КУРСОВА РАБОТА
на тема:
Верските Етики: Буда, Христос, Мохамед
Ако религията по същество е акт на вярата, изразяващ се във вярвания и изпълнение на религиозни обреди, религиозността е в основата си отношение на респект и тежнение към незримото, свързано чрез него със зримото. Навсякъде и винаги човекът е бил и ще бъде "хомо религиозус", така, както е "хомо фабер" или "хомо луденс". Без съмнение тъкмо религиозността е породила, в завимост от епохите, регионите и цивилизациите, различните форми на религия.
Дълготрайността на големите религии и свързаните с тях верски етики навежда на мисълта, че те са нито видения, изживяли времето си, нито пътища, по-които се отклоняваме, за да получим малко утеха. Колкото по-витална е символиката на една религия и по-пълно съобразяване й с човешките потребности, толкова по-способна е тя - променяйки се без да се погубва, да издържи на изпитанието на времето. Следователно може да се твърди, че религиите, които продължават да съществуват - не без изменения от векове насам, имат някакво право да отстояват своите ценности и за в бъдеще.
БУДА И БУДИЗМЪТ
"Раждането е страдание,
старостта е страдание,
болестта е страдание,
смъртта е страдание..."
Буда
Може да се каже,че будизмът представлява идеята за човечеството в страдание. Във философската си постановка това учение слага идеята за безличното и свръхличното в едно. Цялата космична теория на будизма е хилозоична - природата е въодушевена, в постоянно движение и промяна.
Будизмът поставя един въпрос - основният и тежък въпрос на цялото учение: що е страдание, откъде идва и кой е пътят за освобождаването ни?
Очарованието на будизма се дължи на стремежа му към универсалност - той проповядва универсален начин за тотално освобождаване по пътя на правилни възгледи и правилното им приложение, достъпен за всеки, който полага усилия да го постигне, поради което пряко конкурира монотеистичните религии, чиито претенции за универсалност са задължителни. Що се отнася до обичайно преписваните му добродетели - толерантност, миролюбие, доброжелателност, високонравствени качества, предизвикващи спонтанно одобрение, често пъти се пренебрегва въпросът за стръмния път и дисциплината, чрез която са били постигнати те.
Но будизмът е и път на любовта и състраданието, тъй като очевидно е могъл да се разпространи и спечели многобройни последователи единствено като учение, затрогващо сърцето. Въпреки, че тук се вплитат всевъзможни разкази за чудеса и суеверни обреди, които биват отминавани със снизхождение, любовта и състраданието, заложени в тях, докосват всекиго.
"И за да успокоя своята болка и болката на другия,
се отдавам на другите и ге приемам като мой аз.
Аз принадлежа на другите."
(Из"Бодхичария аватара")
Основателят на будизма Гаутама Сидхарта се ражда около 560г. преди Христа, в подножението на Хималаите, където прекарва целият се живот. По време на три обиколки из родния си град Капилавасту в Североизточна Индия, погледът му улавя горчивата действителност, която до този момент му е била спестявана по заповед на неговия баща: старостта, болестите, смъртта. На четвъртото си излизане в града забелязва един монах - просяк, и ведрината, която скитникът излъчва му подсказва посоката, в която да търси отговор на безкрайнато си объркване. Двайсет и две годишният Сидхарта напуска двореца и през следващите шест години, заедно с други аскети, размишлява върху брахмана и се подлага на най-жестоките телесни изпитания, чийто единствен резултат е пълното изтерзаване на тялото и помрачаване на духа. Осъзнавайки безполезността на тези удилия, той достига до т. нар. Среден път, отдалечен еднакво от светските удоволствия, и от умъртвяването на плътта, от ненужното размишление и безплодното невежество.
Малко след това, медитирайки под едно смокиново дърво, принц Гаутама бива озарен от Просветлението, т.е. добива инстинктивно познание за Четирите благородни истини и става Буда (Просветленият). Дхармата, която Буда разнася в продължение на четийресет и пет години скитничество, е събрана в двайсет и девет тома, съставляващи свещените книги на будизма - Трипатака ("Трите Кошници").
