емулгират ги) и така увеличават многократно тяхната повърхност.

От дванадесетопръстника съдържимото премина­ва в останалата част на тънкото черво и попада под въздействието на чревния сок, който има алкална ре­акция. Количеството му е 3 1 за 24 Ь. Съдържа слуз и ензими, разграждащи белтъците, мазнините и въгле­хидратите до техните основни форми, годни за всмук­ване. Тези ензими допълват действието на останали­те храносмилателни сокове.

Движенията на чревната мускулатура подпомагат придвижването на храната, смесването й с храно­смилателните сокове и улесняват всмукването на хра­нителните вещества.

Основната част от веществата се всмукват в тън­кото черво.

В устната кухина се всмукват лекарства. Таблетка нит­роглицерин, поставена под езика, разширява кръвоносни­те съдове на сърцето и успокоява болката, дължаща се на тяхното свиване. В стомаха се всмукват вода, соли, алко­хол. Епителните клетки на лигавицата на тънкото черво пропускат аминокиселини, глицерол и мастни киселини, монозахариди само в една посока - навътре към кръво­носните и лимфните съдове. Това пренасяне е свързано с разход на енергия и се нарича активен транспорт. Про­дуктите от разграждането на белтъците и въглехидратите попадат в кръвоносните съдове, а тези на мазнините -предимно в лимфните съдове.

Веществата, които не се всмукват, попадат в дебе­лото черво. Сокът на дебелото черво съдържа пре­димно слуз и няма ензими. В него поради всмукване на водата става сгъстяване на чревното съдържимо. Дебелото черво извършва движения, чрез които съ­държимото се придвижва към правото черво, откъ­дето то периодично се изхвърля навън от организма.

От ензимите на бактеринната флора на дебелото черво се разграждат някои трудно усвоими вещества като целу­лозата. Бактериите имат значение и за образуването и всмукването на витамин К.

Регулация на движенията на червата и на секре­цията на храносмилателни сокове в тънкото черво. Движенията на червата и отделянето на храносми­лателни сокове се регулира по нервен и хуморален път. Нервната регулация на панкреатичния сок е бе­зусловно- и условнорефлексна, както регулацията на стомашния сок. Хуморалната регулация се извърш­ва от хормона секретин. Той се отделя от лигавица­та на тънкото черво, попада в кръвта, достига до зад­стомашната жлеза и стимулира секрецията й. Секре-тинът усилва и секрецията на жлъчен сок. Количест­вото и съставът на храносмилателните сокове зави­сят от вида и качеството на храната и се регулират от местни фактори, образувани в лигавицата. Дви­женията на червата се засилват при механични драз­нения от чревното съдържимо. Зеленчуците, плодо­вете, черният хляб усилват перисталтиката.

ОБМЯНА

НА ВЕЩЕСТВАТА

И НА ЕНЕРГИЯТА

За да съществува и да се развива, всеки организъм трябва да е в непрекъснато взаимодействие с окол­ната среда. Това става чрез обмяната на веществата и на енергията. Тези два процеса са тясно свързани помежду си. Те включват превръщанията, на които се подлагат веществата от момента на тяхното пос­тъпване в организма до отделянето им в околната среда като ненужни крайни продукти, и енергийните изменения при тези превръщания.

Обмяната на веществата е съвкупността от проце­сите, свързани с преработването, взаимното превръ­щане, разграждането на хранителните вещества и тях­ното включване като съставна част на живите клетки.

Попадналите в храносмилателната система хра­нителни вещества се разграждат до прости, усвоими за организма. Белтъците се разграждат до амино­киселини, въглехидратите до монозахариди, а маз­нините до глицерол и мастни киселини. Разграде-ните вещества се всмукват заедно с вода и соли и попадат в кръвта. Чрез нея достигат до всички клет­ки на организма. В клетките те се разграждат до край­ните продукти на обмяната на веществата. При раз­граждането се отделя енергия.

Белтъците се разграждат до вода, СО и азотсъ-държащи съединения. В черния дроб от тях се обра­зува пикочина (урея).

Въглехидратите се окисляват в клетките до вода и СО,. Половината от енергийните потребности на организма се задоволяват от разграждането на въг­лехидрати. Неизползваните монозахариди в клет­ките се превъщат в резервна форма на съхранение -гликоген. Той се натрупва предимно в черния дроб и мускулите. Когато се приемат в излишък, монозаха-ридите се превръщат в мазнини и се съхраняват в такъв вид.

Мазнините се разграждат в клетките до вода и СО,. Мазнините са основен енергиен източник за организма.

Белтъците се използват главно за обновяване на биологичните структури. Мазнините и въглехидра­тите имат предимно енергийна роля.

Структурите на организма непрекъснато се под­менят. Съставът на организма постоянно се обновя­ва. Важна предпоставка за това е възможността за взаимно превръщане на въглехидратите, мазнините и белтъците едни в други. Тези превръщания се из­вършват във всички клетки на организма, но преди всичко в черния дроб. Той е централен орган на об­мяната на веществата.

Обмяната на веществата е баланс на два основни про­цеса ~ процес на синтеза (анаболизьм) на присъщи за ор­ганизма белтъци, мазнини и въглехидрати, и процес на разграждане (катаболизьм) на веществата и освобожда­ване на енергия, необходима за организма. Освободената енергия се използва за осъществяване на жизнените про­цеси (съкращаване на мускулите, пренасяне на нервните импулси, всмукване, секреция). Енергия се използва и при процесите на синтеза в клетките.

Част от освободената енергия при разграждане-

то на мазнини, въглехидрати и белтъци, която не се използва за протичане на жизнените процеси в ор­ганизма, се превръща в топлина. В топлина се прев­ръща и енергията, използвана за протичане на жиз­нените процеси. В крайна сметка цялата освободе­на енергия се превръща в топлина. Тази топлина оси­гурява поддържането на телесната температура. Из­лишната топлина се отдава от организма в околна­та среда.

Разходът на енергия, който се използва за осъщес­твяване на функциите на основните жизнени систе­ми на организма - кръвоносна, дихателна, отдели­телна, нервна, се нарича основна обмяна. Тя зависи от възрастта, пола, ръста и масата на индивида. Ос­новната обмяна е минималното количество енергия, необходимо на организма за осъществяване на жиз­нените процеси. Степента на обмяната и съответно количеството на освободената енергия се увеличава при извършване на физическа работа. Колкото пове­че е извършената мускулна работа, толкова повече енергия е необходима на организма.

Крайните продукти от обмяната на веществата, особено от белтъчната обмяна, са вредни за орга­низма. Те се отделят постоянно от него. Чрез обра­зуваната урина от бъбреците и чрез потта, образува­на в потните жлези, се отделят азотсъдържащите съе­динения, продукт на обмяната на белтъците (амоняк, пикочина, пикочна киселина). Чрез издишания от белите дробове въздух се отделя СОд.

Регулация на обмяната на веществата и на енер­гията. Обмяната на веществата и на енергията се ре­гулира по нервен и по хуморален път.

Нервната регулация се осъществява от центро­ве, разположени в междинния мозък. Тези центрове контролират приемането на храна, обмяната на въг­лехидратите, на мазнините, на водата. Те контроли­рат и температурата на тялото. При понижаване на околната температура обмяната на веществата се засилва и се отделя повече топлина, необходима за поддържането на постоянството на телесната тем­пература.

Хуморална регулация. Белтъчната обмяна се ре­гулира от растежния хормон на предния дял на хи­пофизата, хормоните на щитовидната жлеза, глюко-кортикоидите, отделени от кората на надбъбречни-те жлези, половите хормони. Въглехидратната об­мяна се регулира от инсулина и глюкагона, отделе­ни от задстомашната жлеза, хормоните на щитовид­ната жлеза, глюкокортикоидите. Обмяната на маз­нините се регулира от инсулина, половите хормони, глюкокортикоидите. При намалено образуване на полови хормони настъпва натрупване на мастна тъ­кан по цялото тяло. Това се използва в животновъд­ството. След кастриране (премахване на половите жлези) се усилва превръщането на приетите въгле­хидрати в подкожна мастна тъкан.

ОТДЕЛИТЕЛНА СИСТЕМА

Чрез отделителната система об­разуваните и попаднали в кръв­та непотребни или вредни вещес­тва от разграждането на белтъ­ците, мазнините и въглехидрати­те, както и излишната вода и ми­нерални соли се отделят от ор­ганизма. Отделителна функция имат бъбреците, кожата, бе­лите дробове, храносмилател­ната система. През белите дро­бове се отделя СОд и вода. През храносмилателната система се отделят жлъчни пигменти, соли и вода. През кожата се отделят вода,соли, пикочина,пикочна ки­селина. Отделителната система е съставена от бъбреците, пико-чопроводите, пикочния мехур и пикочния канал.

УСТРОЙСТВО И ФУНКЦИИ НА ОТДЕЛИТЕЛНАТА СИСТЕМА

Бъбреците са основните отделителни органи в чо­вешкия организъм. Чрез образуваната в бъбреците урина се отделят крайни продукти на обмяната на веществата в организма (пикочина, пикочна кисе­лина, амоняк, креатинин). С урината се отстраня­ват и голяма част от попадналите в организма ле­карства. Бъбреците имат голямо значение и за под­държане постоянството на вътрешната течна среда на организма (хомеостазата). Бъбреците имат и ен­докринна функция. В тях се образуват редица важни хормони.

Бъбреците са двойни органи с бобовидна форма. Разположени са в коремната кухина от двете страни на гръбначния стълб. Обвити са в мастна капсула, която ги поддържа в определено положение и ги пред­пазва от механично увреждане (фиг. 1). При надлъжен разрез на бъбрека се открояват външна част, нарече­на кора, и вътрешна част - сърцевина (фиг. 2).

Основната структурна и функционална единица на бъбрека се нарича нефрон. Изграден е от малпи-гиево телце и система от каналчета. Малпигиевото телце се състои от капилярно клъбце, наречено гло-мерул, и обвиваща го капсула. Каналчетата са мно­гократно нагънати и са обхванати от гъста капиляр­на мрежа. Броят на нефроните в двата бъбрека е около 2 милиона (фиг. З и фиг. 4).

Бъбреците са много богато кръвоснабдени. За едно денонощие през тях преминават около 1700 1 кръв.

Количеството и съставът на образуваната от бъб­реците урина зависи от три основни процеса: филт­рация, обратно всмукване и секреция.

Филтрацията се осъществява в гломерулите. Тя е пасивен процес. За осъществяването й не е необхо­дима енергия. В резултат на филтрацията се образу­ва течност, наречена първична урина. Нейното ко­личество е много голямо (около 1701 за 24 Ь) поради голямото количество кръв, което преминава през бъб­реците и големия брой нефрони. Първичната урина съдържа вода, соли, пикочина, глюкоза, аминокисе­лини и всички други съставки на кръвта с изключе­ние на кръвните клетки и големите молекули на бел­тъците на плазмата.

Обратното всмукване и секрецията се осъщес­твяват в бъбречните каналчета. В резултат на тези процеси първичната урина силно намалява по обем и променя своя състав. За едно денонощие двата бъб­река отделят нормално 1,5 1 крайна урина.

Част от съставките, полезни за организма, се всмукват в каналчетата и попадат в кръвоносните съдове около тях. Всмукват се глюкозата, аминокиселините, голяма част от водата и солите. Благодарение на постепенното обратно всмукване се запазва относително постоянният състав на вътрешната течна среда на организма. Съставки, които не се всмукват (пикочина, пикочна киселина), се намират във висока концентрация в крайната урина. В бъбречните ка-

налчета не само се всмукват необходимите за организма ве­щества, но и се секретират вещества, които попадат в урина­та. Такива са амоняк, калий, Н⁴, лекарства, някои багрила.

За осъществяването в бъбречните каналчета на обратното всмукване и секрецията обикновено е не­обходима енергия, т.е. те са активни процеси. Енер­гията се набавя от окислителните процеси на клет­ките на каналчетата.

Минималното количество урина, което осигурява от­делянето на образуваните крайни продукти на обмяна­та на веществата, е около 500 т1. Обичайно количество­то на отделената от бъбреците крайна урина е около 1,5 1 за 24 Ь. Тя има сламеножълт цвят. При приемане предимно на месна храна има кисела, а при приемане на растителна храна има леко алкална реакция.

Образуваната в каналчетата урина се стича в бъб­речното легенче и от там преминава в пикочопрово-дите. Те са разположени успоредно на гръбначния стълб. Започват от бъбречното легенче и се отварят в пикочния мехур. Стената на пикочопровода е изг­радена от три слоя: вътрешен - лигавица, среден слой от гладка мускулатура и външен слой, изграден от тънка обвивка.

Пикочният мехур е кух мускулест орган. В него се събира образуваната в бъбреците урина. В основата на пикочния мехур се отварят двата пикочопровода, а от долната му част започва пикочният канал (уретра-та). От пикочния мехур урината периодично попада в

пикочния канал и се отделя навън от организма. Пи­кочният канал е дълъг у мъжа около 20 ст, а у жената около 5 ст. В началото му има струпване на мускул­ни клетки, които образуват два сфинктера - вътрешен и външен. Вътрешният сфинктер (неволеви) е изгра­ден от гладкомускулни влакна, а външният (волеви) -от напречнонабраздени мускулни влакна.

Пикочният мехур се изпълва постепенно от ури­ната, която постъпва в него от пикочопроводите. Изпразването му е периодично и зависи от обема на събраната урина. Когато той достигне 300 т1, се възбуждат рецептори, разположени в стената на пи­кочния мехур, реагиращи на разтягане. Изпращат се импулси до центъра на уринирането в поясно-кръстната част на гръбначния мозък. От него дос­тигат импулси до вътрешния (неволеви) сфинктер и той се отпуска. В същото време импулси достигат и до мозъчната кора, където се осъзнават като необ­ходимост за уриниране. От нея достигат импулси до външния (волеви) сфинктер, той се отпуска и ури­ната се отделя от пикочния мехур (фиг. 5).

КОЖА

Кожата е външната, мека и еластична обвивка на тя­лото. Повърхността й е 1,5-2 т².

Устройство на кожата. Кожата се състои от два слоя - епидермис и дерма (фиг. 1).

Епидермисът е повърхностният слой на кожата. Изграден е от многослоен плосък епител. Най-де-бел е на петата и най-тънък на клепачите и устните. Вътрешните слоеве на епидермиса са съставени от живи клетки, които бързо се делят. Повърхностна­та част на епидермиса вроговява и се олющва. От­падналите от повърхността на кожата клетки се за­местват от нови, образувани в по-дълбоките слоеве на епидермиса.

Дермата е изградена от съединителна тъкан. Съ­държа много еластични влакна, които намаляват с напредване на възрастта и кожата се отпуска и наб-ръчква. Дермата се дели на два слоя - дълбок мре­жест и повърхностен папиларен слой. В дълбочина мрежестият слой се свързва с подкожната мастна тъкан, чрез която кожата се прикрепва към подлежа­щите мускули и кости. Папиларният слой е изграден от издатини към епидермиса, наречени попили. Бро­ят, разположението, формата и големината на папи-лите не са еднакви в различните части на тялото и са строго специфични за всеки човек. Това се използва в криминалистиката за разкриване на престъпления по отпечатъците на пръстите.

Дермата е богато кръвоснабдена. Кръвоснабдя-ването на дермата играе важна роля в регулацията на телесната температура. В дермата има също много лимфни съдове, специализирани нервни окон­

чания и рецептори, гладки мускулни влакна. Специ­ални нагъвания на епитела в подлежащата дерма формират потните и мастните жлези и космените торбички (фиг. 2).

Потните мелези са тръбички, отварящи се чрез пора на повърхността на кожата. В долния си край са навити и обхванати от гъста капилярна мрежа. Пръснати са неравномерно по кожата. Най-много потни жлези има по дланите, стъпалата, подмишни-ците, слабините. Потта съдържа 98 % вода. С нея се отделят соли (предимно натриев хлорид), пикочина, млечна киселина, амоняк, мастни киселини, ензимът лизозим.

Мастните жлези са разположени около косме­ните торбички. Образуваният от тях секрет се отде­ля на повърхността на кожата или в космените тор­бички. Той омаслява както космите, така и външния вроговен слой на кожата, прави я по-мека и я пред­пазва от изсъхване и напукване. Мастните жлези са особено активни в юношеска възраст.

Космите са рогови образувания от епидермален произход. Изградени са от корен, разположен в дер­мата, и стъбло, което излиза над повърхността на ко­жата. Коренът на косъма се намира в космена тор­бичка. В нея се излива секретът на мастните жлези (фиг. 3). Косми липсват по дланите на ръцете, по стъ­палата, половите органи и устните.

Ноктите са рогови образувания от епидермален произход. Те покриват крайните части на пръстите на ръцете и на краката.

Цвят на кожата. Цветът на кожата се определя преди всич­ко от наличието на пигмента меланин. Той се образува от специални клетки - меланоцити. Меланин почти липсва по

дланите и по стъпалата. Хората от австрало-негроидната раса имат повече меланоцити, които образуват по-голямо коли­чество меланин (фиг. 4). При пълна липса на меланин пора­ди генетичен дефект в образуването му липсва пигментация на кожата и на космите. Това са т.нар. албиноси (фиг. 5). Освен меланин кожата съдържа и жълтия пигмент каро-тен. Неговият цвят не се установява поради наличието на меланин в кожата. У хората от монголоидната раса, поради това че имат малко меланин в кожата си, се проявява цветът на каротена (фиг. 6). Цветът на кожата зависи й от цвета на кръвта, отразена през епидермиса. Кожата е бледа, когато е намалено кръвоснабдяването й. Кожата е със син оттенък при ниско насищане на кръвта с кислород и е по-червена, когато насищането с кислород е високо.

Функции на кожата. Кожата изпълнява различни функции.

Защитна функция. Роговият слой на епидерми­са намалява до минимум загубата на вода от орга­низма. Той предпазва по-дълбоко разположените тъкани от изсушаване, износване и нараняване. Ко­жата възпрепятства навлизането на бактерии и на токсични вещества в организма. Отделените на по­върхността на кожата млечна киселина и ензимът ли-зозим потискат развитието на микроорганизмите. ^Образуваният в епидермиса пигмент меланин има защитна функция, поглъщайки ултравиолетовите лъчи на слънцето.

Терморегулаторна функция. Основната част от топлообмена на организма с околната среда се осъ­ществява чрез кожата. Подкожната мастна тъкан е топлинен изолатор, защото е лош проводник на топ­лина. Промяната в кръвоснабдяването на кожата е много ефективен механизъм за пренасяне или за ог­

раничаване пренасянето на топлина от вътрешност­та на тялото към повърхността му. При изпарение на образуваната пот тялото се охлажда. Количество­то на образуваната пот от потните жлези се мени в зависимост от нуждите на терморегулацията.

Сетивна функция. В кожата има рецептори за топло, студено, допир, натиск и болка. Кожната чув­ствителност съдейства за по-доброто приспособява­не на организма към промените в околната среда и за поддържане на хомеостазата на организма.

Резервоарна функция. Кожните кръвоносни съдо­ве имат значителна вместимост. При максималното им разширяване в тях може да се задържи до 1 1 кръв.

Обменна функция. Под действие на ултравиоле­товите лъчи на слънцето в кожата започва синтезата на витамин ^у

Отделителна функция. Потните и мастните жле­зи на кожата участват в отделянето на крайни про­дукти от обмяната на веществата. Отделянето на мал­ки количества пикочина позволява на кожата да до­пълва отделителната функция на бъбреците.

Дихателна функция. Кожата е в състояние да приема 0^ и да отдава СО, от организма. Премина­лите количества обаче са твърде малки и нямат съ­ществено значение за газовата обмяна.

ТЕРМОРЕГУЛАЦИЯ

В човешкия организъм непрекъснато се образува топ­лина в резултат на обменните процеси в клетките. Най-голямо е количеството на образуваната топли­на в черния дроб. В мускулите част от освободената енергия се използва за извършване на работа, а дру­га, по-голяма част, се превръща в топлина. Освобо­дената топлина при мускулните съкращения е зна­чителна, защото мускулната маса е около половина­та от телесната маса.

Топлина се образува непрекъснато във вътреш­ността на организма, пренася се към повърхността на тялото и се отдава към околната среда. Ако не се отдава топлина, не може да се постигне постоянна телесна температура. Благодарение на динамично­то равновесие между образуваната и отделената от организма топлина се постига постоянството на те­лесната температура. То е изключително важно за нормалното осъществяване на обменните процеси в организма.

Температурата на тялото не е еднаква във всички­те му части. Температурата на вътрешността на ор­ганизма е по-висока от температурата на повърхност­та и е по-стабилна. Тя се нарича вътрешна, или яд­рена температура. У здравите хора вътрешната тем­пература, измерена в правото черво, е около 37,2 "С, а в устната кухина е средно 37,0 °С. Температурата на повърхността не е еднаква в различните части на тялото. Температурата на тялото показва денонощ­ни колебания. Най-ниска е сутрин около 4 часа и най-висока около 16 часа. Температурата на тялото се повишава при физическа работа, при емоционален

стрес, при продължително престояване на топло, при болестни състояния. Телесната температура се по­нижава по време на сън, при продължително излага­не на студ, при намалено образуване на хормоните на щитовидната жлеза.

Изнасянето на топлина от вътрешността на тяло­то към повърхността му се засилва чрез подобрява­не на кръвоснабдяването на кожата. При намалява­не на притока на кръв към кожата намалява и изна­сянето на топлина.

Отдаване на топлина от повърхността на тялото. Извършва се по няколко начина:

1. Чрез излъчване. Отдаването на топлина между организма и околната среда се осъществява чрез топ­линни електромагнитни вълни. Когато температурата на околната среда е висока, организмът получава топ­лина например от слънчевите лъчи. При ниска окол­на температура организмът отдава топлина.

2. Чрез конвенция. Дължи се на движението на га­зови или течни молекули, които се намират в непос­редствена близост до повърхността на тялото. Кога­то въздушната или течната среда е подвижна, загуба­та на топлина чрез конвекция е много по-голяма.

3. Чрез провеждане. Отдаване на топлина от по­върхността на тялото към околната среда се наблю­дава при допир с предмети или течности, които имат по-ниска температура. Когато температурата на ко­жата е по-висока от температурата на околната сре­да, става отдаване на топлина. То е пропорционално на температурната разлика.

4. Чрез изпарение. Голямо количество топлина се освобождава при изпарение на водата от повър­хността на тялото. От повърхността на тялото ви­наги има изпарение на вода, преминаваща през ко-

жата без участието на потните жлези. Така организ­мът постоянно губи топлина. Тази загуба не може да се регулира и трябва постоянно да се образува нова топлина. При температура на околната среда над 20 °С започва образуването на пот от потните жлези. При температура над 34 °С изпаряването на образуваната пот е единственият начин за отдаване на топлина от тялото. Високата влажност на окол­ния въздух пречи на изпарението и по този начин на охлаждането, което може да доведе до прегряване на организма. Ако въздухът е топъл и сух, изпаре­нието на образуваната пот и отдаването на топлина се извършва лесно (фиг. 1).

Регулация на топлинната хомеостаза. Посто­янството на телесната температура е резултат от баланса между образуваната в организма топли­на и отделената от тялото топлина (Фиг. 3). Този баланс се постига чрез включване на сложни ре­гулаторни механизми, които са под контрола на център, намиращ се в междинния мозък. Той по­лучава информация за температурата на различ­ни части на тялото от рецепторите за студено и топло и изпраща импулси до изпълнителните ор­гани - кожни кръвоносни съдове, потни жлези, скелетни мускули, черен дроб.

При намаление на температурата на околната среда те­лесната температура остава постоянна благодарение на на­маление на топлоотдаването и увеличение на топлообразу-ването. Изнасянето на топлина от вътрешността на тялото към повърхността му намалява поради свиване на кожните кръвоносни съдове и намаляване на притока на кръв към кожата. Температурата на повърхността на тялото става по-ниска. С това намалява и отдаването на топлина от повър­хността на тялото. Едновременно се засилва обмяната на

веществата и се увеличава двигателната активност. Следо­вателно, от една страна, се произвежда повече топлина, а от друга - от организма се отдава по-малко топлина и тем­пературата на тялото се запазва постоянна.

При повишаване на температурата на околната среда температурата на тялото се запазва постоянна благодарение на намаляване на топлообразуването и увеличаване на топлоотдаването. Обмяната на ве­ществата се понижава, движенията стават по-мудни, кожните кръвоносни съдове се разширяват, подоб­рява се кръвоснабдяването на кожата и се засилва отделянето на топлина от повърхността на тялото. Започва обилно изпотяване и при изпарението на образуваната пот се губи голямо количество топли­на. В резултат на всичко това температурата във вът­решността на организма остава непроменена.

Човек се облича съобразно с условията на време­то и особеностите на климата. При ветровито време отдаването на топлина от тялото нараства. Тъкани­те, които задържат повече въздух в себе си, топлят много повече от плътните и тежки дрехи. Ходенето зимно време с недостатъчно плътни обувки предраз­полага към простудни заболявания. При висока окол­на температура се препоръчват дрехи от леки памуч­ни и ленени материи.

ВЪЗПРОИЗВОДСТВО И РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА

Размножаването е един от основ­ните жизнени процеси. То осигуря­ва възпроизвеждането и запазване­то на вида. Организмите се раз­множават по два начина: безполо­во и полово. При половото раз­множаване новият организъм води началото си от оплодената яйце­клетка (зигота).

При човека размножаването е полово и се осъществява чрез по­падане на мъжки полови клетки (сперматозоиди) в женския органи­зъм по време на полов акт. За тази цел са нужни следните условия:

1. При мъжа - нормална спер-матогенеза, т.е. производство на зрели, подвижни сперматозоиди и способност за осъществяване на „полов акт, който да осигури вна­сянето на сперматозоиди в женс­кия организъм.