Будизмът посочва степени на развитие на човешкото съществуване - това са пет станции или пет етапа на Пътя. Първият е, че трябва да се търси съвършенството и когато човек го познае - да остане при него, да му се посвети. Второто - да отдаде цялото си внимание на съвършенството. Трето - да изпита духовно удовлетворение поради разкриването на тайната на съвършенството. Четвъртата станция е когато вече е постигнато успокояването, а петата - когато душата стане несмутима по отношение на страданието. За да стане всичко това, трябва да се осъществят великите добродетели, а именно: почит към родителите и приятелите; строго спазване на закони и привикване към подаянието; доброжелателство, без разлика на йерархията в живота на животните и човека. Оттук следва да се изпълнят петте заповеди, а те са: "Не убивай! Не кради! Не лъжи! Не се напивай! Не се отдавай на плътски удоволствия!" За да извърви този път човек , той трябва да знае четири истини. Първата от тях е, че всеки страда - всеки, който се е родил (т.е. страдание, отдъждествено със самия акт на живеене, на съществуване; страданието не е рожба на греха, както е според християнството). Втората е, че раждането е причина за страсти (желания), които причиняват страданието, защото когато човек умре, не лишава бъдещето си идване от страдание (законът за прераждането). Третата истина гласи, че има път за избавление, което настъпва само след като се прекратят преражданията и кармичните задължения (законът за кармата - закон за причинността и следствието). Четвъртата истина, това е истината за Нирвана, пътят към която е осемстепенен - правилни убеждения, правилни стремежи, правилни думи, правилни действия, правилен начин на живот, правилно усърдие, правилно внимание, правилно самовглъбяване.
Така, представяйки осмичния път, четирите истини, петте заповеди и добродетелите, които човек трябва да притежава, Буда завърта Колелото на Правдата.
Дадена е вече идеята за спасението, но изрично подчертано - самоспасението, но идеята за благодатта в християнския смисъл не съществува. Всеки трябва да поеме своето спасение в борбата срещу страданието, освобождавайки душата си , за да отиде в полето на нирвана - състояние, чийто обозначаващ термин е пробен камък в будитското етическо учение, тъй като оттук се извежда неговият песимизъм като учение, чийто идеал е отсъствие на живот. Смъртта на Буда - това е непосредствено преминаване към Нирвана.
Будистките предания твърдят, че Буда, след просветлнието се, е трябвало да води жестока душевна борба със себе си, преди да вземе решение да възвести Благата вест и да задвижи Колелото на Правдата, до такава степен то му се е струвало несъвместиво с така присъщата на човека нужда за съществуване. Това означава от една страна, да упорстваш в състраданието си към хората, а от друга да познаеш до болка несъвършения характер на човешкото съществуване. Оценявайки тази наивна "жажда", както и човешкото несъвършенство, будизмът се превръща във велика школа за състрадание и толерантност. Състрадание към човека, за когото е така мъчително да се откъсне от копнежа си да съществува и търпимост към илюзорните пътища, които той не може да се въздържи да не поеме, но по които ще напредва в знаниято за самия себе си, давайки си сметка същевременно за техния ефимерен характер.
Независимо от споровете между школите и теченията, съставлялващи будизма, в неговата основа той може да бъде наречен "всеобщо състрадание" - най-вече поради, а не въпреки, безпощадната истина, до която достига, а именно преходността на хората и нещата.
ХРИСТОС И ХРИСТИЯНСТВОТО
"Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде
Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него,
да не погине, а да има живот вечен."
Евангелие от Йоана, 3:16
Малкото и основното, което е известно за личността на Иисус Назарянина, е извлечено от разказите на четиримата евангелисти, двама, от които - Матей и Йоан, са сред дванадесетте Иисусови ученици. Оповестяването на неговото идване обаче е едно от най-забелижителните пророчества. Старият завет предсказва месторождението му във Витлеем, родословието му, неговото дело, причината за изпращането му, предаването му за трийсет сребърника, смъртта и страданието на кръста, къщо както и неговото възкресение (Мих. 5:2, 2Царе 7:16, Ис. 42:7, Ис. 53:4-5, Зах. 11:12, Пс.22, Ос 6:2). Чрез ясно определения период от 400 години между последната книга на Стария завет и Новозаветното време, изпълнилите се пророчества за Христос придобиват особена тежест по отношение на въпроса за реалното съществуване на Иисус от Назарет. За живота му свидетелстват също и небиблейски източници, като например римският историк Тацит, римският придворен Светоний от времето на император Адриан, римският управител на Витания и Мала Азия Талии и европейският историк Йосиф флавий, от който е следният цитат: " По това време живееше Исус, един мъдър човек, ако изобщо можем да го наречем човек. Той именно извърши невероятни дела и беше учител на всички хора, които срадост приемаха истината. Така Той привлче много юдеи, а също и много езичници. Той беше Христос.." (Юдейски хроники 18 в.)
Както юдаизмът намира основния си израз в закона, даден от Мойсей, ислямът - в Корана, който Аллах диктува на Мохамед, а будизмът - в учението на Буда, така християнството е въплатено в лицето на Иисус и неговото слово. Но докато основателите на другите религии умират в напреднала възраст, Иисус е осъден за богохулство от Синедриона и наказан от римляните с унизителното разпъване на кръст - мъчение, налагано на разбойници и размирници. Той загива на трийсет и три години, но възкрасва в Бога.
Иисус (Йешуа) се явява като един еретик - декларира безрезервната си вяра в Отца, но говори тъй, сякаш е Негов син; твърди, че с нищо не накърнява Закона, а го изпълнява, отивайки по-далеч от него; обръща се към евреите, а отказва да учоства в споровете им; общува с недостойни от гледна тока на закона хора (митари, блудници, чужденци); не се вълнува нито от ортодоксалността на вярата, нито от правилното й прилагане, нито от властта, нито от движенията срещу нея, а единствено от волята на Отца си, която намира израз в златното правила на любовта, в осемте блаженства, молитвата "Отче наш", както и надеждата за вечен живот.
Веднъж, когато Христос проповядва, около него се събирот фарисеи и един от тях, провокирайки го, задава му въпроса коя заповед е най-голяма в закона, а Иисус му отговаря: "Възлюби Господа, Бог твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е : възлюби ближния си като себе си". (Евангелие от Матей, 22:37-40)
Иисус се позовава на Бога, на своя Отец, ала заставайки над закона и храма, той започва често своите изречения с "А аз, аз пък ви казвам..", с авторитет, богохулствен за всички онези - фарисеи, седукеи, зилоти и есеи, които са готови да слушат словото на пратен от Бога пророк, а не на някой, който се обявява за благовестител от свое ими. "Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославайте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонт..." (Евангелие от Матей, 5:44)
В Евангелията около четирийсет притчи илюстрират учението на Иисус - Благата вест. Те са малки разкази, които чрез разнообразни сравнения имат за цел да подчертаят новото преображение, към което Иисус приканва слушателите си. Една от тях - притчата за добрия самарянин, учи, че любовта към ближния е толкова всеобхватна, колкото и любовта към Бога. Ето защо в Христовото учение тя не се спира пред нищо: обичай неприятелите си, прави добро на тези, които те мразят...
Вестителят на Благата вест, този, който носи със себеси надеждата за вечен живот след смъртта, бива позорно разпънат на кръст. Ала фактът, че след изпълнението на присъдата и разпръсването на душевно смазаните Христови ученици се възражда с такава сила неговото Слово като вяра във Възкръсналия в Бога, показва колко здраво е бло зрънцето, посято от Благата вест, и доколко тя се е сляла с Възкресението на своя Вестител Иисус Христос.
Продължител на учението на Иисус Христос и всъщност основателят на християнството се явява Апостол Павел, който е изиграл значителна роля за превръщането на ранната юдеохристианска общност в Църква, отворена за езичниците. Роденият в Тарс Савел, който впоследствие приема името Павел, евреин, еленист и фарисей, е бил натоварен да преследва последователите на новото учение на Христос. По време на една от мисиите му, придружавайки оковани юдеохристияни, му се явява самият Спасител. От този момент нататък той прекратява гоненията на християните и отива да проповядва Христовото Слово сред езичниците, откъдето му става прозвището Апостол на езичниците. Учението на Павел е христцентрично. Основно значение христологията на Апостол Павел отдава на тезите за греха, опрощаването на греховете, спасението. Така той написва своите тринайсет послания, които са част от 27- те книги на новия завет, заедно с четирите Евангелия "Деянията на апостолите", посланията на Иуда, посланието на Яков, двете послания на Петър, трите послания на Йоан и "Откровението на Йоан".