2. При жената - готовност на половия апарат за нормално оп­лождане (наличие на зрели яй­цеклетки във фаза на овулация).

От оплодената яйцеклетка при наличието на благоприятни условия за нейното развитие се

оформя новият организъм.

Съвременната биология и хирургия създадоха нова техника в случаите, когато по една или друга причина оп­лождането в женските полови пътища е възпрепятствано. Тогава се прибяг­ва до метода за оплождане „ин вит-ро". На практика с помощта на сприн­цовка яйцеклетката се извлича и се култивира в благоприятна за нея сре­да. Събира се сперма и двете течнос­ти се смесват в епруветка, поставена в „черна кутия", имитираща услови­ята на утробата. След два-три дни оп­лодената яйцеклетка се внася обрат­но в матката на жената.

Половата система на мъжа и на жената се развива от един общ за-чатък, който впоследствие се раз­вива в мъжки или женски индивид. Образуването на яйцеклетки и сперматозоиди се свързва с разви­тието на първичните полови клет­ки - гоноцити, произлизащи от ендодермални клетки на жълтъч-ната торбичка.

Най-важният орган на двата пола е половата жлеза (при жените - яйч­никът, а при мъжете - семенникът).

МЪЖКА ПОЛОВА СИСТЕМА

Мъжките полови органи са семенник (тестис), над-семенник, семеотводен канал, семенно мехурче, прос-татна жлеза и полов член (пенис). Те оформят пър­вичните полови белези у мъжа (фиг. 1).

Семенникът (тестисът) е двоен орган с овална (яйцевидна) форма. Намира се в кожна торбичка, наречена скротум, или мъдница. Разположена е вън от коремната кухина. Освен семенника в кожната тор­бичка се разполагат надсеменникът и долната част на семеотводния канал. Пенисът и семенникът в тор­бичката са външните полови органи на мъжа.

Семенникът е изграден от 250-300 делчета, които съ­държат голям брой извити каналчета (фиг. 4). Тук се осъ­ществява сперматогенезата, т.е. процесът на образуване на сперматозоидите, които започва през пубертета и про­дължава през целия живот на индивида, като бавно угас­ва в годините на старостта (фиг. 2).

Мъжките полови клетки - сперматозоиди­те, имат характерна форма (фиг. 5 и 7). Състоят

се от главичка, средна част (шийка) и опашка. Гла­вичката носи наследствената програма, тъй като в нея се намира ядрото. То е обградено от тънък слой цитоплазма и мехурче - акрозома, която играе важна роля при оплождането. В средната част са разположени митохондрии, които доста­вят енергия за движението на сперматозоида. В семенника сперматозоидите все още не са подвиж­ни. Те доузряват и стават способни за оплождане в надсеменника. В съединителната тъкан около делчетата на семенника се намират и клетки, ко­ито произвеждат мъжкия полов хормон - тес-тостерон. От надсеменника започва семеотвод-ният канал. Той се слива с канала на семенното мехурче и се отваря в пикочния канал, като мина­ва през простатната жлеза (фиг. 3). Секретът на семенното мехурче (двойно мехурчесто образува-ние) и на простатната жлеза (тръбесто-мехурчес-та жлеза с форма на кестен) образуват семенната течност, в която сперматозоидите се придвижват активно. Семенната течност (спермата) има ал- кална реакция, която осигурява оптимални усло­вия за жизнеността на сперматозоидите.

При едно семеизпразване (еякулация) се изхвърлят 2,5-3,5 т1 сперма. Това е течността, която се отделя при по­лово възбуждане (оргазъм) и съдържа сперматозоиди, сек­рети на семенните мехурчета и на простатата жлеза. В 1 т1 сперма има 100 млн. сперматозоиди. При 50 % от мъжете това количество е между 20 - 40 млн./т1. Под 20 млн./т! на практика такива мъже са стерилни.

Половият член е мъжкият копулативен орган. Състои се от глава, шийка, две пещеристи тела и едно гъбесто тяло, през което преминава пикочният канал. При напълване на кръвоносните съдове с кръв (ерекция) пенисът се втвърдява, което прави поло­вия акт възможен.

Пенисът е покрит от много тънка и подвижно свърза­на с подлежащите тъкани кожа. Напред тя достига до шийката и образува двойна гънка, наречена препуциум, която при отпуснато състояние на члена покрива глава­та. На вътрешната повърхност има голям брой мастни жлези, които отделят гъст секрет с характерна миризма.

При някои народи (турци, араби, евреи) от хигиенни и ре­лигиозни съображения се практикува обрязване на новоро­дените от мъжки пол. По този начин с възмъжаването е премахната възможността да се отделя и събира секрет, който, разлагайки се, би предизвикал възпаления в тази област. Главичката на члена е най-чувствителната част, тъй като в кожата й се намират голям брой сетивни нерви. Към вторичните полови белези се причисляват:

окосмяване - под мишниците, в срамната област и по лицето; промяна в гласа - става по-дълбок, поня­кога „дрезгав", характерно развитие на скелета и на мускулната система и отлагане в коремната област на подкожна мастна тъкан (фиг. 8).

ЖЕНСКА ПОЛОВА СИСТЕМА

Женските полови органи са вътрешни, разположе­ни в тазовата кухина - яйчник, маточни тръби (яйце-проводи), матка, влагалище, и външни - големи и малки срамни устни, клитор и жлези (фиг. 1).

Яйчникът е двоен орган с елипсовидна форма. Тук се осъществява овогенезата, т.е. узряването на яйцеклетките. У новороденото момиченце броят им е от 200 000 до 400 000 първични яйцеклетки, обви­ти със съединителна тъкан. През периода на поло­ва зрелост у жената узряват само 300-400 от тях. Зреенето на яйцеклетките започва от пубертета и угасва към 45-55 годишна възраст (менопауза). В процеса на узряване около яйцеклетката се образу­ва мехурче, изпълнено с течност, наречено фоликул. Периодично, средно на 28 дни, мехурчето се пуква, настъпва овулация и зрялата яйцеклетка попада в маточната тръба.

Яйцеклетката е голяма неподвижна клетка, коя­то освен плазмена мембрана има още две обвивки със защитна функция. Вътрешността й е изградена от цитоплазма и ядро.

Яйчникът има и ендокринна функция. Секретира женските полови хормони - естрогени и прогестерон.

Маточната тръба (яйцепроводът) е двойно обра-зувание с дължина средно 12 ст. Всяка тръба изхож­да от съответния рог на матката и завършва около горната част на яйчника.

Маточните тръби завършват с разширения, които са снабдени с реснички. Те трептят и увличат яйце­клетката след пукването на фоликула. Благодарение на движенията на ресничестия епител на лигавицата на маточните тръби яйцеклетката се придвижва към ма­точната кухина. На мястото на пукналото се мехурче се формира т.нар. жълто тяло, в което се произвежда хормонът прогестерон. Той стимулира развитието на матката и на плода, ако яйцеклетката бъде оплодена.

Матката е кух крушоподобен мускулест орган. От­вътре е покрита с добре кръвоснабдена лигавица. При бременност тя участва във формирането на плацен­тата, чрез която се изхранва зародишът. След завър­шване на вътреутробното развитие детето се изтлас­ква навън благодарение на мощните контракции на маточната мускулатура. След окончателното разви­тие на половата система у жената се наблюдават пе­риодични промени, свързани с узряване на яйцеклет­ката и със създаване на оптимални условия за прие­мане и изхранване на оплоденото яйце. Под влияние на специфични хормони маточната лигавица се раз­раства. Благодарение на това, че е добре кръвоснаб­дена, тя е готова да приеме оплодената яйцеклетка (фиг. 3). В случай че яйцеклетката не бъде оплодена, тя умира след няколко часа. Жълтото тяло в яйчника атрофира и изчезва, при това спира и неговата хор­монална продукция. Повърхностният слой на маточ­ната лигавица започва да се олющва и заедно с не-оплодената яйцеклетка попада във влагалището. Про-

цесът е свързан с кървене, което се явява обикновено на 28 дни (от 21 до 31 дни) и се нарича менструация. Започва нов цикъл на развитие и узряване на яйце­клетка и възстановяване на маточната лигавица. Този периодичен процес се регулира от половите хормо­ни, а те от своя страна са под контрола на хормони­те от хипофизата и от междинния мозък. Тези цик­лични промени в яйчника и маточната лигавица са свързани с подготовката за евентуално оплождане и се наричат менструален цикъл (фиг. 2). Узряването на фоликула (овулацията) обикновено настъпва на 14. ден от цикъла. Тези данни би трябвало да се отбеляз­ват в специален календар от всяка жена, за да може да се установят евентуални отклонения от нормал­ния цикъл при някои болестни нарушения. Менстру­ацията е физиологично явление у полово зрялата жена, но през този период би трябвало да се избяг­ват тежките физически натоварвания и психични нап­режения.

Менструалната кръв съдържа 25 % венозна и 75 % ар­териална кръв и разрушена съединителна тъкан. Коли­чеството на отделената кръв е от 30 до 80 милилитра и се повлиява от физиологичното състояние, лекарства и др.

Влагалището е тръбест мускулест орган, покрит с йюгавица, и води в матката. При младите момичета на входа на влагалището се намира тънка кожна мембра­на, предпазваща вътрешните полови органи. Тя се на­рича девствена ципа, или химен, и се разкъсва при пър­вия полов акт, при което се наблюдава слабо кървене.

Яйчникът, маточните тръби, матката и влагали­щето са първичните полови белези у жената.

Големите срамни устни са две големи кожни гън­ки, отвън покрити с косми, а отвътре наподобяват лигавица. С вътрешните си ръбове те ограждат срам­ната цепка. Навътре от големите срамни устни се намират малките срамни устни. Те също са кожни гънки, но са по-нежни и значително по-малки. На мястото, където малките срамни устни се съединя­ват, се намира задебеление, богато снабдено със се­тивни нерви - клитор. По своя произход и строеж прилича на пещеристите тела на мъжкия полов член и е най-възбудимата зона у жената. Всички тези ор­гани предпазват входа на влагалището.

Вторични полови белези у жената са окосмява­нето под мишниците, окосмената срамна област под формата на триъгълник, развитието на млеч­ните жлези, особеният строеж на костите - по-не­жни, по-закръглени, характерната форма на скеле­та, с по-широк таз, разпределението на мастната тъкан около бедрата и таза, появата на менструа­ция, полово влечение и др. (фиг. 6).

ИНДИВИДУАЛНО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА

Индивидуалното развитие започва с оплождането на яйцеклетката и завършва със смъртта на човека. Със­тои се от два главни периода: зародишен - преди раж­дането, и следзародишен - след раждането.

ЗАРОДИШНО РАЗВИТИЕ

Пренасяне на спермата от семенниците до яйцепро-водите. Сперматозоидите се придвижват от семен­ните каналчета през надсеменника до семеотводния канал от 6 до 12 дни. Семенната течност улеснява движението на сперматозоидите и повишава тяхна­та оплодителна способност. Те се придвижват отна­чало чрез перисталтични движения на стените на над­семенника и на семеотводния канал, а след това чрез активни движения на опашките си. Половият акт, който се нарича копулация, спомага за внасянето на спермата във влагалището на жената. От 4 до 6 часа са необходими на сперматозоидите да достигнат ма­точните тръби, където се извършва оплождането. За движението освен собствената им опашка спомагат и ресничките на матката и на яйцепроводите.

Оплождане (фиг. 1). Акрозомата на сперматозои­да отделя ензим, който разтваря част от обвивките на фоликула около яйцеклетката, а също и клетъчна­та мембрана на самата яйцеклетка. Ядрата на спер­матозоида и на яйцеклетката, които носят по поло­вината от нормалния брой хромозоми за човека, се

сливат и се образува оплодената яйцеклетка, нарече­на зигота. В нея се възстановява пълният набор хро­мозоми. Яйцеклетката пропуска само един сперма­тозоид да я оплоди.

Вгнездване (имплантация). 30 часа след внасяне­то на спермата във влагалището, след като е настъ­пило оплождане, започва първото делене на зигота-та. Дробенето (делене без нарастване на клетките) на зиготата води до образуването на кълбо от клетки (морула). Клетките се подреждат в един пласт с праз­нина вътре, изпълнена с течност (бластула). За око­ло 6 дни след овулацията оплодената яйцеклетка в стадий бластула достига лигавицата на матката и се вгнездва в нея (фиг. 2). До този момент зародишът се храни от хранителните вещества в яйцеклетката. През следващите 2 седмици се извършва гаструлация. Стената на бластулата се вгъва навътре, образува се двупластна чашка (гаструла). Вътрешният слой се нарича ендодерма, а външният - ектодерма. Меж­ду тях се образува трети зародишен пласт - мезодер-ма. Това са трите зародишни пласта, от които про­излизат всички тъкани и органи. По същото време се образуват и извънзародишни части - вътрешна и външна обвивка на зародиша и др. (фиг. 3).