Когато последователите на Иисус Христос са проповядвали християнското учение, те не са имали догматиката му, но са проповядвал онова, от което тя после се е формирала по време на Вселенските събори. Те безрезервно са вярвали, че Христос е богочовек, разказват за неговия живот и за делата му - това е учението, но то все още няма своите устои - олтарите и обредите. Така се стига до създаването на Църквата.
Християнската църква се изгражда върху Свещеното писание и Светото предание. Тя бива основана в Рим - столицата на всемирната империя. Това е причината в съзнанието на римския първосвещеник да се утвърди убеждението за първенството, което от своя страна става причина за нападки между Римската и Източната църква. Римската църква приема някои от неканоничните книги за благовдъхновени, а тъй като Източната ги приема само за поучителни, фитилът на взрива започва да гори и в един от съборите те изказват несъгласие. В 1054г. при папа Лъв IV се поисква Източната църква да бъде обявена вън от порядъка на цървите. С извършването на проклятието над цариградския патриарх и отвръщането със същото от страна на Източната църква се получава официално разделяне на двата големи християнски блока - Източно православие и Римокатолицизъм. Поводите за взаимно разделяне обаче са следните различия помежду им:
1.Римската църква поставя и приема, че Светият Дух изхожда и от Сина. Това те наричат Filioque, т.е. синовност.
2. Върховенството на папата, съчетано с непогрешимост. Нещо, което не може да се приеме от Източното православие и се отрича със съответните аргументи, че никъде в Светото писание не е дадено такова първенство.
3. Символичните книги, каквито Източнопрвославната църква и досега няма - специални наставления, канони и декрети(Сборник канони и декрети на Триденският събор, Изповеданията на Триденския събор, Римски катахизис, Папски определения Ex cathedra, Missale Romanum - служебници по литургия, Rituale Romanum - служебници по тайнствата)
4. Идеята за Чистилището в Католическата църква - идея, която не е добре третирана от Източното православие.
5. Непорочното зачатие на самата Дева Мария. Римокатолическата църква приема, че Дева Мария е родена по също непорочен начин, изхождайки от обстоятелството, че Архангелът се обръща към нея със следното: "Благодатна, над тебе е Божията воля, ти си избраницата Божия". Този догмат е въведен много късно, с папска була от 1834г.
6. Идеята за спасението, което при Западната църква е повече правно отношение между Бога и човека, отколкото страх от възмездност. Индулгенцията, значеща буквално снизхождение, милост, когато се въвежда в Западната църква има характер на съдебна глоба.
Православието и католицизмът приемат седем тайнства (свещени действия, чрез които се дава или увеличава Божията благодат). Православното кръщение се извършва чрез потапяне. То е изведено от поведение, което самият Иисус осъществява, влизайки в река Йордан, като казва на Йоан Кръстител да извърши това тайнство над него. Из отворените небеса Бог подчертава Своя пратеник, Своя Единороден Син - форма на просвещение, чрез която Православната църква внася второто тайнство, което се върши непосредствено след потапянето в купола - миропомазването, превръщането на всеки приел светото кръщение в "носител на духа". Третото тайнство е причастието(причащението). Това е съпричастието, контактът ни, живеенето и внасянето на божественото у нас. За Източноправославнта църква това тайнство са предхожда от специална молитва, докато за Римокатолическата е само "приемето, пийте!". Хлябът, с който се прави причастието в Източноправославната църква, е квасен, докато при Римокатолическата е безквасен - нещо, което преповтаря юдейската религия с безквасните хлябове, които са ядели евреите при бягството от Египет. Трето - за Източноправославната църква безспорното приемане на причастието е наличието на съответния предварителен пост, докато при Римокатолическата всяка сутрин може да се взема т.нар. сухо причастие - "хвостии", без задължително да се пости. Четвъртото тайнство е покаянието - един душевно ферментирал момент, когато съвестта признава, че има извършено някакво деяние, което по Божия план може да се счете за недобро - именно необходимостта от душевна чистота налага това тайнство. Ако чрез кръщението се извършваше освобождаване от грехопадението, от греха на миналото, с покаянието се позволява на човек да се освободи от грешките, които е допуснал поради това, че разполага със свободна воля. Петото тайнство е свещенството, белязано с ръкополагането върху лице, което трябва да получи благодат от епископския сомно, за да извършва свещенодействия - литургии, тайнства, обреди. Шестото тайнство е бракът, за който като изворно начало се взима сватбата в Кана Галилейска. Източното православие взима благотта на единството и освещаването като образец на Христовата църква, която се счита за невяста на самия неин глава и жених - Христос. Докато в Римокатолическата църква свещениците и цялата им църква нямат права на брак - целибамия, а Източното православие има стъпала - т.нар. бяло и черно духовенство. Първото - това е дяконството. Черното - монашестото и епископският сан - няма право на брак. Седмото и последно тайнство е елеосвещението, извършващо се при тежко болните със задача за изцеление. Понякога то приема формата на последното помазване, каквото по принцип е в Римокатолическата църква (extrema unctio).
Така тези тайнства са оформили духовния свят и живот на Християнската църкна в нейните две големи разклонения, а първоначално в нейното единство. От момента, когато едно учение трябва да бъде спазено в битието, то губи част от чистота си, асветосттана една институция винаги, малко или много, се различава от светостта на самото учение. Така и Църквата не се лишава от бремето да упражни насилието в защита на институцията, нащърбявайки по този начин Учението. Но всеки път, когато се опорочва Учението, намират се посветени или избраници, наречени още еретици или реформатори, които идват да протестират - така в света влиза Реформацията.
Протестанската вяра, макар и да не отхвърля църковната организация, не е еклезиастична. Връзката между единствения Спасител - Иисус Христос, и всеки "очистен чрез вярата", оправдан, не се опосредства от свещеник, единственото лице, овластено да извършва богослужението и някои тайнства, нито от някакъв застъпник (Богородица, светии), чийто заслуги биха заменили тези на покаялия се, за да получи той Божията милост. Безбрачието или монашеството не представляват предимства, нито са необходимо условие, при постигане на съвършенство в светския живот, нещо повече - "очистеният чрез вярата" не се нуждае от специални пътища или средства за "светост", а още по-малко от допълнителни оправдания. Това показва радикалността на една вяра, признаваща един-единствен Господ и спасител - Иисус Христос, и "един" спасен - всеки оправдан грешник. Макар и създаден по образ и подобие Божие, поради първородния грях на прародителите, всеки човек е грешен ине може сам да познае Бога и да престане да бъде грешен. Ала в своята велика благодат, неочакваща нищо в отплата, Бог желае спасението на Своите създания.
Чрез кръстното жертвоприношение Бог извършва веднъж завинаги и истински спасението на оправданите, чието възкресение в Духа е сигурно. Човекът, "винаги грешен, но винаги оправдан", с нищо не допринася за своето спасение (нито с делата, нито с разума си), добито единствено по безкористната Божия милост,нито пък престава да бъде грешен, тъй като неговата покварена природа го обрича на несъвършенство. "Аз съм убеден, че не мога със собствени сили и разум да вярвам в Иисус Христос, моят Господар, и дори да се доближа до него, а само Светият Дух ме призова чрез Евангелието, просветли ме със своите дарове, освети ме и ме съхрани в истинната вяра", казва Лутер.
Цялата етика на протестанската вяра се съдържа и изразява в това сложно противоречие между крайното схващане на греха и крайната увереност във всеопрощаващата и любеща милост на Бог към всеки, който вярва в Иисус Христос.
Шестте основни характеристики, отличаващи протестанството както от католицизма, така и от православието, са:
1.Solus Christus ("Само Христос", т.е. не съществува застъпничество на Богородица и на светиите).