Образуване на плацентата. Плацентата е органг" който се среща само при висшите бозайници, единс­твен орган, образуван от два различни индивида -майката и зародиша. Плацентата има форма на диск с диаметър 20-30 ст и дебелина 2-3 ст. Изградена е от 2 части - едната от майката и другата от зароди­ша, а между тях се движи майчината кръв. Кръвта на

майката и на зародиша не се смесват. Пъпната връв, която свързва зародиша с плацентата, има две арте­рии и една вена. Чрез нея зародишът се изхранва от плацентата. Плацентата изпълнява няколко функции. През нея става преминаване на вещества (фиг. 4).

Плацентата е също жлеза с вътрешна секреция. След третия месец на бременността тя замества жъл­тото тяло и отделя няколко вида хормони.

Плацентата е защитен орган и предпазва зароди­ша от бактерии в майчиното тяло. Вирусите на шар­ката рубеола и на СПИН обаче преминават през пла­центата. Ако майката боледува от тази шарка през първите два месеца, много вероятно е зародишът да се зарази, а това може да причини слепота, глухота, увреждане на сърцето или умствено изоставане.

Органогенеза. След образуването на трите заро-дишни пласта - ектодерма, ендодерма и мезодерма, в края на третата седмица от тях започва образува­нето на отделните органи.

През четвъртата седмица се развиват зачатъците на ръцете и на краката и зародишът се отделя от из-вънзародишните части. В края на шестата седмица зародишът е дълъг 2 ст. Крайниците са по-големи и се оформят пръстите, главата се развива значител­но, оформя се лицето, долната и горната челюст и външното ухо. На осем седмици зародишът има чо­вешки вид, дълъг е 4 ст и тежи 4-5 §. Лицето му при­тежава нос, уши, очни орбити. Зародишните части на всички органи са образувани. Тогава зародишът започва да се нарича фетус (плод). Тримесечният зародиш има човешки вид с много голяма глава. Наб­людават се движения на устните, наподобяващи бо-

заене. Крайниците са добре развити и реагират на дразнене. Останалите органи също започват да функ­ционират. Зародишът е дълъг 8 ст и тежи 45 §. Ма­сата и дължината му бързо нарастват.

Бременността при човека продължава 280 дни. При раждане зародишът е дълъг около 50 ст и тежи обикновено 3 - 3,5 к:@ (фиг. 5).

Раждане. Регулира се хормонално и протича в З етапа: отпускане и отваряне на родовия канал, изт­ласкване на плода, следродов период. Изтласква­нето на плода става чрез ритмични и мощни конт-ракции на матката, означавани като родови болки. След излизането на плода пъпната връв се преряз-ва на 5 ст от коремчето. В детския организъм се натрупва СОу който дразни дихателния център, де­тето поема въздух и проплаква. Малко по-късно се изхвърля плацентата (фиг. 6).

Вероятността за раждането на момиче или момче е еднаква, но обикновено на 106 момчета се раждат 100 момичета. Момчетата обаче са по-уязвими и смъртността сред тях е по-голяма. След раждането започва и млечната секреция, с която се храни бебето.

НЕРВНА СИСТЕМА

Нервната система на човека се дели на централна и периферна. Към цен­тралната нервна система се от­насят гръбначният и главният мо­зък. Към периферната нервна сис­тема се отнасят всички нервни еле­менти извън централната нервна система. Тук се включват гръбнач-номозъчните и черепномозъчните нерви, които излизат от гръбначния и от главния мозък и се насочват към всички части на тялото (инервация на човешкото тяло), както и гръб-начномозъчните и вегетативните ганглии. В зависимост от това, кои участъци от човешкото тяло инер-вира, нервната система се разделя на соматична и вегетативна. Сома­тичната нервна система (сома -тяло) контролира активността на скелетните мускули, изграждащи ту­ловището и крайниците на човеш­кото тяло. Вегетативната нервна система регулира функцията на всички вътрешни органи, на слюн­чените, потните и мастните жлези.

Нервната система изпълнява следните важни функции. Тя: 1) по­лучава чрез отделните сетивни сис­теми - зрителна, слухова, обонятел-на и др., информация от заобика­лящия ни свят и от вътрешната сре­да на организма (сетивна функ­ция); 2) контролира активността на скелетните мускули (двигателна функция); 3) контролира актив­ността на вътрешните органи (ве­гетативна функция); 4) осъщест­вява висшата нервна дейност, коя­то намира израз във възможност­та за извършване на мисловна дей­ност (интегративна функция).

ГРЪБНАЧЕН МОЗЪК

Гръбначният мозък е разположен в канала на гръб­начния стълб (фиг. 1). Той има формата на връв, ко­ято в горния край преминава в главния мозък, а в долния край завършва конусообразно на равнището на втория поясен прешлен. Около гръбначния мозък има няколко обвивки и известно количество гръбнач-номозъчна течност (ликвор), които го предпазват от нараняване при досег с твърдите стени на гръбнач-номозъчния канал.

Изследването на ликвора, който се взема чрез гръбнач-номозъчна пункция (лат. пункцио - пробиване, пробожда­не), улеснява диагностицирането на някои болести на нер­вната система.

Гръбначният мозък е изграден от множество нервни клетки - неврони, подредени по специфи­чен начин. При напречен пререз на гръбначния мозък дори с невъоръжено око се установява на­личието на сиво и бяло вещество (фиг. 2). Сивото вещество се формира от близкото разположе­ние на телата на голям брой неврони, а бялото вещество - от техните дълги израстъци. Невро-ните на гръбначния мозък са свързани чрез своите израстъци както помежду си, така и с невроните на главния мозък, като образуват обща нервна мре­жа. Информацията в тази нервна мрежа се преда­ва под формата на слаби електрични сигнали, ге­нерирани от невроните. Свързването на неврони­те един с друг става в специализирани образува­ния, наречени синапен (фиг. 3). Тук информацията се предава с помощта на специални химични вещес­тва, наречени медиатори. Отделните групи неврони отделят различни медиатори, като броят на ново­откритите медиатори непрекъснато расте.

Регулаторната функция на гръбначния мозък се основава на рефлексната дейност. Рефлексът е от­говор на организма на въздействия от външната или от вътрешната среда, който се осъществява с участието на нервната система. Най-простият пример е рефлексът на отдръпване: ако човек докос­не с ръка горещ предмет, ръката рефлексно се свива в лакътната става и се отдръпва, „избягвайки" увреж­дащия фактор. Анатомична основа на рефлекса е рефлексната дъга (фиг. 4). Тя е изградена от някол­ко части: 1) рецептори; 2) сетивен неврон; 3) учас­тък в централната нервна система; 4) двигате­лен неврон; 5) изпълнителен орган. Рецепторите са възприемащата част на рефлексната дъга. Въздейс­тващите дразнители (механични, химични, термич­ни и др.) водят до възбуждане на рецепторите. Въз­никналите електрични сигнали преминават през от­делните части на рефлексната дъга и достигат до из­пълнителния орган. В зависимост от характеристи­ката на нервните импулси функцията на изпълнител­ния орган може да бъде активирана (усилена) или потисната. В рефлекса на отдръпване, който бе да­ден като пример, участват болковите рецептори, раз­положени в кожата на ръката, а изпълнителен орган е двуглавият мускул на ръката, който се съкращава под влияние на нервните импулси, стигнали до него по двигателните нерви.

От гръбначния мозък излизат 31 двойки нерви.

Гръбначномозьчните нерви са смесени: те преда­ват както сетивна, така и двигателна информа­ция. Чрез гръбначномозъчните нерви гръбначният мозък инервира скелетните мускули на крайниците и на туловището (соматична нервна система) и вът­решните органи (вегетативна нервна система). Така той участва в регулирането както на редица основни страни от двигателната активност на човека (ходене, запазване на позата), така и на такива жизненоважни функции като работата на сърцето и белите дробове, секреторната и двигателната активност на червата, сексуалната активност, родовата дейност на матка­та и др.

ГЛАВЕН МОЗЪК

Главният мозък е разположен в черепната кухина (фиг. 1). Подобно на гръбначния мозък, той прите­жава мозъчни обвивки и няколко кухини, изпълнени с ликвор. Те изпълняват функцията на своеобразна „водна възглавница", която омекотява ударите при травматични въздействия.

Главният мозък е изграден от сиво и бяло вещест­во. Телата на невронипге в главния мозък (т.е. си­вото вещество) образуват т.нар. мозъчни ядра. От сиво вещество е изградена и кората на големите полукълба на главния мозък. Бялото вещество в глав­ния мозък формира множество пътища, които свър­зват помежду им както отделни негови части, така и главния с гръбначния мозък.

С главния мозък са свързани 12 двойки черепно-мозъчни нерви (фиг. 3). Част от тях са сетивни, други - двигателни, а трети - смесени (съдър­жат както сетивни, така и двигателни влакна). Чрез черепномозъчните нерви главният мозък полу­чава богата информация, постъпваща от зрителна­та, слуховата, обонятелната, вкусовата и други се­тивни системи. Чрез черепномозъчните нерви глав­ният мозък контролира активността на челюстно-лицевата мускулатура, както и функцията на различ­ни вътрешни органи: сърце, бели дробове, стомах и др. Един от най-важните черепномозъчни нерви е т.нар. блуждаещ нерв, който инервира органите в гръдната и в част от коремната кухина.

Главният мозък е изграден от четири големи дяла: мозъчен ствол, междинен, малък и краен мозък. При човека крайният мозък е развит толко­ва силно, че покрива почти изцяло останалите дя­лове. Те може да се видят само ако полукълбата на крайния мозък бъдат повдигнати и частично отст­ранени.

Мозъчният ствол може да бъде разглеждан като своеобразно продължение на гръбначния мозък. Той осъществява връзката между гръбначния мозък - от една страна, и междинния и крайния мозък - от дру­га. Към мозъчния ствол се отнасят продьлгова- тият мозък, мостът и средният мозък (фиг. 1). В

мозъчния ствол се намират двигателните ядра на че-репномозъчните нерви, а така също и редица ядра, които контролират активността на скелетните мус­кули (т.нар. червено ядро например). Една от най-важните функции на мозъчния ствол е координиране на работата на вътрешните органи: тук се намират сърдечно-съдовият център, дихателният център, цен­търът на гълтането и др. В мозъчния ствол се нами­ра и т.нар. мрежеста формация (фиг. 2). Тя предс­тавлява струпване на огромен брой неврони, чиито тела не са разположени плътно едно до друго, а са „разпръснати", образувайки своеобразна мрежа.

Междинният мозък се намира в сърцевината на главния мозък. Разположен е между ствола и крайния мозък. Към междинния мозък се отна­сят двата хълма и подхьлмието. Всеки хълм е съвкупност от голям брой ядра, разделени на ня­колко групи от тънки прослойки бяло вещество. Хълмовете са основна „превключвателна" стан­ция по пътя на различните сетивни системи: те са

свързани с обработка на зрителната, слуховата, вкусовата и т.н. информация. Подхьлмието регу­лира редица вегетативни функции - работата на сърцето, на белите дробове и др., контролира те­лесната температура и работата на жлезите с вът­решна секреция. То участва пряко в поддържане на постоянството на вътрешната среда на орга­низма (хомеостазата). Като част от т.нар. лим-бична система на мозъка подхълмието има най-тясно отношение към емоционалната сфера (със­тоянията на радост, гняв, страх и т.н.), сексуална­та активност и размножаването.

Малкият мозък участва в запазване на равнове­сието и в координиране на движенията. Той съгласу­ва активността на отделните мускулни групи, като придава на движенията плавност и точност. Малки­ят мозък е в състояние да „внесе корекции" във вече извършващо се движение, като сравнява информа­цията, която получава от мускулите, с информация­та, която идва от коровите центрове, участвали в програмирането на това движение.

Крайният мозък е най-добре развитата част на главния мозък при човека (фиг. 4). Той е изграден от две полукълба и от няколко симетрично разположе­ни подкорови ядра, които участват главно в регули­ране на двигателната активност (фиг. 5).

Двете полукълба на мозъка са свързани помежду си чрез плътен сноп от миелинизирани нервни влак­на, наречен мазолесто тяло. Чрез мазолестото тяло става пренасяне на информация от едното в другото полукълбо. Повърхностният слой на мозъчните по­лукълба се нарича мозъчна кора. Тя е изградена от сиво вещество с дебелина 3-5 тт и е силно нагъна­та. По мозъчната кора може да се различат множес­тво бразди и гънки, което води до силно увеличение на нейната площ. Няколко дълбоки бразди разде­лят всяко полукълбо на четири основни дяла: че­лен, теменен, слепоочен и тилен (фиг. 6).

В мозъчната кора различаваме първични и асоци­ативни зони (фиг. 7). Първични зони наричаме онези участъци от кората, които получават информация от различните сетивни системи и изпращат информа­ция към мускулите. Първичните сетивни зони в ко­рата на човек заемат сравнително малко място. По-голяма част от нея е заета с т.нар. асоциативни зони, които са разположени на границата между няколко

първични зони. Асоциативните зони са свързани с преработката на по-висш тип информация. Харак­терно за тях е това, че получават информация едно­временно от няколко първични зони.