2.Sola fides ("само вярата" спасява. Заслугите за делата принадлежат единствено на този, благодарение, на когото са станали възможни, т.е. на Христос)
3.Sola gratia ("Само благотта": Човек не е и не може да бъде свободен. Единствено Божията благодат го дарява със свобода).
4.Sola scriptura ("Само свещеното писание". И църквата, и традицията са излишни, след като разполагаме със самото Божие слово.)
5.Всички сме миряни и равни, защото "всички сме свещеници". Всяка църква е преди всичко общност от вярващи, свързани с Христос; Църква, в която се проповядва Божието слово и се извършват светите тайнства. Фактът, че съществуват няколко църкви (Реформаторска, Лутеранска, Баптиска и т.н.) не смущава протестанта, според когото това видимо разнообразие не накърнява невидимото единение на всички, обвързани с Христос. И даже му позволява по-добре да го изрази.
6. Протестантсвото признава само две тайнства - тези, които са повелени от Евангелието: кръщението, чрез потапяне или обливане, и причастието.
Протестантсвото като нов подем на вярата, макар и родено през ХVI в. в един вече "християнизиран" свят, изживяващ дълбока духовна и обществено-политическа криза, води до срив в християнския свят, по-радикален и от този, плод на голямата схизма между Източната и Западната Църква.
МОХАМЕД И ИСЛЯМЪТ
"Той не ражда, нито е роден;
и няма равен на Него "
Корана
Ислямът внася съмнение във висшете ценности на християнството - идеята за Троицата ( с което отрича присъствието на Сина) и идеята за грехопадението. Той е не просто едно етическо учение, а нова цивилизация, която налага своето духовно изповедание чрез меч и кръв.
Мюсюлманството е рожба на Мохамед (възхвален, "православен") - пророкът, при чието раждане слизат ангелите, правят отвор в гърдите му и изземат от малкото сърце капчиците на първородния грях, за да няма присъственост на вина в изпълнение на божествения дълг. Така Мохамед не носи дори капка от първородния грях, макар че същата съблазън на Адам и Ева (Хава) съществува и в мюсюлманскиге вярвания. Тук разкаянието на Адам измолва прошката на Алаах и следователно Адам е опростен, но поради своето естество може да греши, без да носи бремето на първородния грях.
До края на живота си Мохамед носи една рана, макар и зараснала - белег, че син на боговете е освободен от грехопадението.
Словото, което Алаах чрез посредника си архангел Гавраил дава на Мохамед, е Коранът или Ал Коран ("Водителят"), състоящат се от 114 сури. Най-ранните от тях - меканските са поетични. Мединските имат законодателен характер и са писани в проза. Меканските от третия период са описания за рая, за пъкала, възкресението, бойните речи на Мохамед, с които вдига арабското войнство за покоряване на онези народи, които не са приели мюсюлманството.
Освен Корана, в Исляма има още една книга - тази на преданията, която също носи известни задължения. Това е преданието или Хадат, Сунна. Освен разкази за живота на Мохамед, там има упомунати много други неща, които са важни за изроведниците на Исляма.
Първият акт на това учение е социален - теорикацията, защото неговата тенденция е историческото присъствие и завоюването на сигурност. Ето защо теократизмът като основен белег успява да създаде два центъра - в Дамаск с омеидите и в Багдад с обасидите.
Най-същественото в мюсюлманството е идеята за единственият Бог. То не само не приема триличността на Бога, но и обявява християнското учение за тритеистично. Има един-единствен Бог, сътворител на света и на човека и неговия единствен посланик, най-великият пророк Мохамед, който идвайки след Авраам, Моисей, Иисус над тях, Мюсюлманството има своя теория за задгробния живот и Страшния съд, в много пунктове идентична с юдеохристиянката. тук съществува и деята за възкресението, както и много правила, задължаващи вярващия. Най-напред той е задължен с онова, което се намира и в Десетте Божи заповеди - да ням друг Бог, защото няма друг освен Алаах и няма друг велик пратеник освен Мохамед. Чрез Мохамед Алаах определя "правият път", "вярната посока". Добър, с други думи праведен е онзи, който изпълнява повелите на Алаах. Без да игнорира традиционните представи за морал и етика, Ислямът прави така, че това правило да бъде основополагащо - от него произтичат всички останали забрани, задължения и препоръки. Алаах е този, който забранява насилсвеното лишаване от живат, но позволява да се убива на война или "за отмъщение". Коранът набляга главно върху "добрината" на вярата и постъпките, съобразени с нея, а не върху стойността на добрите дела сами по себе си. Да бъдеш добър - да подражаваш на добрината му. "...Ала наистина праведен е онзи, който вярва в Алаах и в Деня на Страшния съд, и в Ангелите, и в Свещената книга и в Пороците..."
Другото ритуално за дължение на мюсюлманите е молитвата пет пъти дневно, след ритулно умиване (с вода или пясък, обърнати към Мека в признание на Алаах, правейки метани). Третото правило е следването на постенето по време на месец рамазан (предполага се, че именно през този месец Пророкът е получил първите откровения). След залез слънце забраните отпадат. Този пост често се възприема по-скоро като тегоба, отколкото като "освобождение на духа", каквото е трябвало да бъде поначало. Четвъртото предписание на мюсюлманската етика е даване данък за бедните, като е определена 1/40 част от имотното състояние. Наред с узаконената милостиня съществува и доброволна - садака, предписвана от традициите. Петото е поколението, което всеки мохамеданин трябва да направи поне веднъж в годината на път за Мека в определен месец - цулхиджа. Тези пет основни правила са свързани и с други изисквания - да не се яде свинско месо, да не се пие вино, мюсюлманинът да бъде гостолюбив. Едно обезпокоително повеление в Исляма е готовността за Свещена война, защото е казано в Корана, че този, който падне за своята вяра, той направо отива в Рая, представата, за който ими невероятно значение при формирането на мюсюлманския религиозен морал. Според един от хадисите на Пророка обаче малкият джихад, който правоверният води вътре в себе си против всичко, което му пречи да се покорява на Божието слово.
При все,че мюсюлманският Бог е един, мюсюлманският морал е немислим без вярата и култа към безтелесните същества - ангели, архангели, господари на рая, господари на ада; дяволът, Ибаис, който отказва да се поклони на човека при неговата сътворяване и е прокълнат; създаден от огъня духове - джини, които биват добри и лоши. В своето изпълнение мохамеданството се очертава в четири ортодоксални школи, но по-съществени са двете големи секти - сунитите и шиитите. Сунитите пазят и признават правилата на Сунна. Шиитите са изповедници и привърженици на братовия син на Мохамед - Али, който се счита за едниствен законен наследник на Пророка. Мюсюлманството има и свое окултоно учение - суфизмът, което учи на стремеж към личностно самоунищожение заради пълното разтваряне в единствената божествена Реалност.
Отвъд различията им религиите заедно с философските теории, науките, изкуството и етиката са неподлежащото на съмнение настояще, устремено към пълноценност. Животът на всеки човек, както и на човечеството като "сбор" от всички човешки животи, преследва три цели,чиито основни връзки не се променят: отношение към трансцендентното, от което всичко произхожда и към което всичко се завръща, отношения между хората с цел създаване на човечество, годно да съжителства сред природата, отношение на човека към самия него като осъществяване на трансцендентната му природа. Този стремеж - вертикален, хоризонтален и в дълбочина, е от религиозно естество. Чо векът става отговорен за живота си като партньор на Бога и достоен да бъде избран и благословен от Него. Ето защо всяка религия се вписва в дълголетната човешка история като активно слово, което човекът възвръща на Бога, комуто то принадлежи.
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ
1. К. Нешев. Етика. София, 1994
2. К. Нешев. История на европейската етика. София, 1995.
3. В. Толев. История на религиите. Пловдив, 1991.
4. В. Григориев. Религите по света. София, 1995.
5. С. Токарев. Религията в историята на народите. София, 1983.
6. Библия. София, 1924.
--------
discoverybg.muffty.org
Това произведение е лицензирано под Криейтив Комънс лиценза Признание-Некомерсиално-Споделяне на споделеното 2.5.
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike2.5 License.