Съвременната наука разполага с подробна „карта", която дава представа за функционалните възможности на различни части от мозъчната кора. Съставянето на тази „карта" е извършено въз основа на наблюдения на проме­ните, които настъпват при изолирани увреждания на точ­но определени части от мозъка. За съставянето на картата от значение са и описанията на пациенти в будно състоя­ние, при които се прилага електрическа стимулация на кората по време на неврохирургични операции.

Известно е, че първичната двигателна зона на кората е разположена в задната част на челния дял, непосредствено пред централната бразда. Всеки учас­тък от нея контролира активността на точно опреде­лена част на тялото. Това наричаме типологичен принцип на организация на нервната система (топо­логия - местоположение). Двигателната зона, разпо­ложена в дясното полукълбо, контролира активност­та на мускулите, разположени в лявата половина на тялото, и обратно - лявата двигателна зона контро­лира активността на дясната половина на тялото. Това се дължи на факта, че в ствола на мозъка низходящи-

те двигателни пътища се кръстосват, преминавайки от едната в другата половина на мозъка. Първична­та соматосетивна зона се намира в предната част на теменния дял на мозъка. Тя лежи непосредствено зад първичната двигателна зона, отделена от нея чрез централната бразда. Отделни области от първичната сетивна зона получават информация от рецепторите на точно определена част от човешкото тяло. Следо­вателно и тук, както и при двигателната зона, е в сила топологичният принцип на организация. С най-обшир-ни области в първичната сетивна зона са представени ръцете и главата на човешкото тяло (фиг. 8). Поради кръстосване на сетивните пътища лявата сетивна зона обработва информацията, получена от рецепторите, разположени в дясната половина на тялото, и обрат­но. Първичната зрителна кора е разположена в тил­ния дял на мозъка, а първичната слухова - в слепо-очния дял. Една от важните асоциативни зони в чо­вешкия мозък е разположена на границата между пър­вичната соматосетивна, първичната зрителна и пър­вичната слухова зона. Тази зона е свързана с възмож­ността за възприемане на речта, с осмислянето на написаното и чутото човешко слово (зона на Верни-ке). Съществува още една зона, която има отношение

към човешката реч. Тя е разположена в челния дял на кората, в близост до първичната двигателна зона. Нарича се зона на Брака и контролира активността на мускулите на устата и гърлото, които съдействат за изговарянето на думите. У 95 % от хората двете зони са разположени в лявото полукълбо.

Двете полукълба не са напълно симетрични във функ­ционално отношение. Освен речевите функции, и някои други функции са представени предимно в едното полу­кълбо. Пространственото възприемане на света напри­мер е функция на дясното полукълбо. Възможността за абстрактно мислене, за логическа обосновка на нещата се разполага в дясното полукълбо. Възприемането на музиката става предимно в дясното полукълбо и т.н. Съв­купността от всички тези закономерности често се озна­чава с термина асиметрия на полукълбата.

ВЕГЕТАТИВНА НЕРВНА СИСТЕМА

Вегетативната нервна система е тази част от нервната система, която регулира функциите на вътрешните органи и на мелезите с вътрешна и с външна секреция. Както при соматичната нервна система, функциите на вегетативната нервна систе­ма се основават на рефлексната дейност. Рефлексен характер имат почти всички основни жизнени функ­ции: работата на сърцето и белите дробове, секреци­ята на жлезите с вътрешна секреция и на жлезите в храносмилателната система, перисталтичната дей­ност на червата и др. (фиг. 1 и фиг. 3).

Функциите на вегетативната нервна система не подлежат на волеви контрол. По това тя се различа­ва от соматичната нервна система. Всеки от нас може съзнателно, по своя воля да съкрати двуглавия мус­кул на ръката си, но никой не е в състояние да съкра­щава и отпуска по желание гладката мускулатура, изграждаща стените на кръвоносните съдове, брон­хите или стомаха.

Вегетативната нервна система се отличава от со­матичната и по своя строеж. При соматичната нерв­

на система информацията от гръбначния мозък до изпълнителния орган се предава по един-единствен неврон, а при вегетативната нервна система - по два. Първият двигателен неврон, който напуска гръбнач­ния мозък, се нарича предганглиен. Той осъществя­ва синаптичен контакт с втори неврон, наречен след-ганглиен. Телата на следганглийните неврони се на­мират в т.нар. вегетативни ганглии - образувания, разположени извън гръбначния мозък. Аксоните на следганглийните неврони навлизат в изпълнителния орган, който инервират.

Вегетативната нервна система се разделя на два големи дяла: симпатиков и парасимпатиков (фиг. 2). Телата на предганглийните неврони на сим-патиковия дял се намират в гръдните и в поясните сегменти на гръбначния мозък, а тези на парасимпа-тиковия дял - в главния мозък и в кръстцовите сег­менти на гръбначния мозък. Симпатиковите вегета­тивни ганглии са разположени пред гръбначния стълб, в непосредствена близост до него, а парасим-патиковите - далече от гръбначния мозък, близо до инервирания орган, понякога в самата му стена.

От крайните окончания на симпатиковия дял

на вегетативната нервна система се отделят като медиатори адреналин и норадреналин, а на парасимпатиковия - ацетилхолин. Отделените ме­диатори взаимодействат със специфични мембран­ни рецептори, разположени в изпълнителния орган. Съществуват множество подгрупи от мембранни ре­цептори. Тъй като един и същ медиатор може да вза­имодейства с няколко вида рецептори, влиянието му върху различните органи е различно, като зависи от вида на рецепторите в съответния орган. Адренали­нът например може да предизвика в едни области сък­ращение, а в други - отпускане на гладката мускула­тура на съдовете.

Двата дяла на вегетативната нервна система до­пълват ефектите си върху инервираните органи. Симпатиковият дял на нервната система например ускорява сърдечната дейност, а парасимпатикови-ят я забавя. Симпатиковият дял отпуска гладката мускулатура на бронхите, а парасимпатиковият я свива и т.н. Съгласуването на висшите вегетатив­ни функции се извършва в подхълмието (част от междинния мозък).

Симпатиковият дял на нервната система силно се активира по време на екстремни (крайни) ситуации, свързани с опасни за живота последици. Общоприе­то е такива състояния да се означават с термина стрес. Това понятие е твърде обширно и включва редица състояния: травми, наранявания, силно нер-вно-психично напрежение и др. Симпатиковият дял на нервната система мобилизира силите на орга­низма и го „подготвя" за противодействие на не­благоприятните въздействия: налице е повишаване на кръвното налягане, учестяване на сърдечната дей­ност, увеличение на белодробната вентилация, по­вишаване нивото на глюкозата в кръвта и др.

ЕНДОКРИННА СИСТЕМА

Хормоните са биологично активни вещества, които попадат в кръвта и с нея се разнасят до всички орга­ни и системи. Хормоните се про­извеждат в строго специализирани органи, наречени ендокринни ор­гани, или жлези с вътрешна сек­реция. Хормоните се образуват и от групи клетки, разположени в ор­гани, чиято основна функция не е ендокринна (бъбреци, храносмила­телна система, бели дробове).

Някои хормони постъпват рав­номерно в кръвта. Други се секре-тират периодично - имат дено­нощни или сезонни колебания.

На даден хормон реагират само

определени клетки, които притежа­ват специфични рецептори. С тях взаимодействат хормоните. Ако та­кива рецептори липсват, клетката не се повлиява от хормона.

Хормоните не създават нови функции. Те само активират или потискат съществуващи функции.

Концентрацията на хормоните в кръвта се регулира по механиз­ма на обратната връзка. При по­вишаване на концентрацията на хормона в кръвта се потиска не­говата секреция, а при намалява­не на концентрацията се увелича­ва. Когато физиологичната функ­ция на даден хормон е осъщест­вена, до жлезата, която е образу­вала хормона, достига информа­ция, потискаща секрецията му. Ако физиологичният ефект на хор­мона е намален, обратната ин­формация също намалява и сек­рецията на хормона се увеличава.

Намалената активност на даде­на ендокринна жлеза се означава като хипофункция, а увеличената ак­тивност калохиперфункция. Химич­ната структура на почти всички хор­мони е известна. Това позволява синтезирани по химичен път хормо­ни да се използват като лекарстве­ни средства при нарушаване на функцията на ендокриннните жлези.

ХИПОФИЗА И НАДБЪБРЕЧНИ ЖЛЕЗИ

Хипофизата е разположена в основата на черепа. Свързана е тясно с междинния мозък. Съставена е от два дяла - преден и заден. Хипофизата е добре кръвоснабдена. Предният й дял е тясно свързан по кръвен път с междинния мозък. Той отделя хормони, чрез които регулира дейността на предния дял на хи­пофизата. Задният дял на хипофизата отделя два хормона. Те се произвеждат в междинния мозък, скла­дират се в задния дял на хипофизата и при нужда се отделят в кръвта. Това показва тясната връзка меж­ду нервната и ендокринната регулация (фиг. 1).

Предният дял на хипофизата секретира две групи хормони: 1. Хормони, повлияващи пряко дейността на изпълнителните органи - растежен хормон и про-лактин. 2. Хормони, регулиращи образуването на хормони от щитовидната жлеза, половите жлези, ко­рата на надбъбречните жлези. Предният дял на хи­пофизата играе важна роля за регулиране на дейност­та на тези жлези с вътрешна секреция (фиг. 2).

Растемсният хормон регулира синтезата на бел­тъци в клетките и растежа на организма. Намалена­та секреция на този хормон в детска възраст води до изоставане в растежа - хипофизни джуджета. При тях пропорциите на тялото и умствените способнос­ти са запазени. Увеличената секреция на растежен хормон в ранна възраст води до гигантизъм. Тези индивиди имат изключително висок ръст (фиг. 3).

Увеличеното образуване на растежен хормон у въз­растни води до болестното състояние, наречено ак-ромегалия. Растежът на дългите кости е завършен и те не могат да се удължават. Нарастват костите на черепа, дланите, ходилата. Увеличават се някои от вътрешните органи - черен дроб, слезка, език.

Пролактиньт регулира нарастването на млечни­те жлези, както и образуването на мляко у жената след раждане.

От задния дял на хипофизата попадат в кръвта два хормона - антидиуретичен хормон и окситоцин.

Антидиуретичният хормон регулира всмукване­то на вода в бъбречните каналчета. След загуба на вода от организма (обилно повръщане, диария, обил­но изпотяване) секрецията на антидиуретичен хор­мон нараства. Намалява количеството на отделена­та от бъбреците урина и се увеличава задържаната в организма вода. Обратно, ако в организма има из­лишък от вода, при обилно поемане на течности нап­ример се потиска секрецията на хормона и количес­твото отделена урина се увеличава.

При липса на антидиуретичен хормон се наблюдава отделяне на 261 урина за едно денонощие. Болните изпит­ват силна жажда и приемат големи количества вода, за да поддържат водната хомеостаза. Това състояние може да • бъде коригирано чрез въвеждане на синтетичен антидиу­ретичен хормон в организма. Освен регулиране на всмук­ването на вода антидиуретичният хормон има и друго дейс­твие. Когато нивото му в кръвта е високо, той повишава

тонуса на гладките мускули на кръвоносните съдове и по­качва кръвното налягане.

Окситоциньт играе важна роля при раждане. Той предизвиква ритмични свивания на мускулите на мат­ката и улеснява родовия процес. След раждането ок-ситоцинът улеснява отделянето на образуваното от млечните жлези мляко.

Надбъбречните жлези са разположени върху гор­ната част на бъбреците, но нямат функционална връз­ка с тях. Надбъбречните жлези са богато кръвоснаб-дени и добре инервирани. Състоят се от сърцевина и кора (фиг. 4). Хормоните на кората носят общото название стероидни хормони.

Делят се на три групи:

1. Хормони, регулиращи обмяната на натрия и калия в организма (минералкортикоиди).

2. Хормони, регулиращи обмяната на въглехидра­тите, белтъците и мазнините в организма (глюкокор-тикоиди). Приложени в големи дози като лекарстве­ни средства, имат противовъзпалителен ефект. Глю-кокортикоидите потискат имунните реакции в орга­низма. Това им свойство ги прави много полезни при трансплантация на органи. Те предпазват организма от отхвърляне на трансплантата поради имунна не­съвместимост. Тези хормони повишават устойчи­востта на организма при състояния на напрежение или тревога (стрес). Това има значение за по-добро-то приспособяване към условията, при които той се намира.

3. Надбъбречни полови хормони. Отделят се в малки количества и нямат решаващо значение за пов­лияване на половите функции в зряла възраст. Уве­личеното им образуване в детска възраст предизвик­ва преждевременен лъжлив пубертет у момчета­та, а у момичетата поява на вторични полови белези, характерни за мъжкия пол.

Сърцевината на Надбъбречните жлези отделя хор­моните адреналин и норадреналин, които попадат в кръвта. Освобождаването на тези хормони се повли­ява от симпатиковите неврони, които инервират сър­цевината на жлезите. Адреналинът и норадренали-нът учестяват сърдечната дейност, свиват кръвонос­ните съдове и повишават кръвното налягане. Адре­налинът засилва превръщането на чернодробния и мускулния гликоген в глюкоза. При физическа рабо­та или при психично напрежение поради повишава­не активността на симпатиковия дял на вегетативна­та нервна система се повишава и нивото на адрена­лина и норадреналина в кръвта. Това допринася за по-доброто приспособяване на организма към осо­бените условия, при които той се намира.

ДРУГИ ЕНДОКРИННИ ЖЛЕЗИ

Щитовидната жлеза е разположена пред гръкляна. Тя е богато кръвоснабдена. Има два дяла, изградени от ме­хурчета с овална форма, покрити с жлезист епител (фиг. 1). Произвежда два хормона, които имат в молеку­лата си йод. Необходимият за синтезата на щитовидни­те хормони йод се набавя с храната. Епителните клетки на мехурчетата натрупват йод от кръвта и синтезират хормоните, които се съхраняват в съдържанието на ме­хурчетата. От него те се отделят при нужда и попадат в кръвта. Типичният представител на хормоните на щи­товидната жлеза се нарича тироксин (фиг. 2).

Секрецията на хормоните на щитовидната жлеза се стимулира от хормон, отделян от предния дял на хипофизата.

Хормоните на щитовидната жлеза стимулират об­мяната на веществата в клетките на почти всички ор­гани и системи в организма. Те увеличават изразход­ването на кислород и освобождаването на топлина. Така щитовидните хормони участват в поддържане­то и регулацията на телесната температура. Хормо­ните на щитовидната жлеза са необходими за нор­малния растеж и развитие на организма, в най-голя-ма степен за нервната система и за костите. Това действие е свързано с активирането на белтъчната синтеза от щитовидните хормони. Ако в ранна дет­ска възраст се появи хипофункция на щитовидната жлеза, се развива болестта кретенизъм (фиг. 4). Тя се проявява с изоставане в умственото и физическо­то развитие на организма. Ръстът е нисък, пропор­циите на тялото са нарушени. Хипофункцията на щи­товидната жлеза у възрастни води до болестта мик-седем (фиг. 5). Тя се характеризира с мудност на мис­

ловната дейност, сънливост, понижение на обмяна­та на веществата.

Когато във водата или в храната няма достатъчно количество йод, се получава увеличаване на разме­рите на щитовидната жлеза. Това не може да ком­пенсира намаленото образуване на хормоните на щи­товидната жлеза. Състоянието е известно като енде­мична гуша (фиг. 6). Разпространена е в планински­те райони, в които в питейната вода липсва йод. Кон­сумирането на йодирана готварска сол предпазва от поява и развитие на заболяването.

При хиперфункция на щитовидната жлеза (най-често базедова болест) (фиг. 7) се наблюдава пови­шена нервна възбудимост, безсъние, увеличаване на размерите на щитовидната жлеза, ускорен пулс. Чес­то се наблюдава и изпъкване на очните ябълки. Об­мяната на веществата значително се повишава и те­лесната маса намалява.

Околощитовидните жлези са съставени от четири малки телца, разположени по задната повърхност на щитовидната жлеза. Отделят хормон, който се нарича паратхормон. Той регулира калциево-фосфорната об­мяна (фиг. 3). Под действие на паратхормона костите обедняват на калций. Паратхормонът стимулира всмук­ването на калциевите йони в бъбречните каналчета. Ед­новременно с това засилва отделянето на фосфатни йони с урината. Паратхормонът стимулира и всмукването на калциевите йони от тънкото черво. Всичко това води до бързо покачване на калция и намаляване на фосфора в кръвта. Количеството на калция в кръвта от своя страна регулира отделянето на паратхормона. Те взаимно се ре­гулират по принципа на обратната връзка.

При хиперфункция на околощитовидните жлези се извлича калций и фосфор от костите. Те стават чупли-

ви. Концентрацията на калций в кръвта се увеличава и с това намалява възбудимостта на нервните и мускул­ните клетки. Съсирваемостта на кръвта се повишава.

При хипофункция на околощитовидните жлези в костите се увеличава отлагането на калций, нарушено е никненето на зъбите. Нивото на калция в кръвта е нама­лено и се повишава нервно-мускулната възбудимост. По­лучават се гърчове на мускулатурата на горните крайни­ци. Ако се засегне и дихателната мускулатура, настъпва смърт. Това състояние се нарича тетания.

Задстомашната жлеза отделя храносмилателни со­кове, които имат важно значение за разграждането на хранителните вещества в храносмилателния ка­нал. Освен това тя има ендокринна функция. От спе­циални струпвания на клетки в задстомашната жле­за, наречени Лангерхансови острови, се отделят два хормона - инсулин и глюкагон.

Инсулинът е единственият хормон в организ­ма, който понижава нивото на глюкозата в кръв­та. Той увеличава образуването на гликоген в чер­ния дроб. Инсулинът улеснява транспорта на глюко­зата през мембраните на мускулните и мастните клет­ки. Там част от глюкозата се разгражда и се осво­бождава енергия. Друга част се превръща в гликоген .; или мазнини. Инсулинът стимулира белтъчната син­теза в клетките. Той подпомага растежа на организ­ма и възстановяването му след боледуване.

, Секрецията на инсулин е тясно свързана с нивото на глюкозата в кръвта. Повишаването на нивото на глюкозата в кръвта предизвиква отделяне на инсу­лин, докато ниското съдържание на глюкоза в кръв­та има обратен ефект.

При намалена секреция на инсулин възниква за­боляване, известно като захарен диабет. При него трайно се повишава глюкозата в кръвта. Наблюда­ват се смущения в обмяната на мазнините и проме­ни в киселинността на кръвта. Въвеждането на син­тетичен инсулин е единственият начин да се компен­сира недостатъчното му образуване в организма.

Глюкагоньт повишава нивото на глюкозата в кръв-' та. Този ефект се дължи на разграждането на гликогена в черния дроб. При повишаване на кръвната захар се отделя глюкагон, който разгражда гликогена в черния дроб и така повишава нивото на ппокозата в кръвта.

Полови жлези. Мъжките полови жлези (семенни­ците) отделят мъжкия полов хормон тестостерон. Той повлиява развитието на вторичните полови белези през пубертета. Тестостеронът стимулира белтъчната синтеза в мускулите и засилва растежа на костите.

Женските полови жлези (яйчниците) образуват жен­ските полови хормони естрогени и прогестерон. Ест-рогените определят появата на вторични полови беле­зи у жената. Естрогените стимулират белтъчната син­теза и отлагането на мазнини под кожата. Естрогените и прогестеронът водят до циклични промени в лигави­цата на матката. Прогестеронът понижава възбудимост­та на мускулатурата на матката по време на бремен­ност и намалява опасността от изхвърляне на плода.

Ендокринна функция на някои органи

Епифиза. Отделя хормон, който повлиява пигментаци­ята на кожата.

Тимус. Отделя хормон, който регулира узряването на лимфоцитите.

Сърце. Отделеният от предсърдията фактор потиска всмукването на натриевите йони в каналчетата на бъбре­ците и засилва отделянето на натрия с урината.

Бъбреци. Отделят се хормони, които регулират бъбреч­ното кръвоснабдяване, кръвното налягане, образуването на червени кръвни клетки в костния мозък. В бъбреците се образува и активната форма на витамин О .

Храносмилателна система. Образуват се множество хормони, които стимулират секрецията на храносмилател­ни сокове и повлияват съкращенията на гладката мускула­тура на храносмилателния канал.

СЕТИВНИ СИСТЕМИ

Сетивните системи (зрителна, слу­хова, обонятелна и т.н.) осигуря­ват информация за състоянието на заобикалящия свят и за вътрешна­та среда на организма. Всяка ми­нута човек е подложен на дейст­вието на многобройни дразнители (светлинни, механични, термични, химични и др.), които въздействат върху сетивните му системи. Само за кратък период от време - от момента на сутрешното събужда­не от звъна на будилника до вкус­ването на първата чашка ароматен чай, човек „включва в действие" всички свои сетива. Сетивните системи възприемат, предават и преработват информацията, получена от външната и от вът­решната среда. Много често като синоним на сетивна система се използва и терминът анализатор, въведен от големия руски физио-лог Иван Павлов.

Всяка сетивна система е изг­радена от рецептори, сетивни пъ­тища и централно представител­ство. Рецепторите са свободни нер­вни окончания или специализирани клетки, които възприемат действи­ето на определени дразнители (сти­мули). Различните типове рецепто­ри са максимално чувствителни към точно определен вид дразнител. Този дразнител се нарича адекватен дразнител. Адекватен дразнител за слуховите рецептори е звукът, за тер-морецепторите - топлината. Сетив­ните пътища свързват рецепторите с централното представителство. Неизменна „превключвателна стан­ция" в сетивните пътища на всяка сетивна система с изключение на обонятелната е хълмът на междин­ния мозък. Централните представи­телства на сетивните системи са разположени в кората на главния мозък.

СИСТЕМА НА ОБЩАТА СЕТИВНОСТ

Към системата на общата сетивност се отнасят усетът за допир, натиск и вибрации, температур­ният и болковият усет, както и усетът за поло­жението на различни части на тялото една спря­мо друга. Рецепторите на системата за обща сетив­ност са разпръснати из цялото тяло: кожа, лигавици, стави, мускули и сухожилия, вътрешни органи. Те може да се разделят на четири групи: 1) рецептори за допир, натиск и вибрации; 2) терморецептори;

3) болкови рецептори; 4) проприорецептори.

Усет за допир, натиск и вибрации. Рецепторите за допир, натиск и вибрации са механорецептори. Те служат за възприемане на различни по характер механични дразнения: както по-слаби (допир), така и по-интензивни (натиск). Някои от рецепторите са в състояние да възприемат и периодично повтарящи се механични дразнения (вибрации). Рецепторите за допир, натиск и вибрации са разположени в кожата и лигавиците, а така също и в някои по-дълбоко раз­положени тъкани (фиг. 1 и фиг. 2).

Съществуват различни видове рецептори за допир, натиск и вибрации. Една част от тях са свободни нервни окончания, а друга - специализирани рецептори, като телца на Фатер-Пачиии, телца на Майснер и др. Вчддействието на механич­ния дразнител причинява деформация на нервното оконча­ние, вследствие на което възниква рецепторен потенциал.

Той е слаб електричен сигнал, който се поражда в рецептори­те в резултат на нанесеното дразнене. Рецепторният потенци­ал се последва от серия нервни импулси, които се предават по сетивните нерви до централната нервна система.

Чрез добре обособен път, разположен в задните час­ти на бялото вещество на гръбначния мозък, сетивната информация стига през хълма на междинния мозък до първичната соматосетивна кора. Чрез усета за допир, натиск и вибрации човек възприема формата и размера на обектите, които се докосват до тялото, установява вида на тяхната повърхност (гладка, грапава), а така също и посоката им на движение, ако обектите са движещи се.

Рецепторите за допир и натиск бързо се адаптират. Адаптацията (привикването) е процес, при който рецепторите престават да отговарят, независимо от това, че адекватният за тях дразнител продължава да действа. Така се обяснява фактът, че човек престава да усеща дрехите си скоро след тяхното обличане.

Температурен усет. Осъществява се чрез терморе-цепторите. Терморецепторите служат за възприемане на различни по характер топлинни въздействия. Те биват два вида: рецептори за студено и рецептори за топло. Рецепторите за студено са повече на брой от рецепторите за топло и са разположени по-повърх-ностно в кожата. Те са особено многобройни в област­та на лицето. Рецепторите за топло са 5-10 пъти по-малко от рецепторите за студено. Те са разположени в по-дълбоките слоеве на кожата.

Рецепторите за студено реагират на температури в диа­пазона между 10 °С и 35 "С, а рецепторите за топло - на температури в диапазона между 30 °С и 50 °С. Както се вижда от посочените данни, при някои температури се възбуждат едновременно и двата вида терморецептори. Определянето на температурата в тези случаи се извършва в по-висшите звена на системата на общата сетивност. То се основава на сравняване на относителния дял на възбудените рецептори от единия и от другия вид. При температури под 10 °С и над 50 "С се възбуждат и болковите рецептори.

Болков усет. Осъществява се чрез болковите ре­цептори, които са разположени както по повърхност­та, така и в дълбочина на човешкото тяло. Болкови­те рецептори са свободни нервни окончания, кои­то се възбуждат от стимули с увреждащ харак­тер. Те може да са механични (срязване, пробожда­не, разтягане), термични (изгаряне, измръзване) или химични (въздействие на киселини и основи, недос­татъчност на Од и др.).

Болката е естествена защитна реакция на организ­ма. Тя включва реакции, отстраняващи увреждащия фактор, който я предизвиква. Докосването с ръка на горещ предмет например поражда чувство на болка. Дразненето на болковите рецептори рефлексно води до отдръпване на ръката от горещия предмет. Така се предотвратява трайното увреждане на тъканите от високата температура. В този случай болката има за­щитен характер. Ако обаче болката продължи твърде

дълго време, тя загубва полезния си характер. Дъл­готрайната болка, особено болката, изхождаща от вътрешните органи, се придружава от редица вегета­тивни явления: гадене, повръщане, спадане на кръв­ното налягане. Болковите сетивни пътища дават мно­жество разклонения към мрежестата формация на мозъка (фиг. 3), която поддържа кората в бодро със­тояние. Поради тази причина продължителната бол­ка води до безсъние. В такива случаи се налага изпол­зването на лекарства, които премахват болката.

Усет за движение и за разположение на отделни части на тялото. Ако се замисли, човек може да пре­цени дори и със затворени очи какво положение зае­мат в даден момент частите на неговото тяло (ръце, крака), дали те се движат, или са неподвижни и т.н. Този усет се осъществява от проприорецепторите. Тези рецептори са разположени в мускулите, стави­те и сухожилията. Функцията им е разгледана при Се­тивна система за равновесие и движение.

ЗРИТЕЛНА СИСТЕМА

С помощта на зрителната сетивна система човек е в състояние да възприема формата, цвета, ориента­цията, както и движението на предметите в заоби­калящия го свят. Адекватен дразнител за зри­телната система е светлината. Лъчите, които изхождат от различни източници на светлина (слън­цето, различни видове лампи и т.н.), осветяват пред­метите около нас. Отразявайки се от тях, те навли­зат в човешкото око - сетивния орган на зрителна­та система.

Окото има ябълковидна форма. То е изградено от три слоя - външен, среден и вътрешен (фиг. 1). Външ­ният слой включва плътната еклера и прозрачната ро­говица, която се разполага в предния край на очната ябълка. Средният слой е съдовата обвивка на окото. Изграден е от голям брой кръвоносни съдове. В пред­ния му край се намира ирисът - дисковидно образу-вание с отвор в средата. През този отвор, наречен зе­ница, светлината навлиза във вътрешността на очна­та ябълка. Широчината й може да се променя с по­мощта на два мускула, разположени в ириса. При сък­ращаването на единия мускул зеницата се свива, а при съкращаване на другия се разширява. Промените в широчината на зеницата зависят от количеството на попадащата светлина: при осветяване зеницата се сви­ва, а при затъмняване се разширява. Тези промени имат рефлексен характер и се означават с термина зенична реакция на светлина. В осъществяването на този рефлекс участват фоторецепторите и други нервни елементи на ретината, определени участъци на средния мозък, както и мускулите на ириса. Чрез зеничната реакция на светлина се регулира коли­чеството светлина, което навлиза в окото. Не­

посредствено зад ириса се намира лещата - проз­рачна еластична структура, поместена в собствена капсула. За капсулата на лещата се захваща чрез мно­жество връзки един кръгово разположен мускул, на­речен ресничест мускул. Вътрешният слой на окото се нарича ретина. Тя е изградена от нервни клетки. Тук се намират фоторецепторите и други неврони, които превръщат енергията на светлинното дразнене в биоелектрични сигнали. Пространството между ре­тината и задната повърхност на лещата е изпълнено с желеобразна материя, наречена стъкловидно тяло.

Към окото съществуват редица защитни приспо­собления: слъзни жлези, клепачи, мигли, които го предпазват от неблагоприятни въздействия (изсуша­ване, напрашаване и др.). Движението на очите се извършва с помощта на няколко напречнонабразде-ни мускула, които се захващат, от една страна, за кос­тите на орбитата, а от друга - за външната повърх­ност на очната ябълка.

Зрителен образ. Формира се от оптичния апа­рат на окото, към който се отнасят роговица­та, лещата и стъкловидното тяло. И трите об­разувания са прозрачни. Светлината преминава и се пречупва последователно през всяко от тях, като накрая се фокусира в равнината на ретината. Полу­ченият образ е обърнат и умален. Участъкът от ретината, където се проектира образът на даден предмет при насочване на погледа към него, се на­рича централна ямка.

Оптичният апарат на окото може да променя пре-чупвателната си способност. Това позволява в различ­ни моменти върху ретината на окото да се получават ясни образи както на близко, така и на далечно разпо­ложени предмети. Способността на окото да се на­гажда към гледане на близко или към гледане нада-

лече се нарича акомодация. Тя се постига чрез про­мяна в пречупвателната способност на лещата (фиг. 2).

Възникване на рецепторен потенциал. Светлина­та, фокусирана в равнината на ретината, въздейства върху фоторецепторите. В тях се съдържат специфич­ни зрителни пигменти, като всеки от тях е максимал­но чувствителен към определена част от видимата светлина. Поглъщането на светлината от зрителния пигмент води до неговото разграждане. При това се минава през цяла серия от междинни съединения, като последните от тях променят йонната проницае-мост на мембраната на фоторецептора. Това води до възникване на рецепторен потенциал.

Съществуват два вида фоторецептори - пръ­чици и колбички (фиг. 3). Те са неравномерно раз­пределени в ретината. В централните части на рети­ната колбичките са далеч по-многобройни от пръ­чиците. В посока към периферията й броят на пръ­чиците нараства. Крайните участъци на ретината съдържат изключително пръчици. Пръчиците и кол­бичките притежават различни свойства. Пръчиците са изключително чувствителни към слаба светлина. Един-два фотона са достатъчни, за да ги възбудят. ^ Колбичките изискват по-висок интензитет на свет-' линния стимул. Поради това пръчиците осигуряват нощното зрение и виждането в условията на сумрак, а колбичките - дневното зрение. Колбичките са свър­зани също така и с цветното зрение.

Способността на човек да възприема света в цялото му многообразие от различни багри се дължи на функциони­

рането на колбичките. Поради големия брой гьсторазпо-ложени колбички и техния начин на свързване с остана­лите неврони на ретината централната ямка осигурява въз­можност за детайлно възприемане на предметите. Във всички случаи, когато човек трябва да възприеме всички подробности на даден обект, той насочва към него цент­ралната ямка на ретината.

Обработка на зрителната информация. Освен фо­торецепторите в ретината се намират и други нерв­ни елементи. Те са свързани помежду си със синапси в сложна нервна мрежа. На изхода на тази нервна мрежа се намират ганглийните клетки. Техните дъл­ги аксони образуват зрителния нерв. В нервната мрежа на ретината се извършва първоначалната об­работка на зрителната информация: възприемане на формата и цвета на предметите, тяхното движение в пространството и др. Информацията за отделните белези на зрителния образ под формата на нервни импулси се предава по зрителния нерв към централ­ната нервна система. Тя достига междинния мозък, след което се насочва към тилния дял на кората, къ­дето се намира първичната зрителна зона.

СЛУХОВА СИСТЕМА

Слуховата сетивна система служи за възприемане на звука, който е резултат от дейността на вибриращи предмети. Подръпването на струните на китарата, привеждането в трептене на вилките на камертона или на човешките гласни връзки при говор и пеене поражда звук (фиг. 1). Обикновено средата, в която се разпространява звукът, е въздухът, но той може да се разпространява и в течна, и в твърда среда. Дос­тигнал до човешкото ухо, той се възприема от слухо­вите рецептори, разположени там.

Ухото е периферен орган на слуховата систе­ма. То се разделя на три части: външно, средно и вътрешно ухо, представено от охлюва (фиг. 2).

Външното ухо е изградено от ушна мида и външен слухов канал. Ушната мида е външната, видимата част на ухото. През външния слухов канал звуковите вълни достигат до средното ухо. На границата между външ­ното и средното ухо се намира тьпанчевата мемб­рана. Тя се привежда в трептене от стигналите до нея звукови вълни. Трептенията на тьпанчевата мембра­на са оптимални тогава, когато налягането на въздуха от двете й страни е еднакво. Обикновено това е така, защото чрез т.нар. Евстахиева тръба средното ухо е свързано с носоглътката, а оттам - с въздушното прос­транство на околната среда.

Средното ухо съдържа три малки костици: чукче, наковалня и стреме. Чукчето контактува с вътрешна­та страна на тьпанчевата мембрана, а стремето заляга в овалното прозорче на охлюва. Трите костици преда­ват трептенията от тьпанчевата мембрана на мембра­ната на овалното прозорче. Те действат като своеоб­разна лостова система, която усилва звуковите вълни.

Вътрешното ухо (лабиринтът) се намира във вът­решността на слепоочната кост. То представлява сис­тема от каиалчета и кухинни образувания, които мо­гат да бъдат разделени на преддверие, полуокръж-ни канали и охлюв (фиг. 3). Преддверието и полуок-ръжните канали се отнасят към равновесната сетив­на система, а охлювът - към слуховата. Охлювът е костен канал, който се увива спираловидно 2,5 пъти (наподобява черупката на охлюв). Основата, или ши­роката част на охлюва, е обърната към средното ухо. Двете пространства се съобщават помежду си чрез овалното и кръглото прозорче. В овалното прозорче заляга плътно основата на стремето, а кръглото про­зорче е затворено с една мембранка. Вътре в костния охлюв се намира още един, ципест охлюв. Ципести­ят охлюв следва извивките на костния охлюв, но не достига съвсем до върха му. Кухината на ципестия охлюв е изпълнена с течност, наречена ендолимфа, ^ а пространството между ципестия охлюв и стените на костния - с перилимфа.

Слуховите рецептори се намират в ципестия охлюв. Те са разположени върху една от мембраните му, наре­чена основна мембрана. Съвкупността от всички слухо­ви рецептори и принадлежащите към тях подпорни клет­ки се нарича Кортиев орган (фиг. З - долу). Именно в Кортиевия орган се извършва превръщането на енерги­ята на звуковото дразнене в електричен сигнал. Слухо­вите рецептори са механорецептори с изключителна чув­ствителност. В горния си край всеки слухов рецептор има множество власинки (фиг. 4). Те се намират в непос­редствена близост с фина мембрана, наречена покрив­на мембрана. До основата на всеки слухов рецептор дос­тигат крайните разклонения на слуховия нерв.

Достигналата до овалното прозорче звукова вълна привежда в трептене перилимфата. Нейните трепте­ния се предават и на ципестия охлюв, включително и на основната мембрана. Заедно с основната мембра­на вибрират разположените върху нея клетки. При виб­рациите на слуховите рецептори техните власинки се приближават до покривната мембрана, като се огъ­ват леко. Възниква рецепторен потенциал. Той пре­раства в серия от нервни импулси, които се предават по влакната на слуховия нерв в посока към централ­ната нервна система. В по-нататъшната обработка на ^звуковата информация участват редица ядра от ство­ла на мозъка, областта на хълма в междинния мозък и слепоочната част на кората на крайния мозък.

Слуховата система извършва сложен анализ на звуко­вата информация. Още в Кортиевия орган се кодира в първоначален вид информация за височината и за ин­тензитета на звука. Високите и ниските тонове водят до възбуждане на различни части на основната мембра­на. При високите тонове максимални са трептенията на онази част на основната мембрана, които са разположе­ни по-близо до овалното прозорче. При ниските тонове максимумът на трептенията на основната мембрана се измества към върха на охлюва. По такъв начин всеки път се дразнят различни рецептори. Така чрез местопо­ложението на възбудените рецептори се получава инфор­мация за височината на тона. Силата на звука намира израз в амплитудата, с която трепти основната мембра­на. Определянето на посоката, от която идва звукът, се извършва в по-висшите отдели на слуховата система, където се сравнява информацията, която идва от двете уши. Човек, който не чува с едното си ухо, трудно опре­деля посоката, от която идва звукът.

ОБОНЯТЕЛНА И ВКУСОВА СИСТЕМА

Обонянието и вкусът са сравнително „стари" усе­щания. Те са възникнали на ранен етап от еволю­ционното развитие на животинския свят. При ня­кои животни - пчелите например, обонянието е много по-добре развито, отколкото при някои представители на гръбначните животни, включи­телно и човека.

Обочятелните и вкусовите рецептори са хи-миорецептори - те възприемат химичните вещес­тва, разтворени в тънкия слой течност, който пок­рива лигавиците на носната и на устната кухина. Двете системи действат в съдружие. Цялостното възприемане и оценката на качествата на храната например се извършват въз основа както на нейни­те непосредствени вкусови качества, така и на ней­ния аромат. Обонятелната и вкусовата сетивни сис­теми имат множество връзки с лимбичната систе­ма, поради което са свързани пряко с паметта, с емоциите и със сексуалната активност. Всеки от нас от собствен опит знае, че определен аромат или вкус са в състояние да събудят отдавна забравени спо­мени и да съживят случки и събития, оставили дъл­бок емоционален отпечатък в паметта ни.

ОБОНЯТЕЛНА СИСТЕМА

Обонятелните рецептори са разположени в лига­вицата на най-горната част на носната кухина. Тази част на носната лигавица се нарича обонятелен епи­тел (фиг. 1).

Обонятелните рецептори са неврони, които при­тежават един дълъг, централен израстък, и един къс, периферен израстък. От дългите израстъци на обо-нятелните рецептори се образува обонятелният нерв. На групички те проникват в черепната кухина

през отворите на решетъчната кост. Късите, пери­ферни израстъци се насочват към повърхността на носната лигавица. Всеки периферен израстък при­тежава едно удебеление, от което излизат множест­во власинки (фиг. 2). Власинките на Обонятелните рецептори са потопени винаги в тънкия слой слуз, секретиран от жлезите на носната лигавица. Вещес­твата, които предизвикват мирисови усещания, се намират първоначално във въздуха, който човек вдишва. Когато дойдат в досег със слузта, те се раз­тварят в нея и се пренасят до власинките на обоня-телните рецептори. Взаимодействието между моле­кулите на веществото и власинките предизвиква въз­буждане на обонятелния рецептор. Възниква рецеп-торен потенциал, който прераства в серия от нерв­ни импулси. По дългия израстък на обонятелния рецептор импулсите достигат обонятелната луко­вица - образувание, разположено в основата на мозъка. Оттук информацията се насочва към раз­лични звена на лимбичната система и към кората на главния мозък. Обработката на обонятелната информация от кората води до осъзнаване на ми-рисовите усещания.

Обонятелната система на човека притежава спо­собността да разграничава огромен брой мирисови дразнения. Някои автори определят техния брой на около 2000. Описват се няколко групи аромати: цвет­ни, плодови, мускусни, камфорни и др.

Големите възможности на обонятелната система се дъл­жат на огромния брой мембранни рецептори, всеки от които има способността да се свързва с точно определено мирисово вещество. Мембранните рецептори са белтъчни молекули, раз­положени във власинките на Обонятелните рецептори. Инфор­мацията за броя и типовете мембранни рецептори е генетич­но закодирана в хромозомния апарат на всеки човек.

ВКУСОВА СИСТЕМА

Вкусовите рецептори са разположени във вкусо­вите луковици. Те са специализирани образувания с овална форма (фиг. 3). В тях се съдържат три вида клетки: вкусови рецептори, подпорни и базални клет­ки. Във всяка вкусова луковица има от 50 до 100 вку­сови рецептора. Вкусовите рецептори са специализи­рани клетки, които в горния си край притежават ня­колко власинки. В основата си те осъществяват си-наптичен контакт с достигащи до тях нервни влакна. Част от вкусовите луковици са свободно пръснати в лигавицата на небцето, носоглътката и горната част на хранопровода. Друга част се разполагат във вкусо­вите брадавици на езика (фиг. 4).

Вкусовите дразнители, които се съдържат в храната, се разтварят в слюнката. Чрез нея те достигат власин-ките на вкусовите рецептори. В резултат на взаимодейс­твието между вкусовия дразнител и власинките вкусо­вият рецептор се възбужда. Възниква рецепторен по­тенциал. Той от своя страна поражда серия от нервни импулси, които се предават по сетивните нерви в посо­ка към централната нервна система. В обработката на вкусовата информация участват определени ядра в ство­ла на мозъка и в междинния мозък. Централното пред­ставителство на вкусовата система се намира в непос­редствена близост до проекцията на езика в първична­та соматосетивна зона на кората.

Съществуват четири основни вкусови усеща­ния: сладко, солено, кисело и горчиво. Всеки вку­сов рецептор може да се възбужда от няколко вида дразнители, но е максимално чувствителен към един

от тях. Вкусовите рецептори, разположени на върха на езика, са максимално чувствителни към сладко и солено. Страничните части на езика са най-чувстви-телни към сладко и кисело, а основата на езика - към горчиво (фиг. 5). Сложните вкусови усещания се дъл­жат на комбинацията от четирите основни усещания. Усещането за люто се дължи на дразнене на болко-вите рецептори в устната кухина.

Не винаги е лесно да се определи точно химичният със­тав на вкусовия дразнител, който води до определено усе­щане. Усещането за кисело се предизвиква от киселини и по-специално от Н^ който се съдържа в молекулата им. Усещането за солено се предизвиква от редица соли (NаСI например). Усещанията за сладко и за горчиво се предиз­викват от много и различни по своя химичен състав съеди­нения. Те обаче вероятно са пространствено сродни, пора­ди което са в състояние да взаимодействат с точно опреде­лен тип вкусови мембранни рецептори. Мембранните ре­цептори са специфични белтъчни молекули, разположени по повърхността на власинките на вкусовите рецептори.

СЕТИВНА СИСТЕМА ЗА РАВНОВЕСИЕ И ДВИЖЕНИЕ

Сетивната система за равновесие и движение има зна­чение за нормалното извършване на двигателната ак­тивност. Звената в централната нервна система, ко­ито регулират двигателната активност, непрекъсна­то получават информация за това, какво положение заема в пространството главата, в какво положение се намира главата спрямо тялото, какъв ъгъл сключ­ват костите, които образуват дадена става, и т.н. Тази информация се използва за „програмиране" на след­ващата двигателна реакция или за коригиране на из­вършващо се вече движение. Сетивната система за равновесие и движение е своеобразен източник на обратна връзка, без която нармалното протичане на двигателните реакции е невъзможно.

РАВНОВЕСНА СИСТЕМА

Нарича се още вестибуларна (гр. вестибулум -преддверие), защото част от нейните елементи се на­мират в преддверието на вътрешното ухо. Към вести­буларната система се отнасят и трите полуокръжни канала, които също се намират във вътрешното ухо (лабиринта) (фиг. 1). Равновесната система служи за възприемане на положението и движенията на глава­та в пространството.

Както преддверието, така и полуокръжните канали

притежават костна и ципеста част. Равновесните ре­цептори са разположени на няколко места в кухините на ципестата част. В преддверието има две струпва­ния на равновесни рецептори, разположени в две вза­имно перпендикулярни равнини. По едно струпване на равновесни рецептори има и в разширенията на полуокръжните канали. Равновесните рецептори се отнасят към групата на механорецепторите. Всеки равновесен рецептор е специализирана клетка, която притежава множество власинки. До основата на все­ки рецептор достигат влакната на равновесния нерв.

Равновесните рецептори в областта на преддве­рието (фиг. 2) са покрити с фина желеподобна мемб­рана, върху която са пръснати малки кристалчета от калциев карбонат (отолити). При всяко накланяне на главата настъпва преразпределение на отолитите и възбуждане на определени групи рецептори. Освен положението на главата в пространството рав­новесните рецептори в областта на преддверието са в състояние да възприемат и линейното ускорение -промяната в скоростта при праволинейно движение на главата. Рязкото тръгване или спиране на превоз­ното средство, в което се намираме, например е адек­ватен дразнител за рецепторите в преддверието.

Равновесните рецептори, разположени в разши­ренията на всеки от полуокръжните канали (фиг. 3), също са покрити с желеобразна материя. Тя прите-

жава конусообразна форма, като върхът й достига срещуположната страна на канала. Адекватен драз­нител за рецепторите в разширението е ъгловото ускорение - промяната в скоростта при криволиней-но движение на главата. Всяко въртеливо движение се кодира чрез точно определена комбинация от въз­будени и потиснати рецептори, разположени в опре­делени полуокръжни канали.

МУСКУЛНИ, СУХОЖИЛНИ И СТАВНИ

РЕЦЕПТОРИ

Тези рецептори се наричат с общото име проприо-рецептори. Проприорецепторите предават информа­ция за положението, в което се намират отделни час­ти на човешкото тяло по време на движение или след приключването му.

Мускулни рецептори. В мускулите се намират ре­цептори, които се възбуждат при удължаване на мус­кула. Това води до включване на т.нар. рефлекс на разтягане, или стреч-рефлекс (англ. стреч - разтя­гам). Крайната ефекторна реакция е съкращаване на мускула. Стреч-рефлексите участват в запаз­ване на определена дължина на мускулите. Това е от значение за запазване на позата и равновесието.

Към групата на стреч-рефлексите се отнася коленният "рефлекс: почукване върху сухожилието на четириглавия мускул на бедрото води до съкращаване на мускула и от-скачане на подбедрицата (фиг. 4).

Сухожилни рецептори. Намират се в сухожилията на мускулите. Участват в т.нар. сухожилия рефлек­си. Сухожилните рецептори се възбуждат при увели­чаване на напрежението, което възниква при силно­то съкращаване на даден мускул. Крайният ефект е отпускане на мускула. Благодарение на включване на сухожилните рефлекси се предотвратяват евентуал­ни отлепвания на сухожилия и скъсване на мускулни влакна при много силни съкращения на мускулите.

Ставни рецептори. Разполагат се по ставните по­върхности, в ставните капсули и връзки. Различните типове ставни рецептори се възбуждат при точно определено положение на костите, които образуват дадена става. В пакетната става например се нами­рат рецептори, които са максимално възбудени, ко­гато костите на мишницата и предмишницата сключ­ват ъгъл от 45°; друга група рецептори са максимал­но възбудени, когато ъгълът е 180°, и т.н.

СЛУХОВА СИСТЕМА

Известно е, че средното ухо е свързано с носоглът-ката чрез Евстахиевата тръба. Ето защо сравнително често, особено в детска възраст, след хрема настъпва възпаление на средното ухо (отшп). То се характе­ризира с набъбване на лигавицата и събиране на теч­ност в кухината на средното ухо. Под натиска на съб­раната течност тъпанчевата мембрана се издува на­вън. Това дразни болковите рецептори, които са раз­положени в нея. Затова основната проява на отита е болката. Ако натискът върху тъпанчевата мембрана е много голям, тя може „да се спука". При пробива на мембраната от ухото изтича известно количество теч­ност, която може да бъде и гнойна. Целостта на мем­браната обикновено се възстановява при правилно лечение на възпалителния процес.

Протичането на отита зависи в значителна степен от състоянието на Евстахиевата тръба. Тя може да бъде отпушена (както е нормално) или запушена (ако лигавицата й е силно набъбнала). Когато Евстахие­вата тръба е отпушена, течността, която се събира в средното ухо при отит, се оттича към носоглътката. Натискът върху тъпанчевата мембрана отслабва и нейната цялост се запазва. Ето защо Евстахиевата

тръба трябва да се поддържа отпушена с помощта на капки за нос, които отбъбват лигавицата.

За нормалното функциониране на тъпанчевата мембрана е важно налягането на въздуха от двете й страни да е еднакво. При запушена Евстахиева тръ­ба обаче това условие не е изпълнено. В този случай придвижването на въздух от носоглътката към кухи­ната на средното ухо е невъзможно. Ето защо наля­гането от вътрешната страна на тъпанчевата мемб­рана не може да бъде изравнено с налягането на въз­духа в околното пространство. Запушената Евстахи­ева тръба може да създаде сериозни неприятности при пътуване със самолет. При рязко набиране или загуба на височина налягането на въздуха във вът­решността на един недобре херметизиран самолет се променя. Усиленото преглъщане в тези случаи подпомага вкарването на въздух от околното прост­ранство в средното ухо. Така налягането от двете страни на мембраната се изравнява. Ако обаче Евс­тахиевата тръба е запушена, възникват разлики в на­лягането на въздуха от двете страни на тъпанчевата мембрана. Тя се издува в посока към по-ниското на­лягане, като вибрациите й се влошават. Човек чувст­ва ушите си заглъхнали. Ако Евстахиевата тръба е

запушена напълно, бързата промяна във височината може да предизвика силна болка.

Рязкото повишаване на налягането върху тъпанче-вата мембрана може да предизвика разкъсването й. Това се наблюдава при експлозии, при нанасяне на си­лен удар върху ухото и при други травми. За да се из­бегне нараняване на мембраната, ушите не трябва да се почистват с остри предмети. При наличие на про­бив в тъпанчевата мембрана е от съществено значе­ние да се избегне попадането на вода в средното ухо.

Силният шум уврежда слуховата система (фиг. 1). Съгласно статистиката около една трета от диско-водещите имат намален слух. Фини електронномик-роскопски изследвания в тези случаи показват нама­ление на броя на власинките на слуховите рецептори (фиг. 2). Продължителното излагане на силен шум уврежда и функциите на нервната система. Появява се невроза. Ето защо продължителната работа в шум­ни помещения трябва да се избягва.

Равновесните рецептори, които са разположени във вътрешното ухо, са подложени на изкючително сил­но дразнене при някои видове пътувания. Пътуването с кораб в бурно море, както и пътуването със самолет по време на силна буря или при наличие на въздушни ями

предизвикват силно възбуждане на равновесните рецеп­тори. В резултат на това настъпва рефлексна промяна в мускулния тонус. Тя се съпътства и от редица вегета­тивни прояви: гадене, повръщане, изпотяване, спадане на кръвното налягане. Това са всъщност симптомите на т.нар. болест на пътуването или, както по-често се нарича, морска болест. Чувствителността на равновес­ната система при някои хора е изключително висока. Поради тази причина те получават нежелателни реак­ции от страна на вегетативната нервна система дори при минимални въздействия, например при пътуване с автобус или с кола. Реактивността на равновесната сис­тема обаче подлежи на тренировка. Космонавтите, ко­ито предварително минават продължителен трениро­въчен курс, са в състояние да понесат сравнително леко изключителното натоварване, на което е изложена тях­ната равновесна система по време на полет.